Нелсън Демил
Школа за магии (31)

31.

— Школата за магии — каза Лиза. — Школата за магии на госпожа Иванова.

— Да.

— Мястото, което спомена Грегъри Фишър — продължи тя, сякаш говореше на себе си. — Мястото, откъдето дойде майор Додсън, където ние отидохме на път за Можайск… Сега ще го видим по-отблизо, нали?

— Да — отвърна Холис и добави: — Ще те разпитват, така че колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Ще ме разпитват? Ще ми задават въпроси?

— Да. — Той почувства как ръката й стисна неговата. — Просто се приготви за някои неприятни изживявания — каза той. — Бъди храбра.

Тя си пое дълбоко въздух и кимна. Марченко се обърна назад в седалката си и се усмихна.

— Не е Шереметиево. Но вие го знаехте.

— Еб вас — каза Холис.

— Еб вас — съгласи се с него Лиза.

— Ебете се вие — отговори им Марченко на английски.

Вадим показа главата си между двете седалки, погледна към Холис и Лиза и прекара ръка като нож покрай врата си.

Вертолетът продължи стръмното си спускане към площадката за приземяване, която, както Холис забеляза, представляваше естествена полянка сред боровата гора, обрасла с висока жълта трева. В южния край на площадката имаше дървена барака, която бе видял на снимката от сателита. От бараката започваше едва забележим сред боровете тесен кален път, който продължаваше неколкостотин ярда на юг, докато се влееше в главния път към лагера.

По-голямата част от лагера с площ една квадратна миля не можеше да бъде видяна по-добре от няколко мили височина, отколкото на сателитната снимка, забеляза Холис. Но въпреки че нямаше добра видимост, той набеляза общото разположение на този малък свят. От вътрешната страна на оградата по периметъра на лагера обикаляше чакълест път, който описваше горе-долу правилна окръжност и вероятно се използваше за обслужване на наблюдателните кули. Главният път на лагера представляваше две ивици криволичеща асфалтова настилка, която приблизително разполовяваше оградената площ от изток на запад. Пътят започваше от главния портал и всъщност се явяваше продължение на онзи, по който те бяха поели от Бородинското поле.

Когато слязоха на стотина фута височина, Холис видя едно мрачно бетонно здание, разположено до главния път в средата на лагера, което вероятно беше щабът на местните сили. Съвсем наблизо до него имаше дълга дървена постройка със зелен покрив, чието предназначение не му беше ясно.

Малко по на юг от тези две сгради имаше още една поляна, но тя бе изкуствено изсечена във формата на правилен правоъгълник с размерите на футболно игрище, каквото несъмнено и беше, но се използваше и като площадка за маршируване и събиране на личния състав — характерно съоръжение за всяко училище или затвор. Когато вертолетът са спусна още по-ниско, той успя да различи дървени пейки, които можеха да поберат близо петстотин души.

Между футболното игрище и южната граница на лагера се виждаха металните покриви на дълги бараки, които вероятно принадлежаха на граничния патрул на КГБ в лагера. Холис си нахвърли мислено въздушна карта на района и се постара да запамети добре всички подробности.

Когато слязоха на около петдесет фута, нещо странно привлече като с магнит погледа му и той се вгледа в карето върхове на борове, което се намираше между бараките и щаба. И внезапно осъзна, че вижда гигантска маскировъчна мрежа, която покрива близо акър и се поддържа от боровете, чиито върхове се провираха през мрежата. Една от аксиомите както във военната авиация, така и в шпионажа бе, че нито снимките от въздуха, нито разузнавателните полети могат да заменят изпращането на човек на място. И той беше на път да стане този човек на място.

Вертолетът кацна на заснежената площадка за приземяване. Вторият пилот извади пистолета си и отвори вратата. Марченко слезе пръв, последван от Вадим. Вторият пилот направи знак на Лиза с пистолета си, тя взе чантата и иконата и скочи от вертолета, като отказа протегнатата ръка на Марченко. Вторият пилот се вгледа за секунда в Холис и го попита:

— Къде си мислехте, че ще успеете да отлетите с вертолета?

— Това си е моя работа.

— Може би до американското посолство? — Той погледна към пилота. — Нито един от нас нямаше да ви закара дотам.

Холис взе чантата с двете си оковани в белезници ръце. Стоеше приведен в ниската кабина на вертолета.

— Тогава щях да убия и двама ви и да пилотирам вертолета сам.

— Вие наистина сте убиец — вторият пилот се отдръпна от Холис.

— Не, аз съм офицер от авиацията на САЩ, когото са отвлекли.

— Така ли? — очите на втория пилот се разшириха от учудване.

— Хайде, слизайте! — извика Марченко.

— Обадете се в посолството ми и им кажете къде е полковник Холис. Ще се погрижа вие и колегата ви да получите по петдесет хиляди рубли награда за това.

— Тръгвайте! — вторият пилот отново хвърли поглед през рамото си.

Холис тръгна към отворената врата.

— Не трябваше да чупите китката на този човек — меко каза вторият пилот. — Знаете ли кои са тия двамата?

— Екскурзоводи от Интурист. Не забравяйте за предложението ми. — Холис скочи от вертолета и стигна до мястото, където стояха Марченко, Лиза и Вадим, до тях имаше един ЗИЛ-6. Колата беше военна и приличаше на американските джипове, но бе малко по-широка. Холис чу, че вертолетът излита, и почувства как въздушната вълна го бута напред.

Марченко отвори задната врата на зила и каза:

— Полковник Холис, след него Вадим и накрая госпожица Роудс. Холис тикна окованите си в белезници ръце под носа на Марченко.

— Махнете ги.

— Влизайте, моля — каза Марченко и поклати отрицателно глава.

— Влизай първа — каза Холис на Лиза.

Тя се качи и Вадим се опита да я последва, но Холис го избута встрани и седна по средата между него и Лиза. Вадим седна до Холис и му каза на руски:

— Ще направя физиономията ти на пихтия.

— С коя ръка?

— Ах ти, мръсно…

— Моля ви! — извика Марченко. — Стига! — Той седна на предната седалка и каза на шофьора: — В щаба.

Зилът потегли през покритото с трева поле към дървената барака, отдалечена на около стотина ярда. Холис се загледа в постройката, към която се приближаваха, и предположи, че някога е била изба на някой дървар — реликва от времената, когато такова нещо като самотен дървар все още е съществувало в тази комунистическа страна. Но сега от нея стърчаха две антени и вероятно бе превърната в радиокула, обслужваща вертолетната площадка.

Зилът пое по тесния път, който пресичаше тъмната борова гора. Лиза хвана ръката на Холис и му прошепна в ухото:

— Ще бъда храбра.

— Ти си храбра.

Зилът стигна края на пътя и зави наляво по главното асфалтирано шосе. Холис забеляза, че боровете от двете страни на пътя са огромни, достигаха до четиридесет — петдесет метра височина, а разперените им тежки клони образуваха балдахин, който почти не позволяваше на слънчевите лъчи да достигнат до земята. Тук-там се виждаха пътеки, застлани с трупи, които военните наричат „пътеки от рипсено кадифе“, водещи встрани от главния път. В края на някои от тези отклонения той съзря къщи, които не бе забелязал от въздуха. Беше учуден, но не и шокиран от факта, че една от къщите бе типично американско ранчо, а другата — боядисано в бяло дървено бунгало. Вероятно повечето от тези къщи се използват като жилища за курсантите и за техните инструктори, построени сред руската борова гора, за да засилят илюзията, че се намират в Америка, помисли си Холис. Именно това правеше мястото толкова уникално.

Лиза забеляза една от къщите и му каза:

— Виж!

— Виждам ги.

— Много е особено.

— Какво е…

— Никакви въпроси.

— Добре — кимна тя.

Марченко също гледаше през прозореца.

— Наистина е много странно — каза Марченко на Холис. — Знаете ли какво представлява това място?

Холис предполагаше, че Марченко не разполага с информация, излизаща извън рамките на задачата му да ги отвлече.

— Това е тайна база на ЦРУ. Арестуван сте, Марченко — отговори Холис.

Марченко се извърна в седалката си и погледна към Холис по начин, който го накара да си помисли, че човекът почти му бе повярвал. Каква страна. Най-накрая Марченко се усмихна.

— Шегувате се. Кажете ми, какво представляват тези постройки в гората.

— Наричат ги къщи.

— Така ли? Веднъж видях на кино една американска къща. Това са американски къщи.

— Много добре.

Марченко отново се обърна напред и започна да наднича през прозорците.

— Озадачен съм от това място.

Холис забеляза, че леката снежна покривка се бе задържала главно по клоните на боровете, но много малко бе достигнала до покритата с мъх земна повърхност. Това беше място, потънало във вечна тъма, помисли си той, място, където дори през лятото, по пладне, достига съвсем малко светлина.

— Не видях нито един човек — каза Лиза.

Холис кимна. Той също не бе видял хора и го обхвана тревожната мисъл, че тук вече няма никого, че са ги преместили на друго място, също както бе станало, когато американският спасителен отряд бе извършил десант във военнопленническия лагер Сон Тай в Северен Виетнам. Но след като продължи да се взира през гората, забеляза, че някои от прозорците на къщите светят, а от комините им излиза пушек. Не, помисли си Холис, те са още тук. КГБ не бе оценило правилно създалото се положение и още не бе закрило лагера.

Зилът продължи да се придвижва бавно по пътя и от дясната му страна се появи дълга постройка със зелен покрив, която Холис бе забелязал вече от вертолета. Това бе едноетажна, боядисана в бяло дървена барака с уютна веранда пред входната врата. На верандата имаше люлеещи се столове, а близо до двойната врата беше опряна червено-бяла машина за кока-кола. През големите прозорци Холис успя да съзре няколко мъже и жени на фона на стена, на която беше окачено американското знаме. Холис имаше чувството, че вижда клуб на ветераните от войните в някой малък град, а когато зилът мина покрай къщата, забеляза, че над двойната врата висеше лаконичен надпис: УРЛУ, Пост 000.

Зилът продължи още малко по пътя и спря пред сградата на щаба — сива двуетажна постройка от бетонни панели, много от които бяха набраздени от обичайните пукнатини, характерни за производството на сглобяеми конструкции в страната. Тук-там изпод повърхността на ронещия се бетон се подаваха укрепващи метални прътове, които оставяха оранжеви ръждиви петна на повърхността на стените. От дясната страна на входа в щаба имаше малка шперплатова будка, в която стоеше на пост патрул на КГБ. Пред входа на сградата ги чакаше полковник Пьотр Буров, облечен в дълъг зелен шинел с червените пагони на КГБ.

Марченко слезе от колата и им подвикна:

— Хайде, слизайте! Не можете да карате полковника да ви чака.

Вадим отвори задната врата и слезе, Холис и Лиза го последваха. Буров дълго и мълчаливо ги оглежда, а после каза:

— Е, нали това искахте да видите, Холис?

Холис не отговори.

— Защо е с белезници? — попита Буров Марченко.

— Опита се да отвлече вертолета. — Марченко обясни на Буров с доста неуверен глас какво се беше случило, като изопачаваше някак си реалните събития на летището и във вертолета.

Буров погледна към подутата китка на Вадим, която бе достигнала размерите на портокал, после погледна към Холис, но нищо не каза. След това се загледа в иконата в ръката на Лиза.

— Ако бяхте католичка или протестантка — каза й той, — щяхте да носите само малък кръст, за да ви крепи в трудни моменти. — Той се разсмя, Марченко и Вадим също.

— Вървете по дяволите — каза Лиза на руски.

Буров я удари силно през лицето и тя падна на земята. Холис се наведе, за да помогне на Лиза да се изправи, но междувременно Буров замахна към него, улучи го по брадата и той, олюлявайки се, политна назад. Краката му се подкосиха и той се свлече на земята, после неуверено стана. Буров сви дясната си ръка на юмрук, докато наблюдаваше как Холис се изправя.

— Е, добре, това изравнява резултата от Лефортово — каза Буров. После погледна към Вадим и каза на руски. — Стомаха.

Десният крак на Вадим се разгъна и улучи Холис в слънчевия възел, което го накара да се превие на две, но все пак успя да се задържи на краката си.

Холис се изправи и се опита да нормализира дишането си. Като в кошмар видя как към него се приближава огромното туловище на Виктор от Лефортово.

— Слабините — чу се отново гласът на Буров.

Кракът на Виктор ритна Холис между краката и го улучи право по тестисите. Холис изкрещя, след което осъзна, че се е строполил на замръзналата земя и се търкаля, заслепен от болка. Разнесе се писъкът на Лиза, който бе прекъснат от звука на тъп удар. Тя падна до него, хванала се за корема със замъглени от болка очи.

Виктор направи една крачка край Холис, който провря веригата на белезниците си под крака му и я уви около глезена му. Холис дръпна белезниците Виктор политна и с глух удар се просна на земята.

Буров тръгна към Холис, но го подмина и заби тежкия си ботуш в ребрата на Лиза и тя изпищя.

— Ще има ли още героични прояви? — попита Буров Холис. Той надвеси ботуша си над лицето на Лиза. — Не! Ставайте!

Холис се изправи на краката си едновременно с Виктор. Виктор сграбчи Лиза за яката на палтото й и я вдигна.

— Махнете му белезниците! — заповяда Буров на Марченко.

Лиза тръгна неуверено към Холис, но Буров я блъсна встрани. След това каза на Марченко на руски:

— Колата ще ви откара с вашия подчинен в центъра, където ще напишете пълен доклад за изпълнението на задачата си. Ако споменете дори и дума за видяното тук, ще бъдете разстреляни. Свободни сте.

Марченко и Вадим козируваха, обърнаха се кръгом и се качиха обратно в зила.

— Влизайте вътре! — заповяда Буров на Лиза и Холис.

Постовият отвори вратата и Холис и Лиза влязоха в сградата, последвани от Буров и Виктор.

Намериха се в някакво фоайе или чакалня, където имаше дежурен офицер, седнал зад бюрото, разположено точно срещу входната врата. Когато видя Буров, офицерът се изправи.

— Оставете чантите си и култовата вещ при този човек — каза Буров на Холис и Лиза.

Холис остави чантата на земята и забеляза отворената врата, през която се виждаха телефонна централа и радиопредавател.

— Сега свалете палтата и обувките си! — заповяда им Буров.

Холис и Лиза се съблякоха. Дежурният офицер остави палтата и обувките им на бюрото, като ги огледа внимателно.

Виктор хвана връзката на Холис, свали я от врата му и я пъхна в джоба си. Той разкопча колана на Холис, измъкна го и го захвърли върху бюрото, след това свали часовника му и го сложи на ръката си.

— Оттук! — рязко заповяда Буров. Той ги поведе по дълъг коридор към задната част на сградата. Зад тях вървеше войник от охраната с автомат АК-47. Войникът отвори една стоманена врата и блъсна Лиза вътре.

— Свали си дрехите — каза й Буров — и чакай да дойде надзирателката, за да те претърси. Ако си в състояние по някакъв начин да сложиш край на живота си, направи го преди нейното идване. Разполагаш с няколко минути.

— Още не съм свършил с тебе, кучко! — изръмжа Виктор на руски, затръшна вратата и я заключи.

Буров отвори следващата врата, бутна Холис в малка килия без прозорци и влезе след него.

— За твое сведение аз съм командирът на този лагер — каза той. — Тук съм от десет години и нямах нито един случай на избягал затворник. След това Додсън избяга, а двама от хората ми бяха убити. — Той погледна към Холис. — Зная, че си ги убил ти. Е, приятелят ти, евреинът Алеви, знае твърде много за това място. Не е ли така?

Холис не отговори и Буров го удари силно в корема.

— Ще ти кажа още нещо, умнико: от момента, в който ви съзрях, теб и сополивата ти приятелка, исках да ви имам тук и двамата. От центъра казаха, че е невъзможно, но аз им показах как могат да бъдат отвлечени двама американски дипломати. Те признаха, че е почти гениално. Сега съобщават на посолството ви за смъртта ви във вертолетна катастрофа. Обгорелите ви останки — всъщност това са двама затворници, мъж и жена — ще бъдат събрани от мястото на катастрофата. Никой не знае, че сте тук, Холис. Никой няма да ви потърси. Сега сте изцяло в ръцете ми, вие сте мъртви.

Холис се опита да избистри главата си. Той съобрази, че Буров е бил в затруднено положение и сега се опитваше да си възвърне благоразположението на Лубянка. Дотук поне се справяше добре.

— Свали си дрехите и ги дай на Виктор! — рязко заповяда Буров.

Холис си свали костюма, ризата и бельото, като подаде всяка една от вещите на Виктор, докато войникът постоянно го държеше на мушката на своя АК-47.

— Ако намеря някоя от глупавите ти шпионски играчки — каза Буров, — ще те убия със собствените си ръце. Скоро ще дойде човек, който ще провери дали не си скрил нещо в задника си. Добре дошъл в Школата за магии, Холис.

Буров, Виктор и войникът излязоха. Вратата се затвори и Холис чу как наместиха резето. Той се изправи сред стаята и се огледа. Между четирите бетонни стени имаше около десет квадратни фута. Нямаше прозорци и единствената светлина идваше от слабата крушка в една вдлъбнатина на тавана, покрита със стоманена решетка. Някъде там горе имаше устройство от оптични влакна, което го наблюдаваше, въпреки че той самият не го виждаше.

В килията нямаше мебели, а доколкото можеше да забележи, нямаше и никакво отоплително съоръжение. В далечния ляв ъгъл на килията имаше кранче за вода, което се подаваше от стената на около четири фута височина от пода. Под кранчето имаше дупка за оттичане на водата. Холис отвори кранчето и изплакна устата си от кръвта, след което наплиска лицето си със студена вода. Усети, че челюстта му се е подула, а един от зъбите му се клати. Тестисите му също започнаха да се подуват, а коремът му постепенно придобиваше морав цвят. Изми си ръцете и пи малко вода, но започна да му се повдига и той я изплю обратно в дупката на отточния канал.

Вратата се отвори и в килията влязоха двама униформени мъже. Единият от тях държеше в ръката си пистолет, а другият претърси тялото му, след това и двамата излязоха.

Холис стоеше в средата на студената бетонна стая. Някога, много отдавна, бе прекарал десет твърде неприятни дни в затвора, в тренировъчния лагер на школата за разузнавачи, която се намираше в сграда, подобна на тази, разположена в северозападната част на щата Вашингтон, която те наричаха „западната Лубянка“. Първите няколко дни там, а вероятно и тук, бяха обичайните „шокови дни“ — смесица от нечовешки, унизяващи отношения, психически тормоз и физически мъчения. Това те размеква, започваш да губиш самоуважението си. После те оставят да поседиш сам и да обмислиш нещата, но не след дълго жадуваната в началото самота се превръща в умопобъркваща изолация. И тогава, когато човек вече жадува да чуе и да види някое друго човешко същество, те ти насрочват „интервюта“, по време на които се държат относително добре, докато започнеш да ги харесваш — просто защото те оставят да живееш. Започваш да говориш, радваш се, че не си сам, и когато кажеш всичко, те изпращат в обикновен затворнически лагер или те застрелват.

Холис си помисли, че това че знае какво го очаква, му дава някакво предимство, но тази мисъл не му подейства успокоително. Радваше се, че Лиза нищо не знае.

Той отиде до стената, която разделяше килиите им, и я удари с дланта си, но тя беше дебела и той не чу ответен сигнал. Холис седна в ъгъла на килията, опрял гръб в по-топлата вътрешна стена, притисна крака до гърдите си и обви коленете си с ръце. Сънят му беше неспокоен.

На втория ден, според неговите изчисления, вратата се отвори и някой хвърли на пода вързоп дрехи. Холис откри във вързопа син анцуг и вълнени чорапи, но обувки нямаше. Той се изми и се облече. Чувстваше се много слаб. Светлината над главата му угасна и килията потъна в тъмнина. Беше забелязал, че лампата светва и угасва на произволни интервали, които сякаш не следваха никаква схема. Единствената цел бе да объркат биоритмите му. Холис походи малко в тъмното, после се сви и заспа в новите си дрехи.

Предполагаше, че бе настъпил третият ден, когато вратата се отвори отново и през нея влетя спален чувал, последван от варен картоф, от който в студения въздух се издигаше пара. Холис погледна към картофа, но не посегна към него, докато пазачът стоеше на вратата.

— Как се чувстваш? — попита го той на руски.

— Чудесно.

Пазачът изсумтя и произнесе обичайното изречение, с което поздравяват новодошлите затворници в лагерите на ГУЛАГ: „Жить будешь, но есть не закажешь.“ Ще живееш, но няма да имаш голямо желание да се чукаш. После се изсмя и затвори вратата.

Точно когато Холис тръгна към картофа, светлината угасна и трябваше да лази на четири крака, за да го намери. Той се вмъкна в спалния чувал, за да запази телесната си топлина, и изяде топлия картоф.

 

 

Няколко часа по-късно вратата отново се отвори и пазачът извика на руски:

— Ставай! Ела тук!

Холис се изправи на крака и последва войника по дългия коридор и тясната бетонна стълба. Въведоха го в малка стая и той веднага разбра, че е подредена като за съдилище. В далечния край на стаята имаше дълга маса, зад която седяха петима офицери от КГБ и го наблюдаваха. Буров седеше в средата и изглежда, бе най-висшият по чин. Другите четирима го гледаха със застинали лица.

На стената зад масата висеше портретът на Феликс Дзержински — основател на тайната полиция, а до него — снимката на човек, в когото Холис разпозна настоящия председател на КГБ. Над двата портрета бяха нарисувани щит и меч, емблемата на Комитета за държавна сигурност. Холис забеляза, че никъде не се виждаше съветското знаме или пък портрет на партиен или държавен деец. Тази украса символизираше само едно: КГБ се подчинява на свои собствени закони.

Холис видя, че слабата слънчева светлина, която се процеждаше през прозореца, прилича повече на прах, отколкото на лъчите на изгряващото слънце. Войникът от охраната на КГБ му заповяда грубо:

— Седни!

Холис седна на дървения стол с лице към петимата мъже. Полковник Буров заговори на руски, без да става от мястото си:

— Този специален трибунал на Комитета за държавна сигурност е свикан, за да съди полковник Самюел Холис от военновъздушните сили на Съединените щати за убийството на редник Николай Кулнев и редник Михаил Колотилов от отряда за охрана на КГБ. — Буров изреди датите и посочи обстоятелствата, при които се бяха случили събитията, след което попита: — Полковник Холис, признаваш ли се за виновен по обвинението в убийство?

Войникът от охраната ритна стола му и Холис се изправи.

— Признавам се за виновен — каза той.

Дори да бяха изненадани, Буров и другите четирима мъже не го показаха.

— Искаш ли да посочиш някакви смекчаващи вината обстоятелства? — попита Буров.

— Не.

— Много добре — той се изкашля и продължи. — След като обвиняемият не желае да посочи никакви смекчаващи вината обстоятелства, има само едно наказание, което този трибунал може да присъди за убийството на човек от КГБ, и това е смъртна присъда чрез разстрел. — Буров внимателно се вгледа в Холис, който се беше вторачил в една точка право пред себе си.

— Трябва да напишеш пълно самопризнание за престъплението, за което си осъден — каза Буров на Холис. — Ако самопризнанието ти е удовлетворително, ще ти бъде разрешено да подадеш жалба за преразглеждане на смъртната присъда до председателя на Комитета за държавна сигурност. Ако молбата ти бъде отклонена, няма да имаш право на по-нататъшни жалби и присъдата ще бъде изпълнена. Разбираш ли?

— Да.

— Отведете затворника в килията му и въведете следващия.

Войниците поведоха Холис към вратата. Когато стигнаха до нея, тя се отвори и Лиза влезе в стаята, облечена в сива затворническа униформа. Стори му се, че изглежда бледа, разтреперана и объркана.

— Признай се за виновна. Бъди храбра. Обичам те — каза й Холис.

Тя се вгледа в него, сякаш се опитваше да го познае, след което войниците ги поведоха в противоположни страни и Холис се намери в коридора. Отведоха го обратно в килията му на приземния етаж. Тя беше тъмна, но след малко лампата светна и той видя, че на земята има тефтер. Коленичи и го вдигна, намери и американска химикалка до него.

Холис седна на спалния чувал и опря тефтера на коленете си. Обучението му като офицер от разузнаването предвиждаше и правила за поведение по време на военнопленничество. Трябваше да признае всичко и нищо, да напише каквото и да поискаха от него, стига да не постави в опасност друг затворник или да застраши с това националната сигурност на страната или провежданите в този момент операции.

Накратко, трябваше да играе по тяхната свирка, защото те мислеха, че методите им са безпогрешни.

Основното му задължение беше да избяга, и то като съхрани тялото и разума си. Бяха го уверили, че ако се придържа към тези инструкции, нищо от онова, което би могъл да подпише, каже или напише, няма да му бъде предявено като обвинение, ако успее да се върне при своите. Холис си помисли, че предпочита спокойната съвест и строгите рамки на името, ранга и служебния номер. Но той вече не беше пилот, а в новата му работа нямаше спокойствие — нито морално, нито друго. Холис започна да пише признанията си. Пишеше на руски, за да може, ако има някаква фактологическа грешка, да твърди, че е поради непознаване тънкостите на езика. Знаеше, че ако разполагат с време, ще го накарат да пише отново и отново. Руснаците възприемаха писмения текст много сериозно, а като бивши православни християни отдаваха маниакално значение на признанието на вината. Затова легендарните писмени самопризнания на Лубянка просто валяха. Но Холис подозираше, че Буров бърза да стигне до сериозната част от работата, до разпита, който щеше да му позволи да разбере колко знаеха с Алеви, какво знаеха в посолството и във Вашингтон. Холис се замисли върху системата на криминалното правосъдие в Русия: съд, самопризнание, разпит. Предполагаше обаче, че това няма значение. В крайна сметка куршумът си оставаше най-накрая. Холис продължи да пише.

Спря за момент, за да събере мислите си. Всъщност нямаше много за казване. Беше шпионирал около Школата за магии, натъкна се на патрулна двойка и ги застреля. Това, че случайно зърна изгорената Яблоня от вертолета, го освободи от морални угризения и му позволи да издаде хора, които вече бяха ликвидирани. Знаеше, че КГБ иска не само фактология, но и философска мотивация за извършеното, ясно изразено съзнание, че се явява типичен продукт на западния капитализъм. Искаха да изрази и съжаление. Беше писал няколко опитни самопризнания във вашингтонската Лубянка, но не искаше да си проличи, че е професионалист в тази област.

Когато започна следващата страница, Холис си помисли за Западната Лубянка, за Школата за магии и за много други прояви на маниакално съперничество между Москва и Вашингтон. Винаги беше мислил, че ако някоя от двете страни бъде напълно разгромена в една бъдеща война, победителят ще изпита усещането за загуба и безцелност на по-нататъшното си съществуване. Спомни си изражението на лицето на Буров — твърде близко до разочарование, — когато произнесе смъртната му присъда. Нямаше никакво съмнение, че всяка от страните извлича някаква полза от конфликта и черпи неестествена физическа енергия от съществуването му.

Холис изпълни бележника с думи, след което прочете написаното. Беше добро самопризнание, смесица от безспорни факти и трудни за доказване измислици. Буров вероятно вече знаеше фактите. Измислицата беше, че обаждането на Грегъри Фишър в посолството е бил първият случай, в който те са чули за съществуването на американски военнопленници в Русия. Буров щеше да го повярва, защото искаше да повярва в това.

Два часа след като започна да пише, Холис подписа самопризнанията си и легна в спалния чувал. За малко се замисли за Лиза, но се насили да я забрави и потъна в неспокоен сън, в който се мяркаше и нейният образ.

На петия или шестия ден в затвора, след като на три пъти писа самопризнанията си, вратата на килията му се отвори и лейтенантът, който беше дежурен в деня на пристигането им, влезе и каза на руски:

— Самопризнанията ви са приети. Сега ще напишете молбата за преразглеждане на смъртната ви присъда. Елате с мен.

Дългото гладуване вече бе изтощило Холис. Той неуверено се изправи и последва лейтенанта в коридора. Офицерът му посочи задната част на сградата и Холис тръгна в указаната посока. Обикновено това беше мястото, където пускат куршум в тила. Той не можеше да разбере защо този странен обичай с екзекуциите в коридора, въведен през 1930 година, продължава да съществува. Ако никой не го знаеше, щеше да бъде много хуманно, но фактът беше широко известен по територията на целия Съветски съюз. Холис помисли, че всеки момент ще се намери лице в лице с отряда за екзекуции.

Чуваше как ботушите на лейтенанта чаткат по бетонния под и напрегнато се ослушваше дали няма да чуе щракането на капака на кобура му. Същевременно се питаше дали не е надценил желанието на Буров да го разпита. Спомни си съветите, които самият той бе дал на Лиза в ресторанта на Арбат, като й обясни, че действията на КГБ не се подчиняват на логиката и разума. Дали Буров не бе оставил чувствата да надделеят.

— Спрете!

Холис спря и чу, че вдясно от него се отвори врата.

— Влезте вътре — каза лейтенантът.

Холис влезе в малка стая без прозорци, която изглеждаше почти като килията му, с единствената разлика, че тук имаше маса и стол. На масата имаше лист хартия и писалка.

— Седнете.

Холис седна и лейтенантът застана зад него. Холис забеляза, че масата е от жълт бор, а дъските й бяха опръскани с нещо, което можеше да бъде само кръв. На стената срещу него бяха подпрени бали от слама, които предотвратяваха рикоширането на куршумите.

— Адресирайте молбата си до председателя на Комитета за държавна сигурност. Холис взе писалката и попита:

— На руски или на английски?

— Няма значение.

Холис започна да пише, а лейтенантът остана зад гърба му. За разлика от самопризнанията молбата явно трябваше да бъде кратка, защото разполагаше само с един лист. В този момент чу прещракването на металното копче на кобура, хлъзгането на пистолета по кожата и махането на предпазителя.

Продължи да пише. Установи, че устата му е пресъхнала, а дланите му са се изпотили. Овладя ръката си и дописа последния ред от молбата за преразглеждане на смъртната му присъда. Подписа се, остави писалката и зачака, чудейки се дали ще чуе изстрела и ще усети ли изобщо нещо.

Чу как предпазителят се спусна, пистолетът отново се плъзна в кобура и капакът му се затваря. Лейтенантът тихо се изсмя.

— Оставете я там. Станете — каза той.

Холис стана и лейтенантът го отведе обратно в килията му.

— Отговорът на молбата ви ще стане известен до 24 часа — каза руснакът. — Не е човешко да ви караме да чакате повече, за да узнаете съдбата си. — Той затвори и заключи вратата.

Лампата светеше и Холис знаеше, че Буров се забавлява да го наблюдава. Имаше желание да уринира, но не го направи. Седна върху спалния чувал и затвори очи. Даде си сметка, че би трябвало да играе по свирката на Буров, да трепери над отточния канал и да пие вода, за да разкваси пресъхналата си уста. Знаеше, че ако не достави на Буров някакво удоволствие, накърненото му честолюбие можеше да го накара да погледне на Холис като на развалена играчка и да се отърве от него.

Изправи се бавно, отиде до отточния канал и уринира. Пи от кранчето, повърна и пи отново. Въздъхна дълбоко, отиде до спалния си чувал и се зави презглава. Светлината угасна.

В тъмнината пред очите му изплува образът на Лиза, вървяща до него по Арбат в онази слънчева събота. Представяше си различни изражения на лицето й, всяко от които замръзваше за момент, сякаш мислено я фотографираше. Почувства, че се потапя в някакъв неспокоен и накъсан сън — единствения сън, който имаше от известно време. Разликата между будното му състояние и тези периоди на мъгляво полусъзнание се размиваше все повече и повече и той вече не беше в състояние да различава сънищата си от халюцинациите, когато беше буден. Жадуваше за дълбок сън, който да му позволи да се възстанови, но това, изглежда, за него беше вече невъзможно.

Най-сетне наистина заспа. Сънува сън, който не би искал да види никога повече: неговия Ф-4, лостовете за управление не реагират в ръцете му, пилотската кабина пълна с дим и червена кръв, морето се носи с бясна скорост към него, след това небето, морето, небето, докато самолетът се върти около оста си; и ръката му, която натиска бутона за катапултиране.

Холис скочи на крака с плувнало в пот чело, а сърцето му сякаш се опитваше да изскочи от гърдите.

— Симс! Симс! — изкрещя той, след това се строполи на пода, скри лицето си и остана там неподвижен.

Вратата се отвори и пазачът безизразно каза:

— Елате с мен.

Холис се изправи и последва войника в коридора. Зад гърба му застана още един от охраната и те тръгнаха.

— Михаил Колотилов беше мой приятел, шибан убиецо! — каза войникът зад гърба му.

Холис не отговори. Войникът пред него зави по тясната стълба край стената и те се качиха на втория етаж. Руснакът почука на една врата и я отвори. Мъжът зад гърба му блъсна Холис към стаята и той влезе вътре.

Полковник Буров седеше зад бюрото си в спартански подредения бетонен кабинет. Имаше само един прозорец в стената и Холис видя, че е вечер. Бетонните стени бяха с цвета и вида на втвърден жълт крем, а бетонният под бе застлан с керемиденочервен килим с азиатски мотив по средата. На стената зад бюрото на Буров висяха същите два портрета като в съдебната зала, но също и задължителният портрет на Ленин.

— Седни, Холис.

Холис седна на дървения стол срещу бюрото и вратата зад него се затвори. Буров вдигна писмените самопризнания на Холис.

— Зашеметяващо. Много съм впечатлен от способността ти да се измъкваш. Както знаеш, открихме колата ти на гара Гагарин. Това, което не знаеш е, че разбрахме и за Яблоня. Радвам се, че си казал истината за това.

Холис почеса наболата си брада и потисна лекото си покашляне.

— Но приятелката ти не каза истината. Всъщност нейните признания съдържат много по-малко подробности от твоите.

— Тя не знае много.

— Така ли? Знае за Яблоня, но не го е включила в самопризнанията си. Тя също бе осъдена на смърт от трибунала. Ако признанията й не бъдат оценени като задоволителни, няма да има възможността да напише молба за обжалване на смъртната си присъда.

Холис не каза нищо.

— И ще бъде разстреляна. — Известно време Буров изучава Холис, след това повдигна един лист хартия и го погледна. — Молбата ти за помилване е много интересна. Казваш, че си готов да работиш тук, ако не те разстрелят.

— Да.

— Какво мислиш, че правим тук?

— Обучавате агенти на КГБ да минават за американци.

Буров го изгледа изпитателно, след това попита:

— Откъде знаеш това?

— Предположихме.

— Ти и Алеви?

— Да.

— Разбирам. А успяхте ли да заловите някои от випускниците на това място?

— Да. Семейство Келъм.

— Кога ги разкрихте? — Буров се беше навел през масата.

— Едва… мисля, че беше миналият четвъртък или петък. Кой ден сме днес?

Буров не отговори, а продължи да пита.

— А Додсън? Къде е Додсън?

— Не знам.

Буров стана и отиде до прозореца. Загледа се в тъмната борова гора, след това попита:

— Ако сте знаели за това място, защо не сте предприели никакви действия?

— В настоящия момент правителството ни провежда мирна политика.

— И затова искат да потулят въпроса?

— Това е моето мнение.

— Но ако по някакъв начин Додсън влезе във връзка с посолството ви…

— Ще го накарат да млъкне.

— Ще го направят ли? — усмихна се Буров.

— Предполагам. Не зная абсолютно всичко, което става там.

— Да. Бих предпочел Алеви да е тук. Но засега и ти ще ми свършиш работа.

Холис разтърка очите си. Знаеше, че всичко, което казва, се записва и вероятно минава през анализатор на ритъма на речта. По-късно щяха да го прикачат към полиграф и да му задават същите въпроси, накрая може би щяха да му ги задават и под въздействието на наркотици. Всички открити несъответствия щяха да бъдат изяснени посредством разпит с електрошокове.

Буров продължи така наречения между професионалистите „мек“ разпит, като Холис се стремеше да отговаря на въпросите му безизразно и кратко. Буров беше добър, но все пак не беше професионалист от специалния отдел 2 на КГБ за провеждане на разпити. Холис дори си помисли, че мнимите представители на този специален отдел в Западната Лубянка във Вашингтон се справяха малко по-добре. От друга страна, като военновъздушно аташе с дипломатически имунитет Холис не беше подготвен специално за попадане в подобна ситуация, така че обучението му в тази област бе малко ограничено.

Холис обаче подозираше, че Буров е достатъчно голям егоист, за да мисли, че може да се справи сам с положението. Това обясняваше заминаването му за Можайск и за ресторанта в Лефортово и проведените самостоятелно контраразузнавателни акции. Освен това Холис си спомни, че бе много вероятно Буров и цялата му операция с „Малката Америка“ да имат проблеми — ако не с Лубянка, то поне с политиците. Холис беше длъжен да увери Буров, че всичко е наред. Не искаше това място да изчезне. Поне засега.

— Не мога да си представя, че правителството ви ще допусне работата ни тук да продължи — каза Буров. — Дори в интерес на мира. В Америка има вече хиляди наши агенти и всяка година школата завършват по над двеста души. Как възнамерява да подходи Вашингтон към този проблем?

Това, помисли си Холис, е ключовият въпрос.

— Според мен Държавният департамент ще търси да разреши проблема чрез преговори — отговори той.

— Така ли? Дипломатите са такива баби. Какви са намеренията на ЦРУ?

— Да вдигнат тревога. И да предадат информацията на световната преса.

— А, да. А Белия дом?

— Те са някъде по средата.

— А вашите хора? Разузнавателният отдел на Министерството на охраната?

— Те имат морален ангажимент към съдбата на пленените летци.

— А ти? Ти, полковник Сам Холис?

— Аз просто искам да ви убия — Холис си позволи леко да се усмихне.

— Така ли? — усмихна се и Буров в отговор. — Мислех, че искаш да работиш за мен.

— Зависи.

Буров кимна сам на себе си и каза:

— А предлагал ли е някой да бъдат предприети някакви непосредствени действия срещу школата?

— Какво имате предвид?

— Да се измъкнат примерно един-двама от тези хора тук и да бъдат представени на световната преса като доказателство за всичко това.

— Не, поне доколкото аз знам. А от това, което виждам тук, то е и невъзможно.

— Да, невъзможно е. И бягството на Додсън бе изцяло плод на вътрешен заговор. Никаква външна помощ. Така ли?

— Не сме участвали.

— И срещата на Фишър с Додсън е била чиста случайност?

— Разбира се. Чули сте какво казва Фишър в записания телефонен разговор. Той не е от нашите.

— А шпионирането тук не беше ли опит да измъкнете някой затворник?

— Не. Бяхме само аз и Лиза Роудс. И го направихме по своя инициатива.

— Влязохте ли във връзка с някой от затворниците вътре в лагера?

— Не.

— С някой от служителите?

— Не.

— Разполагате ли със съветски граждани извън този лагер, които да работят като ваши агенти?

— Не и във връзка с тази школа.

— Но наемате съветски граждани за американски агенти.

Холис реши, че е дошъл моментът да отбележи една точка в своя полза.

— Не ги наемаме. Те не вземат нито копейка. Правят го, защото мразят комунистическата партия и КГБ.

Известно време Буров мълча, след това попита:

— Ще ми дадеш ли имената им?

— Нямам истинските им имена. Само псевдонимите.

— Разбирам.

— Защо да ви казвам каквото и да било, ако ще ме разстрелят?

— Защото разстрелът е нищо в сравнение с това, което аз мога да ти причиня.

— А аз мога да се самоубия, преди да успеете да ми сторите каквото и да е.

— Не мисля, че разполагаш с каквито и да е смъртоносни инструменти.

— Бих могъл да пробия шийната си вена с химикалката. Не би трябвало да давате такива неща в ръцете на обучени офицери от разузнаването.

— А, да. Химикалката. Значи смяташ, че тъй като си офицер от разузнаването, разполагаш с твърде ценни сведения, следователно не би трябвало да те убиваме.

— Може би.

— Е, добре, нека ти задам един въпрос. Какво предлагаш? Като офицер от разузнаването на офицер от разузнаването?

— В молбата ми се казва съвсем ясно какво имам предвид. Ясно ми е, че официално съм мъртъв. Предпочитам да работя тук, сред себеподобните си, отколкото да ме изпратите в Сибир или да ме застреляте. Искам и Лиза Роудс да бъде с мен.

— Да, официално ти си мъртъв. Ще ти покажа съобщенията в американската преса. Центърът иска да те убием наистина, след като извлечем от теб цялата необходима информация. Но може би аз ще успея да ги убедя, че ти и приятелката ти сте много необходими тук. И може би доживотната присъда тук, където ще ни помагате да унищожим Америка, ще бъде по-страшна от смъртта. Това ще ме забавлява, Холис.

— Знам, че е така.

Буров се усмихна и продължи:

— Не мисля, че вие, военните аташета, сте толкова опитни, колкото хората на ЦРУ. Но въпреки това започва да ми се струва, че капитулацията ти е някакъв вид хитрост. И ако реша, че това е така, ще измъчвам приятелката ти до смърт. И то пред очите ти.

Холис не отговори. Буров се приближи към Холис и го погледна от горе на долу.

— Мислеше си, че си голяма работа, нали? И в моргата в Можайск, и в ресторанта в Лефортово, и след това, когато говорихме по телефона. Какви обиди само изтърпях от теб.

— Имах дипломатически имунитет.

— Да, имаше — изсмя се Буров. — Но сега мога да правя с теб каквото пожелая. — Буров сграбчи Холис за косата и дръпна главата му назад. — Погледни ме, самодоволно американско копеле. Ти и другите лайна в посолството ви ни гледате отвисоко, нали? Чух записите на някои от разговорите в посолството. Присмивате се на пиянството ни, смятате, че не се къпем достатъчно често, подигравате се на жените ни, смеете се на Москва, на храната, на квартирите ни и почти на всичко, свързано с нас. — Буров дръпна косата на Холис още по-силно. — Да не би да смяташ, че сега изглеждаш и миришеш добре, кучи сине? — Буров пусна косата на Холис и го удари с ръка по челото. — Да не би да си мислиш, че изящната ти приятелка изглежда и мирише добре? Продължаваш ли да мислиш, че сте чак толкова цивилизовани? Какво представлявате без елегантните си дрехи и дезодорантите? Вие сте нищо, това е. Един руснак може да издържи повече страдания от вас, защото поначало имаме по-малко. И защото имаме повече вътрешна сила. Вие се скапвате, щом останете без душа и яденето си. — Буров се разходи из стаята, след това се върна при Холис и му извика:

— Стани!

Холис се изправи.

— Ръцете на главата! — Холис сложи ръце върху главата си.

— Можеш ли да си представиш всичко, което мога да причиня на теб и Лиза Роудс? — погледна го Буров. — Неща, които няма да оставят никакви следи по телата ви, но които ще разрушат напълно същността ви, човешкото ви достойнство, душите и разума ви. Отговори!

— Да, мога.

Буров застана до Холис:

— Приятелката ти е почитател на руската култура. Може би тя би искала да има и руски любовник. Може би и няколко дузини.

Холис не отговори.

— Знаеш ли, че тя е била любовница на Алеви? Отговори!

— Да.

— Казах ти вече, че жена ти е тръгнала с един английски джентълмен.

— Не ми пука.

— Сега е във Вашингтон за погребението ти. Мисля, че то ще се състои утре.

Холис не каза нищо.

— Кой е Симс?

— Не знам.

— Мисля, че аз знам. — Буров си погледна часовника и каза. — Е, Холис, искаш ли да видиш кучката си?

Холис кимна. Буров отвори вратата към кабинета си и каза нещо на охраната, след което се обърна към Холис:

— Можеш да си свалиш ръцете. Излизай. Можете да правите секс, ако искате — каза Буров, докато Холис вървеше към вратата.

— Благодаря.

Буров се усмихна и затвори след себе си.

Войникът поведе Холис надолу по стълбите. Отвори вратата на килията на Лиза, бутна Холис вътре и затвори. Лиза седеше увита в спалния си чувал в ъгъла на килията. Тя го погледна, но не каза нищо.

Холис коленичи близо до нея и огледа лицето й. Бузите й бяха изпити, а очите й изглеждаха хлътнали. Забеляза, че устните й са сухи и напукани, а на врата й има рана. На лявата й буза все още имаше следи от червенина и това някак си му причини повече болка от целия й останал външен вид.

— Как си?

Лиза не отговори.

— Имаш ли нужда от лекар?

Тя поклати отрицателно глава.

Холис почувства слабост и седна до нея, като я прегърна през раменете. Тя не се притисна към него, но не се и отдръпна. Седеше неподвижно и гледаше право пред себе си.

Дълго време седяха мълчаливо, след това Лиза скри лице в шепите си и заплака. От време на време Холис се унасяше, но сковаващият студ и празният му стомах го будеха почти на всеки петнайсет минути. Светлината ту се запалваше, ту гаснеше, по коридора се чуваха стъпки, които спираха пред вратата на килията, след което продължаваха по-нататък. От време на време някой отместваше резето на килията, но вратата така и не се отвори. Няколко минути по-късно резето отново се затваряше.

Лиза се загледа в тавана и проговори с едва доловим глас:

— Осъдиха ме на смърт.

Холис не отговори. Тя протегна ръка покрай стената и подаде шепата си на Холис. Той първо не разбра какво държи, но след това разпозна купчинка пепел и парченца овъглена хартия. Снимки. Снимките й от Москва. Той обърна ръката й така, че пепелта да падне на земята, и изтри дланта й в коляното си.

— Няма значение — каза тя.

Холис знаеше, че стаята е снабдена с микрофони, които можеха да уловят и най-тихия шепот, и че дори в тъмнината съоръженията от оптични влакна ги следят непрекъснато. Искаше да я успокои, но реши, че е по-добре да не казва нищо, което Буров да може да използва по-късно срещу тях. Всъщност знаеше, че дори не трябваше да казва на Буров, че иска да я види.

— Защо им каза за Яблоня?

— Съжалявам.

Тя се изправи неуверено, отиде до отходния канал и го използва като тоалетна. Охраната избра точно този момент, за да влезе, което потвърди убеждението на Холис, че можеха да ги виждат и чуват. Лиза се изправи и вдигна вълнения си панталон, докато войникът я наблюдаваше похотливо. Руснакът погледна към Холис, след което хвърли парче черен хляб по средата на пода.

— Казах ти, че няма да ти се иска много да се чукаш — ухили се той на Холис и затвори вратата.

Лиза се изми със студената вода, след това подложи уста под крана и пи. Вдигна хляба от земята и го отнесе до спалния си чувал. Мушна се в чувала и отхапа от хляба по-скоро като прегладнял, а не просто като гладен човек, както забеляза Холис.

По негова преценка те получаваха около триста грама хляб на ден, тоест около четиристотин калории. Бяха тук от осем дни, въпреки че можеха да бъдат и повече. Тези калории им стигаха колкото да не умрат, но както отбеляза часовият, нямаха желание да правят нищо друго, освен да дишат. Подозираше, че храната съдържа и опиати като натриев пентанол или друг подобен серум, който в комбинация с притъпените им сетива и сковаващия студ бе причина за обхваналата ги силна летаргия.

Известно време Лиза се взираше в черния хляб, след това подаде парчето на Холис. Той си отчупи около една трета и й върна остатъка.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Холис, след като свършиха хляба. Тя сви рамене. След няколко минути се протегна и хвана ръката му.

— Трябва да ти е студено. Не ти ли дадоха спален чувал.

— Добре съм.

— Ела при мен. Има място.

Той се мушна до нея.

— Не те обвинявам за всичко това — каза тя. — Ти ме предупреди.

Холис не отговори.

Спаха на пресекулки. Лиза на няколко пъти извика в съня си, но той не можа да разбере какво казва. Холис стана, за да пие малко вода. Налягането на водата беше слабо и той от опит разбра, че е утро. Чу стъпки и вратата се отвори.

— Станете и ме последвайте — каза пазачът. — Не говорете.

Холис помогна на Лиза да се изправи.

— Обичам те, Сам — каза тя.

— И аз те обичам.

— Не говорете!

Холис хвана Лиза за ръката, но войникът ги раздели.

— Тръгвайте!

Те тръгнаха по дългия коридор, а друг войник отвори вратата на стаята, където Холис бе писал молбата си за отменяне на смъртната му присъда, стаята с опръсканата с кръв маса и балите сено до стената. Стаята за екзекуции. Лиза се поколеба, но войникът я блъсна вътре.