Нелсън Демил
Школа за магии (16)

16.

Лиза Роудс вдигна слушалката на телефона в офиса си, набра кабинета на Холис и преди да чуе сигнала, затвори.

— Да върви по дяволите!

След това набра кабинета на Алеви и секретарката му я свърза с него.

— Ало, Ли…

— Да не си казал на Сам Холис да не ме закача?

— Не, не бих…

— Да не ме лъжеш?

— Не. Но откровено казано, не смятам, че е много добра идея да се обвър…

— Не се опитвай да се разпореждаш с живота ми, Сет.

— Просто се успокой.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Окей. Съжалявам.

— Чуй, ако те е излъгал… Както и да е, аз все още те обичам. Защо не поговорим за…

— Вече говорихме.

— Наистина трябва да съм ядосан. Какво се случи в онова село?

— Описала съм в доклада си.

— Лиза…

— Трябва да излизам. Дочуване, Сет. — И тя затвори. — Да вървят по дяволите всички мъже! — Погледна часовника си и видя, че е пет следобед. Наля си бърбън. Взе една статия и се опита да работи. След няколко минути в стаята влезе Кей Хофман и зае любимото си място на радиатора.

— А-а! Пробвала ли си някога да седиш тук?

Лиза не отговори и продължи да пише. Кей Хофман взе един брой на „Вашингтон пост“ и започна да го прелиства, после погледна Лиза.

— Добре ли си?

— Да.

— Да не си неразположена?

— Не.

Лиза изтри един ред от напечатания лист. Замисли се върху работата си в Информационната агенция на Съединените щати. Пишеше статии за пресата, но едновременно с това бе и чужд поданик русофил, отговарящ за културните събития тук. Уреждаше пътуванията до Щатите на съветски културни мисии. Те изпращаха там своя „Болшой театър“, а Щатите изпратиха тук „Ван Хален“.

Лиза Роудс обичаше да чете руска поезия в оригинал и особено й харесваше Пастернак. Имаше слабост към иконите, обожаваше руския балет, традиционната руска кухня и руския фолклор. Вярваше, че разбира мистицизма в руската душа — оная неразделна връзка между руската раса, руската земя и православната църква. А откакто посети Яблоня, тя смяташе, че усеща още по-силно руския дух в себе си.

Понякога се възприемаше като тънък въжен мост между две огромни железни конструкции. Но ако американците и руснаците бяха решени да не се разбират, то това си бе техен проблем. Някой ден те можеше и да хвърлят себе си и целия свят в небитието. Тогава и двете култури щяха да се изравнят.

Написа още няколко реда от статията си. Обикновено подготвяше два материала — един за Америка и един на руски, за съветската информационна агенция ТАСС. Агенцията използваше това, което й бе необходимо, без да посочва източника. Поне в това отношение съветската и американската преса си приличаха. Тя вдигна очи към Кей.

— Кого трябва да ухажвам — „Ван Хален“ или публиката?

Кей вдигна глава от вестника.

— О… все още ли работиш върху това? Трябва да е готово за днес. Просто се превъзнасяй.

— На теб кой ти дава заповедите?

— Аз не получавам заповеди, Лиза. Само указания.

— От кого?

— От много високо.

— Някой ден ще започна да пиша каквото си искам. Ще пиша точно това, което съм видяла тук.

— Да, някой ден. Но сега пиши това, което ти казват.

— Точно така са казали и на някой апаратчик от ТАСС снощи.

— Сигурно. Но ние няма да те разстреляме, ако не направиш това, което ти нареждаме. Така че не се опитвай да ми кажеш, че сме същите като тях.

— Не, исках да кажа, че има още нещо… Цялото това увлечение на руската младеж по културата на Запада. Всички на концерта бяха облечени с дънки. Крещяха на английски: „Super! Beautiful, baby.“ Всичко беше… — Лиза се замисли за момент. — Всичко беше някак неестествено. Това дали не бе революция?

Кей Хофман задържа погледа си върху нея.

— Дори и да е било, няма да го опишеш.

Лиза отново се залови за статията, а Кей за вестника.

„Но какво все пак беше това? Какво става тук?“ — питаше се Лиза. Подобни въпроси не бяха от сферата на дейността на Информационната агенция на Съединените щати. Да работиш за Информационната агенция на Съединените щати бе като да работиш за Министерството на истината — когато се смени линията на партията, променяш се и ти.

Точно в този момент съветско-американските отношения бяха на ръба на влошаването. Затова цялата културна дейност трябваше да води към положителни резултати. Всичко трябваше да е добронамерено заради мира.

Такива бяха заповедите допреди няколко години, когато КГБ арестува Николай Данилов — американски кореспондент, заради изфабрикувано обвинение в шпионаж. Тогава спуснаха нови заповеди — да се прекъсне всякакъв културен обмен между двете страни. Така и стана — изведнъж настъпи обрат в стил „Оруел“, компютрите спряха да бълват възторжени дълги съобщения и започнаха да предават само кратки изречения за отменени събития. Но точно сега отново имаше нужда от превъзнасяне въпреки загадъчната смърт на Фишър.

— Не ми харесва, че ти подготвяш съобщението за смъртта на Фишър, а отдолу ще сложиш моето име — обърна се Лиза към Кей.

Кей сви рамене.

— Съжалявам. Това е заповед. — После попита: — Какво наистина се е случило с Фишър?

— Точно това, което си написала в статията си.

— Точно този отговор заслужавам.

Кей се умълча.

— Не смятам, че трябва да се притесняваш — обади се тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ми обръщай внимание.

Лиза допуши цигарата си и запали нова. Беше пратена тук за четири години. Оставаха й по-малко от две. Тя бе назначена отвъд океана почти като военните служители. Всъщност постът й в Шести отдел за чуждестранните съветници донякъде съответстваше на капитански чин в армията. Кей Хофман бе главен съветник, а тя заместник-съветник на Отдела за връзки с обществеността. Там имаше още шестима служители — пет жени и един мъж. Беше едновременно и вълнуващо, и отегчително; и много леко, и много уморително.

Лиза погледна часовника на стената, който показваше пет и десет. Реши да се прибере в апартамента си и да озаглави снимките на фотографския си очерк за Москва.

— Достатъчно за днеска.

Тя стана и пъхна няколко листа в куфарчето си.

— Добре ли си? — вдигна Кей очи от вестника.

— Тук никой не се чувства добре. В департамента му казват „командировка за изпитание“. Дали съветското правителство се засяга от това?

Кей се усмихна почти в гримаса.

— Хич не им пука. Цялата им шибана страна е на доживотна командировка за изпитание, организирана от самото им правителство. — След малко добави: — Ще ти бъде по-лесно, ако си имаш любовник.

— Не, не помага.

— Напротив, помага. Питах ли те какво стана с оня съветник по политическите въпроси — Сет?

Докато прибираше нещата си в очакване на още една самотна вечер, Лиза се замисли за Сет Алеви. Любовните връзки в едно посолство според нея отчасти са резултат от наложена интимност. Преди бяха обсъждали с него евентуалната си женитба, конфликтите, които биха възникнали във връзка с кариерата им, бъдещето им на съпрузи, пътуващи по служба в различни краища на света. И двамата стигнаха до извода, че нищо няма да излезе, ако единият от тях не напусне работата си. И с това се свърши.

— Не беше нищо сериозно — отговори тя.

— Сигурно не е било съвсем несериозно, Лиза. Та ти почти се беше пренесла при него.

— Животът в посолството е като живота в един малък град. Не си ли съгласна, Кей?

— Да, така е. Население — 276 души при последното преброяване. Не си мисли, че любопитствам. Просто съм загрижена за теб.

— Знам. — Лиза се усмихна. — Ще си хвана един любовник руснак. Това ще ми помогне да получа пълна представа за руската психика.

— Те са ужасни любовници.

— Откъде знаеш?

Кей й намигна. Тя остави вестника и се изправи.

— Дупето ми се сгорещи, аз — също. Отивам при боулинга. Ела с мен. Войниците са луди по тебе.

— Не, благодаря. Боли ме главата.

— Окей. Ще се видим утре на закуска. — Кей Хофман тръгна към вратата. — Чух, че ти и онова военно аташе Холис сте се скатали някъде през уикенда.

— Глупости. Ходихме да уредим нещата във връзка с експортирането на тленните останки на Грегъри Фишър. Всички тук са толкова дребнави.

Кей Хофман се засмя и излезе.

Лиза стоеше в средата на стаята, вторачена в телефона.