Нелсън Демил
Школа за магии (15)

15.

Сам Холис влезе в залата за боулинг в сутерена на осеметажната административна сграда на посолството. Играеха се едновременно три игри. Бе много задушно и той си купи „Хайнекен“ от бара и седна до една празна писта. При съседната забеляза четири служителки от отдел „Обслужващ персонал“, които пиеха и се смееха. Разпозна ги — трите бяха секретарки, а четвъртата — медицинска сестра. Носеха дънки и тениски. Медицинската сестра — дребна блондинка, го погледна. „Ей, Тото, мисля, че вече не сме в Канзас“ — пишеше на фланелката й и Холис се усмихна. Жената му намигна и продължи играта. Той отпи от бирата си. Наблюдаваше ги как играят. Имаше нещо налудничаво и истерично в начина, по който мятаха топките, пиеха и се смееха, сякаш пружините им бяха малко пренавити. Имаше усещането, че всеки момент може да се строполят на пода.

Вдясно играеха семейство Бил и Джоан Хорган. Той работеше в Чуждестранната служба по селскостопанските въпроси, а тя преподаваше в английско — американското училище. С тях бяха и двете им дъщери. Бил и Джоан му махнаха весело. Момичетата изглеждаха отегчени и безучастни. Холис се сети, че едната често изпадаше в истерия и започваше да плаче.

Две писти по-нататък играеха войничета с цивилни дрехи. Патрулите от военноморската пехота в посолството бяха около двайсетина. Избират ги според ръста, телосложението, интелигентността и външния им вид, помисли Холис. Според изискванията за морската пехота те не бяха женени. Това бе предизвикало някои проблеми, най-вече скандала в старото посолство по повод на сексуалното им поведение.

Според Холис Русия променяше хората повече от която и да е друга страна, където бе работил. Идваш един човек, а си тръгваш съвсем друг. Който и да е американец тук — било то турист, бизнесмен или служител от посолството — е център на внимание и обект на непрекъснато наблюдение както от страна на обикновените граждани, така и от страна на държавата. Събуждаш се под напрежение, живееш под напрежение, лягаш си под напрежение. Някои, като Катрин например, избягаха. Едни грохнаха, други станаха някак странни, трети предадоха страната си, а четвърти — като Лиза — прегърнаха руската мечка и започнаха да танцуват с нея, което всъщност, помисли Холис, е може би единственият начин да не си тръгнеш оттук безкрайно разочарован.

Залата за боулинг беше предназначена и за бомбено скривалище и Холис понякога се питаше дали ще дойде ден, когато ще наблюдава автоматичното зареждане на кеглите, докато чака американско ядрено нападение да унищожи Москва над главите им.

Сет Алеви се приближи и седна до него. Клатеше леда в уискито си и оглеждаше четирите жени.

— Точно така — каза най-после той. — Не сме в Канзас. Ние сме под Смарагдовия град.

Една от секретарките хвърли топката, подскочи от радост и стисна ръка на съотборничката си.

— Искаш ли да изиграем някоя и друга игричка? — попита Холис.

— Не, нямам настроение.

Шумът тук бе доста силен и Холис знаеше, че ако има подслушватели, поставени по време на строежа на посолството, те не можеха да уловят нищо; това се отнасяше и за дистанционните микрофони в заобикалящите ги сгради на службите на КГБ. Холис смяташе, че точно затова Алеви обичаше да си устройва срещи тук. Другата причина, поради която Алеви не бе определил срещата в някоя от обезопасените стаи горе, бе подозрението му, че тези стаи се подслушват от разузнавателните служби на Държавния департамент. Като главен шеф на ЦРУ в Москва, отговарящ за цялото американско разузнаване в Съветския съюз, Сет Алеви нямаше желание да бъде подслушван от някаква си дребна организация като разузнавателните служби на Държавния департамент. Той гледаше с пренебрежение дори на управлението на военното разузнаване, към което принадлежеше Холис. Що се отнася до КГБ, Холис смяташе, че Алеви ги възприема с малко по-друга нагласа, защото те не се правеха на негови приятели.

— Аса появи ли се? — попита Алеви.

— Да.

— Може ли да ни помогне с нещо?

— Мисля, че да.

— Защо мислиш така, Сам?

— Просто нюх.

— Предполагам, че не си изложил на опасност един от най-силните ни козове в Съветския съюз, като си го викнал на лична среща само заради собствения си нюх.

— Аса е от военновъздушните сили на Съветския съюз. Додсън е — или е бил — от военновъздушните сили на Съединените щати. Направих го заради това.

— Не звучи много убедително. А сега, след като вече сме сами, защо не ме осведомиш за всичко, което ти каза онова френско семейство, а сетне и за онова, което си правил и видял на отиване в Можайск. Разкажи и за срещата си с Аса тая вечер — дори и онова, за което не съм се сетил да попитам.

— Тук вече опираме до съперничеството между различни служби, Сет. Аз отстоявам интересите на собственото си дребно феодално владение. Това ме кара да се чувствам важен и необходим.

— Струва ми се, че ставаме саркастични — каза Алеви. — Добре, известно време ще разследваме случая поотделно. Единственото нещо, за което те моля, е да внимаваш какво говориш пред Пентагона, а аз от своя страна ще направя същото пред Лангли.

— Защо?

— Знаеш защо. Тая работа е толкова голяма, че те ще се опитат да я ръководят оттам. После ще се намесят департаментът и Белият дом и ще трябва да работим по указанията на ония некадърници от подземията на Белия дом. А ние сме тези, които рискуват живота си тук. Нали така, Сам?

Холис не отговори. Алеви добави:

— Ти веднъж вече си рискувал живота си в една война. Не си ли бесен все още заради това? Не искаш ли да си квит с Вашингтон? Не искаш ли евентуално да върнеш някой и друг летец у дома? Знаеш, че те са тук, нали, Сам? И аз знам.

Холис погледна Алеви право в очите и тихо отговори:

— Сет, ще послушам единствено разума и логиката си. Но не се опитвай никога, никога повече да ме манипулираш с този аргумент. Стой далече от миналото ми. Аз сам ще се оправя с това.

Алеви устоя на погледа на Холис, после кимна и отмести очи.

— Окей.

Холис допи бирата си. Алеви стана и отиде до бара, а след малко се върна с още две питиета. Подаде бира на Холис и каза:

— Знаеш ли, мислех си за Аса. Не съм сигурен дали „не пее“. А ти?

Това клише бе добре познато на Холис и то означаваше: „Докажи ми, че твоят човек не тъче на два стана.“

— Винаги ни е снабдявал с най-доброто.

Алеви погледна Холис.

— Така изглежда. Всичко, което ти е подавал като информация, е било засичано и от моите, и от твоите хора. И все пак…

Холис огледа Алеви: безупречно лъснати обувки ръчна изработка, син копринен костюм, риза по поръчка и вратовръзка от фирмата „Либърти“. Сет Алеви харчеше доста пари за хубави дрехи. Но въпреки това, ако някой го познаваше още от Щатите, би казал, че в Москва той се облича по-хубаво, отколкото във Вашингтон. Холис подозираше, че блясъкът на облеклото му бе просто начин, по който Алеви искаше да дразни руснаците. Доколкото му бе известно, Алеви бе единственият мъж, който някога се бе появявал в Болшой театър в смокинг. Всъщност Холис бе убеден, че Алеви притежава единствения смокинг в цяла Русия.

— Информацията на Аса е супер, но той може да ни подготвя някой гаден номер. Може да си му дал картбланш, ако си споменал нещо за Бородино — каза Алеви.

— Тая възможност винаги е налице.

Холис се бе загледал в четирите жени от обслужващия персонал. Онази с надписаната тениска метна топката накриво и изруга. После вдигна блузката и избърса с нея потта от лицето си, а коремът й се оголи.

— Твърд тумбак.

— Какво? — вдигна очи Алеви. — А-а!

— Как се оправяш сега със секса, Сет?

— Това е доста личен въпрос.

— Не, това е служебен въпрос.

— Ами… не трябва да ти напомням, така както всекидневно се напомня на войничетата, че местните девици са ни забранени. Същото важи и за съпругите на колегите тук, поне на теория.

— На теория.

— В момента — продължи Алеви, без да обръща внимание на забележката му — в посолството има точно трийсет и две неомъжени жени и може би двайсет от тях, или там някъде, имат вече някакви установени връзки.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Водя досиета на всички тук. Не е ли отвратително?

— Без коментар.

— Що се отнася до жените от другите западни посолства, те също са забранени за нас двамата от разузнаването. Не ни остава нищо друго, освен да ухажваме само неомъжени американки. Можеш да пообиколиш баровете, в които се работи с твърда валута, и да намериш някоя свободна американска туристка.

— Правил ли си го?

— Може би да. — Алеви погледна Холис. — Доколкото разбрах, жена ти няма да се връща повече. Въпреки това, докато не получиш официален развод, ще трябва да спазваш правилата. — Алеви се усмихна и потупа Холис по рамото — рядък жест на фамилиарност. — Но ти всъщност все още не знаеш как да живееш като ерген. Твърде дълго си бил женен.

Холис не отговори.

— Имаше ли някоя предвид, като ме попита за това? — каза Алеви.

— Не, просто исках да си изясня правилата.

Алеви задържа погледа си върху Холис, после попита:

— Случи ли се нещо между теб и Лиза? Това е чисто служебен въпрос.

— Тогава погледни досиетата си.

— Е — с малко по-спокоен вид каза той, — сега искам да се съсредоточиш върху Аса.

— Ами, уговорих се да се срещнем на площад „Дзержински“. Появиха се някакви тъпаци от КГБ и Аса пребледня. Човек не може да контролира лесно цвета на лицето си.

Алеви сви рамене.

— Чувал съм за подобен случай — някакъв тип наистина успял, използвайки азотно вещество. Станал блед като пепел. Идеята за „Дзержински“ никак не е лоша. Доста изобретателна за един военен. Въпреки че е било малко рисковано.

Холис отпи от бирата си.

— Що се отнася до Аса — каза Алеви, — ако го чупиш, ние пак имаме преднина в играта, независимо дали него ще го има или не. Ако продължиш да работиш с него, би могъл да разбереш какво замисля. Но ако това, което замисля, е убийство, тогава може да е вече твърде късно.

— Всъщност нещата се развиха по друг начин.

— Моля?

— Той иска да замине на Запад.

— Нима?

— Поне така каза.

Алеви се замисли.

— Навярно иска да разбере как измъкваме хората оттук.

— Може би. Но може пък и наистина да иска просто да се чупи.

Холис разклащаше леко бирената бутилка и наблюдаваше как пяната се надига и след това изчезва. Слабото място на Алеви като професионалист беше, че изпитваше лична неприязън към повечето руснаци. Той не можеше да приеме, че някой, който е плод на съветския режим, може да не бъде предател и подлец. И навярно бе прав. Безспорно генерал Суриков бе ярък пример за „новата съветска личност“.

— Не искам нито да го чупя, нито пък да ти го пусна, ако това се опитваш да ме убедиш.

— Не ме разбра. Очевидно той иска да работи с негов побратим от военновъздушните сили. Аз няма да се оправя с него. А какво предлага в замяна на билета си за Запад? Сензационна тайна за Бородино?

— Да.

— Може би ти си му внушил това. А може и да си измисли някакви небивалици, само и само да се измъкне оттук.

— Скоро ще разберем.

— Отново ли ще се срещаш с него?

— Да. — Холис остави бирата на пода и изтри ръце в панталоните си. — Но не искам да си имам „опашка“.

— И аз бих искал да разговарям с тоя тип.

— Не мисля, че е добра идеята главният шеф на ЦРУ, най-важната личност на западното разузнаване в Съветския съюз, да препуска из Москва, опитвайки се да се срещне с руски информатори. Какво ще кажеш?

— Остави ме сам да се грижа за служебните си задължения.

— Разбира се.

Холис се опита да си спомни какво още знае за Алеви. Лангли го определяше като гений на политическия анализ, чиито предвиждания за съветските намерения, по-специално за плановете на Горбачов за гласност, се оказали толкова точни, че сякаш го бе информирал приятел от политбюро. Алеви бе пристигнал в Москва преди около три години като трети заместник на главния шеф на ЦРУ. А сега той е самият шеф. Не му бе позволено да напуска района на посолството без поне двама бодигардове и едно хапче цианид. Холис знаеше, че Алеви понякога излиза и без охрана, но никога — без хапчето.

Официално длъжността на Алеви в дипломатическата мисия бе съветник по политическите въпроси, но тази маска бе доста прозрачна. КГБ знаеше кой е той, както и по-голямата част от по-висшестоящите в американското посолство.

— Може би точно това цели Аса — каза Холис, опипвайки почвата, — да те подмами навън, за да могат да те убият.

— Дори те не убиват американски дипломати от висок ранг.

— Ще направят изключение за теб. Както и да е, ти не си дипломат.

— Дипломат съм. Имам дипломатически паспорт. Ходя на всички приеми и говоря като дипломат загубеняк.

Холис стана.

— Какво правеше в Садовники в петък вечер?

Алеви също се изправи.

— Бях на Ханука — еврейски празник по случай прибирането на реколтата. Нещо като нашия Ден на благодарността.

Холис кимна. Бе чувал, че навремето Алеви е прекарал няколко месеца в руската еврейска общност в района на Брайтън Бийч в Бруклин. Ето защо той говореше руски с московско — ленинградски акцент и бе навярно единственият човек в посолството, който можеше в действителност да мине за руснак дори и при едно по-щателно наблюдение. Холис смяташе, че от приятелите си в Брайтън Бийч Алеви бе разбрал за религиозните преследвания и бе научил и няколко имена за директен контакт в Москва. Така той бе пристигнал тук с много преимущества, каквито никой друг в посолството нямаше.

— Знаеш ли нещо за юдейската религия? — попита Алеви.

— Знам, че руснаците не си падат много по нея. Знам също, че религиозните обичаи могат да привлекат лесно вниманието на ония глупаци от КГБ.

— Да върви по дяволите негово превъзходителство.

После Алеви добави:

— Евреите тук са политически неблагонадеждни, така че с тях може да се дружи.

Холис се замисли върху иронията в това изказване. Навремето американските евреи също се смятаха за политически неблагонадеждни от ЦРУ. А сега Алеви бе главният шеф на ЦРУ в Москва отчасти и именно заради това, че е евреин. Как се променят времената.

Сякаш прочел мислите на Холис, Алеви каза:

— Еврейските дисиденти са нашата пета колона тук, Сам. Трябва да изграждаме все повече мостове за връзка с тяхната общност.

— Така ли? — Но Холис знаеше, че Алеви играе една много опасна игра: опасна, защото се бе превърнала в лична, без какъвто и да е гръб за прикритие и подкрепа. Някой ден Алеви щеше да се окаже сам с хапчето си цианид. Без да се усети, Холис каза нещо, за което бе мислил в избата на Павел: — Тези хора и без друго си имат достатъчно проблеми, Сет. Не е нужно да утежняваш положението им.

— Дрън-дрън. Положението на евреите се утежнява само когато се опитват да облагодетелстват преследвачите си.

— Може би си прав. Виж какво, не обичам да говоря за политика или религия, предпочитам да говоря за секс и футбол. Просто се опитвам да ти кажа като колега и дори като приятел, идиот такъв, че КГБ ще ти прости шпионирането, но не и юдейството. Имаме нужда от теб, особено сега, докато се изясни тая история.

Алеви изобщо не обърна внимание на думите на Холис.

— Та така, къде и кога ще се срещаш с Аса? — повтори той въпроса си. Холис знаеше, че не можеше да не му отговори.

— При гроба на Гогол. Следващата неделя в три следобед. Плюс-минус няколко часа.

— А къде се намира гробът на Гогол?

— Кажи ми, та да ти кажа.

Докато двамата отиваха към изхода, Холис забеляза, че войниците, трите секретарки и медицинската сестра се бяха оттеглили във фоайето. Семейство Хорган навярно си бяха тръгнали, без да ги забележат. Пистите, игралните зали, плувният басейн и всички останали места за развлечения в посолството, с изключение на баровете бяха празни и тихи. Някаква всеобща летаргия обземаше това място с настъпването на зимата. В никое друго американско посолство досега Холис не бе забелязал подобна отпуснатост и вялост. Нямаше представа какво обяснение би дал един психоаналитик. Според Холис служителите сякаш бяха попили неразположението на хората извън стените на посолството към тях.

Холис се загледа в надписа „Изход“ над асансьора и в паметта му изплува друга дума — безизходност.

Алеви го погледна и сякаш прочете мислите му.

— Ето това остава, когато отделиш човека от Бога.

— Но аз я усещам и тук. Струва ми се, че е заразна.

— Може би — каза Алеви, — но не и за нас. Ние знаем какво правим, нали, Сам?

— Наистина знаем.

— Да ги шибам тия скапани комунисти! — каза Алеви.

— Всички, всеки ден — допълни Холис, съзнавайки в същото време, че това вече не е достатъчно. Той смяташе, че този път му се е удала възможност да извърши нещо полезно, за да избие най-после тежките мисли за Хайфон от съзнанието си и да намери решение за своята страна по въпроса за безследно изчезналите във Виетнам.

Двата асансьора пристигнаха едновременно. Холис се качи в единия, а Алеви — в другия.