Нелсън Демил
Школа за магии (25)

25.

Сам Холис набързо опъна униформата си, после влезе в голямата зала за приеми на посолството.

Според протокола не бе необходимо той или Лиза да стоят до вратата и да посрещат другите, нито да има централна маса, което за него бе добре дошло. Но протоколът изискваше той, като женен мъж, чиято съпруга временно отсъства, да се появи без жена. Лиза бе пристигнала преди него и той я видя сред залата да разговаря с нейни колеги.

Залата за приеми беше с високи прозорци. Стените й бяха покрити с мрамор от Карара, а от високия таван висяха три големи полилея от неръждаема стомана. Подът бе покрит с паркет.

Почти всички от приблизително тристате мъже и жени, живеещи в посолството, бяха поканени и Холис не се съмняваше, че повечето от тях са тук. Ако това бе в Лондон или Париж, би го поласкало, но в Москва човек лесно би събрал петстотин западняци на някое парти, стига да има музика и храна.

Холис предположи, че отсъстват тези, чийто ред е да се възползват от финската дача през уикенда. Не присъстваше и военният контингент, наброяващ около тридесетина души. Някои бяха дежурни, но останалите според Холис се намираха в един блок за чуждестранни граждани наблизо до посолството, където те по неведоми пътища се бяха сдобили с апартамент, който наричаха „Студио 54“. Холис предполагаше, че там си правят дискотека, пият и „водят мацки“, а това последното си е чисто нарушение на правилата. Но от времето на големия скандал по повод сексуалното поведение и шпионската дейност на някои от тях интендантството на военноморските сили реши, че въпреки че техните момчета са от желязо, либидото им съвсем не е. Сбирките на „Студио 54“ в действителност се насърчаваха с цел войничетата да са на едно място с рускините. Никой от тях не подозираше, но Холис знаеше, че четирима от военната охрана всъщност бяха офицери от военноморското контраразузнаване. Осени го мисълта, че светът е пълен с професионални тайни агенти, и беше тъжно, че американците не си вярваха вече дори един на друг.

Холис забеляза, че покрай стените бяха наредени кръгли маси, но повечето от хората стояха на групички с чаши в ръце. В дъното на залата имаше голяма шведска маса, където някои си похапваха.

Холис погледна часовника си. Партито бе започнало преди час и той бързо пресметна, че вече всички са го изпреварили с около три питиета. Огледа се за бара и видя Джеймз Мартиндейл, съветник по протокола, да идва към него.

— Здравейте, Сам.

— Здравейте, Джим.

Холис харесваше тоя мъж въпреки безсмислената му работа и скованото му държане. Мартиндейл тържествено заяви:

— Организирали сме чудесно парти във ваша чест, полковник.

— Да, виждам. Много съм поласкан. Отначало си мислех, че по-скоро хората ще предпочетат да наблюдават смяната на караула пред мавзолея на Ленин, отколкото да дойдат тук.

Мартиндейл сякаш не долови шегата и продължи:

— Сигурно сте наясно, че поради обстоятелствата, при които напускате страната, не сме поканили никой от вашите познати от съветските военновъздушни сили, нито пък някой друг съветски държавен служител.

Холис си помисли, че това бе повече от очевидно.

— Нямахте желание да ги храните, нали?

— Освен това не изпратих покани и на никое от другите посолства, за да не ги поставям в конфузно положение.

— Много сте съобразителен.

— Въпреки всичко обаче неофициално поканих приятелите ви, заемащи вашата длъжност в посолствата на Британия, Канада, Австралия и Нова Зеландия.

— Ние, англосаксонците, трябва да се поддържаме и да се съюзяваме срещу славянските орди.

— Да, прав сте. Ще се отбият и някои други военни аташета на страни от НАТО, за да ви пожелаят на добър път.

— Искате да кажете, че ще дойдат моите приятели разузнавачи от всички останали страни, които са в лоното на християнството? Надявам се, че сте поканили и ирландците.

— Да, поканих ги. Най-добре всичко да бъде съвсем неофициално, за да не си мислят нашите домакини, че ги обиждаме.

— Но ние наистина ги обиждаме. Да не мислите, че ако ме бяха изритали от Англия или Ботсуана, щях да дам каквото и да е парти?

— Ами от гледна точка на протокола…

— Къде е барът?

— В оня ъгъл, ей там. Поканил съм и журналисти — около трийсетина, и техните половинки. Повечето от тях ще се отбият, но няма да задават въпроси.

— Добре обмислено.

— Обясних всичко това на госпожица Роудс и тя го прие с разбиране.

— Какво се очаква от мене — да скърбя и да се покая ли?

— Не, просто това ми е работата.

— А сега мога ли да отида вече при бара?

— Бих искал да се възползвам от възможността да изразя своите най-добри пожелания към вас и възхищението си от работата, която свършихте тук.

— Благодаря. Аз…

— Това бе най-доброто, което можеше да се направи при създалите се обстоятелства. — И той махна с ръка към залата.

— Вижте, не са ме хванали да шибам някой милиционер. Просто ме хванаха да шпионирам. Не е голяма…

— Посланикът и съпругата му също ще се появят, но няма да се задържат дълго, защото имат и друг ангажимент.

— Пиян ли сте?

Мартиндейл се ухили и лицето му се разкриви.

— Пийнах няколко.

Холис се засмя. Мартиндейл го хвана под ръка.

— Елате с мен.

Холис бе отведен в предната част на залата за приеми, където имаше подиум и катедра с микрофон на нея. До едно пиано се беше изправил квартет музиканти любители. Холис се сети, че навремето това пиано бе в официалното жилище на посланика и някакви вандали го бяха раздрънкали няколко часа преди представлението на Владимир Фелтсман — известен пианист, еврейски дисидент. КГБ бе силно заподозрян и Алеви изпрати копие от сметката за поправка на пианото до Лубянка. Някакъв мръсник оттам им изпрати следния отговор: „Чекът е в пощенската кутия.“

Холис се качи на подиума. Лиза го последва, придружена от секретарката на Мартиндейл. Двамата си размениха леки усмивки.

Мартиндейл кимна към оркестъра и те изсвириха няколко акорда, които привлякоха вниманието на всички присъстващи. Мартиндейл почука с пръст по микрофона и заговори:

— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте на това мило тържество. Да ви представя виновниците за нашето събиране — полковник Сам Холис и госпожица Лиза Роудс.

Последваха ръкопляскания и Холис видя доста глуповати усмивки. Очевидно всички бяха във весело настроение.

— Длъжен съм да ви припомня — каза Мартиндейл, — че тази зала не е обезопасена и че всичко, което казвате, се подслушва от сградата отвъд улицата. Така че ви съветвам да внимавате какво говорите, да не подмятате обидни забележки по адрес на нашите домакини и да не забравяте, че експулсирането на полковник Холис и госпожица Роудс е голям позор за всички нас.

Някои в залата се подсмихнаха.

Мартиндейл се протегна назад, измъкна иззад катедрата две парчета син сатен, разгъна ги и ги вдигна във въздуха. Всички се изсмяха. Холис видя, че това бяха две от ония ленти, с които се препасват посланиците при определени случаи. Тези естествено бяха фалшиви. На тях с лъскави червени букви бе написано: „Персона нон грата“.

Лиза затисна устата си с ръка и се изсмя.

Мартиндейл се обърна към тях и съвсем тържествено, както изискваше церемонията, препаса лентите през гърдите им. После обясни по микрофона:

— За сведение на дипломатите, които не знаят латински, „персона нон грата“ означава „човек, който не прекланя глава“.

Лиза пошушна на Холис:

— Страшно съм изненадана.

— Благодари се, че Мартиндейл не ти закачи някоя алена буква „П“^[1].

— На мене ли трябва да я закачи? Ами на тебе?

Мартиндейл обяви:

— Преди да започнем с музиката и танците и най-вече преди да се появи посланикът със своята съпруга, ще дам думата за благодарствени речи и поднасяне на награди. Бих искал да ви представя другаря Владимир Слизистмиш, който ще поднесе първата награда.

Хората, които разбираха руски, се изсмяха, като чуха думата, която означаваше „слизест, лигав“.

В залата влезе един от младите консулски съветници — Гари Уорник, облечен в кафяв костюм, който му бе с няколко номера по-голям. Косата му бе зализана назад, на ризата му бе нарисувана червена вратовръзка и беше бос. В залата избухна силен смях.

Уорник се качи на подиума, целуна почти във въздуха Холис по двете бузи, после удостои Лиза с дълга целувка по устата. Холис помисли, че вечерта ще бъде дълга и отегчителна.

Уорник се обърна към публиката:

— Другарю Американска свиня, благодаря, че мене тук поканил. Сега аз поднесе награда на полковник Холис.

Мартиндейл отведе Холис до подиума, а Уорник започна с гръмкия си глас:

— Полковник, по заповед на централния комитет аз вас награждава за системно неизпълнение ваша норма с орден „Лимон“. — Уорник окачи около врата на Холис червена панделка, на която висеше една круша, и поясни: — Съжалявам, няма лимони.

— Разбирам.

Всички започнаха да ръкопляскат. Уорник направи знак на Лиза да се качи на подиума.

— А вас, сексапилна дамо, по заповед на централния комитет аз награждава с медал „Социалистическа погача“, защото вие цяла година спали в килер. — Уорник бръкна в сакото си и извади още една червена панделка, на която бе закачен червен пластмасов будилник. — Това вас събуди, когато вие трябва напуска наша страна.

— За мен беше чест да изпълня дълга си — отговори Лиза.

Уорник се възползва от възможността да я целуне още веднъж страстно по врата.

Гостите, които и по време на шоуто продължаваха да си пийват, започнаха да подвикват и да свиркат.

Уорник изрева:

— Тишина, другари! Тук ние върши сериозна работа. — Той извади два листа от джоба си и се обърна към Холис и Лиза. — Ето това — две путевки карти за почивка — за 5-годишен престой в ГУЛАГ в Сибир, който вие избере по ваше желание. Отделни стаи.

Из залата се разнесе хихикане.

Уорник направи няколко сухи забележки и продължи:

— А сега аз има удоволствие да покани на подиум велик американски дипломат, велик държавник, голям приятел на съветските народи, миролюбец, конте със скъпи обувки — другаря Чарлз Банкс.

Всички изръкопляскаха, когато Банкс се качи на подиума.

— Благодаря ви много, другарю, и на вас, дами и господа. Както знаете, всяка година по това време награждаваме един от най-заслужилите наши служители с наградата „Барлоу“. Тази толкова ценна награда е наречена така в чест на Джоуел Барлоу — американския посланик в царския двор на Наполеон, който през 1812 година придружил френската армия чак до Русия, за да не прекъсва дипломатическия контакт с императора. След опожаряването на Москва господин Барлоу бил хванат в едно от убежищата на Наполеон и за нещастие умрял от измръзване. Така той влиза в историята на дипломацията като първия американски дипломат, умрял от замръзване в Русия.

Банкс го бе измислил добре и всички се засмяха. Той вдигна ръка.

— Ето защо всяка есен, за да почетем това тъжно събитие и в памет на господин Барлоу, ние поднасяме почитанията си на един или няколко наши съотечественици, които са успели да изкарат изминалата зима, без да хленчат и да се оплакват и без да ползват 30-дневен отпуск на Бахамските острови. Тази година имам честта да поднеса наградата „Джоуел Барлоу“ на двама души, които демонстрираха невероятна способност да работят заедно. Дами и господа, носителите на тазгодишната награда „Джоуел Барлоу“ — полковник Сам и мис Лиза.

Гостите изръкопляскаха и се изсмяха, когато Чарлз измъкна иззад катедрата цяла кофа, пълна с лед, и я подаде на Холис и Лиза с думите:

— Честито!

— Благодаря, Чарлз — отговори Лиза. — Заслугата може да се постави под съмнение, но кофата си я бива.

Холис пое кофата, от която капеше вода. Банкс каза по микрофона:

— А сега нещо по-сериозно. Да ви представя адютанта на полковник Холис — капитан Ед О’Шей.

Капитан О’Шей с малък пакет в ръка зае мястото на Банкс на подиума и каза:

— Да се работи с такъв талантлив офицер наистина е изключителен шанс. — Той изрече още няколко хвалебствия и заключи: — От името на военните аташета тук и техните подчинени бих искал да подаря нещо за спомен на полковник Холис.

О’Шей отвори кутийката, която държеше, и извади малка гипсова статуетка с бюста на Наполеон.

— Полковник, това е дар за вас от френското посолство. Нека, когато се местите от едно местоназначение на друго, където и да ви отведе вашият дълг към родината, това да ви напомня за времето, което прекарахте в Москва, и за вашия последен уикенд в околностите на съветската столица.

Холис подаде кофата с леда и О’Шей пусна гипсовата отливка в нея. Гостите заръкопляскаха и в залата се разнесе сподавен смях. Холис бе убеден, че наоколо се коментират поне десетина различни версии за нарушението на пътния му лист през оная събота и неделя, и в повечето от тях по един или друг начин присъстваше Бородино — оттам и този бюст на Наполеон.

Холис се обърна към О’Шей:

— Много съм благодарен за този спомен и ви уверявам, че той ще бъде на бюрото ми, когато пиша доклада си за вашето служебно поведение.

Военните в залата се разсмяха. О’Шей се усмихна леко и представи Кей Хофман, която се покачи на подиума с красиво изрисувана балалайка в ръка. Кей Хофман се усмихна на Лиза и заговори по микрофона:

— През всичките тия години, през които работя за Информационната агенция на Съединените щати, почти не съм срещала човек, който така добре да познава страната домакин, нейния език, култура и народ. — Кей Хофман произнесе кратко похвално слово за своята сътрудничка и завърши с думите: — От името на всички служители от Информационната агенция на Съединените щати тук, а също и в нашето консулство в Ленинград, поднасям този прощален подарък на Лиза. Това не е някаква шега, а особено ценно произведение на руското изкуство. Много трудно бе да го открия, но търсенето си струваше труда, защото сега то преминава в ръцете на една дама, която напълно го заслужава с безкрайната си любов към руското народно творчество. Лиза… — Кей Хофман вдигна балалайката, — позволи ми да ти поднеса този изящен електрически самовар.

В първия момент шегата изненада всички и залата затихна за секунда, но само след миг избухнаха аплодисменти.

Кей Хофман продължи:

— Трябва да развиеш тия три жички и да ги пъхнеш в контакта. Чаят излиза от тая голяма дупка тук. Не ми е много ясно само къде се сипва водата.

Лиза пое балалайката. Кей я прегърна и я целуна, шепнейки на ухото й: „Не изпускай тоя жребец, мила.“

Лиза запремигва и изтри една сълза от окото си. После се обърна към залата:

— Не мога да свиря на него, искам да кажа, на самовара, но обичам неговия звук и ви обещавам, че ще се науча да свиря в знак на уважение и почит към моите колеги.

На подиума отново се покачи Джеймз Мартиндейл, този път с един триножник, на който бе закрепено едно увеличено копие на вестникарска статия на руски, и каза:

— Онези от вас, които искат да чуят истината относно злополучния инцидент, който ни е събрал тук, нека прочетат съветската свободна преса. За ваше улеснение съм увеличил статията от вестник „Правда“. Както знаете, името на „Правда“ означава „истина“, а това на „Известия“ означава „новини“. Чувал съм да казват, че в „Истина“ няма новини, а в „Новини“ няма истина. Както и да е, ще ви прочета английския превод на това язвително изявление в руската преса. — Мартиндейл зачете: „Съветското външно министерство съобщи за експулсирането на С. Холис и Л. Роудс — мъж и жена, служители в американското посолство. Причината за това е дейността им, несъвместима със статута на дипломати. Това е поредният случай на американски агенти, развиващи антисъветска дейност, прикрити зад дипломатическия си имунитет. От известно време органите на Държавна сигурност следяха въпросните С. Холис и Л. Роудс и най-накрая сложиха край на злоупотребата им със съветското гостоприемство.“ — Мартиндейл вдигна очи от листа и поклати заканително пръст към Холис и Лиза: — Лошо, лошо.

В тоя момент Уорник се провикна:

— Нека това да служи за урок на всички. Три пъти „ура“ за органите на Държавна сигурност.

Мартиндейл отново застана зад микрофона.

— А сега, дами и господа, искам да ви представя първия ни почетен гост, носителя на ордена „Лимон“ да не споменаваме истинските медали, отрупали целите му гърди, нашето досегашно военно аташе — полковник Сам Холис.

Хората, които до този момент все още седяха около масите, станаха и всички започнаха да ръкопляскат силно. Оркестърът изсвири няколко тържествени акорда, а Холис остави кофата на земята и се покачи на подиума. Неочаквано Лиза пристъпи до него и стисна набързо ръката му.

Холис застана зад микрофона.

— Благодаря на всички ви за това толкова мило тържество. Благодаря и на теб, Джим Мартиндейл — началник на протокола и на алкохола, за почетната лента и за представянето ми. Искам да изразя и своята благодарност към Гари Уорник за това, че се направи на клоун пред толкова хора, а също и моите най-искрени почитания към Чарлз Банкс, че дойде тук абсолютно трезв. Естествено сърдечни благодарности и на капитан О’Шей и колегите от моя отдел за тяхното лично пристрастие, което се надявам, че ще засвидетелстват и към следващия си началник. — Холис изказа няколко съвсем сериозни прощални слова и завърши малко шеговито: — Когато се прибера у дома и се понеса по магистралата в шевролета си сред величествения пейзаж на Вирджиния, заслушан в мача между отборите на военновъздушните и сухопътните сили, похапвайки сладичко банан, с мислите си ще бъда тук — при вас, и ще ви наблюдавам как пиете сутрешната си водка, загледани в снега, падащ по перваза на прозорците.

Чуха се тихи хихикания и смях. „Естествено вече всички са пияни“, помисли Холис. Вдигна ръка и слезе от подиума под аплодисментите на присъстващите. Мартиндейл представи Лиза, която също бе посрещната с овации, докато оркестърът свиреше „Песента на Лара“. Тя взе микрофона:

— Искрено ви благодаря. Никога досега не съм била изритвана от никоя държава и никога не съм си представяла, че това е толкова забавно. — Лиза благодари на хората от нейния отдел, допринесли за нормалното изпълнение на служебните й задължения, и каза: — Искам да благодаря и на Чарлз Банкс, който така усърдно се опитваше да ме избави от неприятностите. За сведение на тези, които нямат честта да го познават, Чарлз е човек, разкъсван между задълженията си на заместник-посланик и желанието да си остане обикновено човешко същество. Това е мъж, чиито познания за Русия са му дали основание да заяви, че Бородино е най-доброто италианско червено вино, което се произвежда в Съветския съюз.

— Винаги си го поръчвам с бабушка — провикна се Банкс.

Лиза завърши:

— Иска ми се да остана при вас и да продължа работата си тук. Знам, че след време пътищата ни отново ще се пресекат някъде, но за всички ни това ще си остане най-запомнящото се назначение в кариерата ни. Благодаря.

Докато всички ръкопляскаха, Холис най-неочаквано отново взе микрофона и каза:

— Щях да пропусна да благодаря на един човек, който се сприятели с мен и с Лиза Роудс, за неговите умни съвети и за това, че ме ориентира в обстановката тук. Става въпрос за един изключително способен съветник по политическите въпроси — Сет Алеви.

Алеви стоеше малко настрани от тълпата, пъхнал палци в джобовете на жилетката под сакото. Той кимна небрежно в отговор на редките ръкопляскания. За Холис стана ясно, че малко от тук присъстващите познават Сет Алеви и че тези, които го познават, не са сред неговите почитатели.

Лиза се усмихна сърдечно на Холис и му намигна. Двамата слязоха от подиума и Мартиндейл обяви:

— Маестро, танци, ако обичате. Моля, забавлявайте се.

Оркестърът засвири „В тишината на нощта“ и Лиза поведе Холис към дансинга.

— Много мило от твоя страна, че благодари на Сет — каза тя.

Холис смотолеви някакъв отговор.

— Будилникът ми ще смачка твоята круша.

Холис отхапа от крушата и я подаде и на нея. Тя също отхапа и се засмя.

— За пръв път танцуваме заедно. Обожавам тая песен — каза Лиза с пълна уста.

Холис се усмихна. Тя го притисна към себе си и те се понесоха по паркета.

— Възбуждал ли си се, когато в пубертета си танцувал с момиче?

— Естествено.

— Господи! Не мога да си представя, че си получавал ерекция още преди аз да се родя.

— Не можех да те чакам да пораснеш.

Оркестърът продължи със „Защото не ми принадлежиш“.

— Не се майтапя — каза Лиза, — но да те изритат от Съветския съюз, е до известна степен въпрос на престиж. Не се бях замисляла досега с какво презрение и отвращение се отнасяме към тая страна. Искам да кажа, че пародията на Гари Уорник си беше чиста подигравка. Не се учудвам, че посланикът ще закъснее.

— Това е просто изблик на безсилие и нервно напрежение.

— Не, това е нещо повече и ти го знаеш. Това е ужасяващо, Сам.

— Кое?

— Нашата омраза към тях.

Холис не отговори. Лиза огледа дансинга.

— Дано всичките тия репортери да не публикуват нещо за…

— Ще отидат по дяволите, ако го направят, защото никога повече няма да бъдат допуснати тук или в което и да е друго американско посолство. Всичко това е абсолютно забранено за печата и те са били предупредени още когато са ги поканили.

— Да, да, те са послушни партньори. Тук, в Москва, осъзнаваме, че всички сме от един отбор. С тях е приятно да се работи. — След кратка пауза тя продължи: — Тъжно ми е. Не искам да си тръгвам.

— Можеше и да е по-лошо. Сега можеше да сме мъртви.

Тя не отговори.

— Никога вече не поглеждай назад към това място, Лиза. Никога не се връщай тук, дори и ако ти разрешат. Обещай ми, моля те.

— Не, няма да ти обещая такова нещо.

Холис реши да се махне от нея.

— Страшно ми се пие нещо.

— Не се напивай много, за да ми доставиш удоволствие довечера.

— Не ти обещавам. Ако искаш, иди да танцуваш с Алеви. Всъщност нямаш нужда от моето разрешение.

— Да, така е. Но ти благодаря все пак.

Холис си проправи път през дансинга и се добра до бара, където се заприказва с четири аташета към НАТО.

Неочаквано музиката спря и Джеймз Мартиндейл обяви пристигането на посланика и съпругата му. Холис забеляза, че всички малко утихнаха. Извини се на събеседниците си и тръгна към посланика, а по пътя си се натъкна на Лиза, която също отиваше нататък.

— Удобно ли е да се явим заедно при посланика? — попита тя.

— За мен е удобно. Чуй ме, искам да прекарам част от отпуската си с теб.

— Ще си помисля.

— Какво ще му мислиш?

Посланикът и съпругата му се приближиха и поздравиха Холис и Лиза. Размениха си обичайните любезности, усмихвайки се един на друг. Нито посланикът, нито жена му направиха някакъв коментар по повод на почетните ленти и на крушата и будилника, което според Холис беше признак, ако не на простотия, то на супертактичност.

— Пропуснахте доста забавни речи — каза Лиза.

— О! — възкликна жената на посланика, — съжалявам, но бяхме възпрепятствани.

Побъбриха още малко, накрая посланикът каза:

— Безкрайно ценя приноса и на двама ви за успешната работа на нашата мисия. Чарлз ми предаде, че е разговарял с вас по някои въпроси от национално значение и че вие и двамата осъзнавате ситуацията. Радвам се, че е така. Полковник Холис, госпожице Роудс — Сам и Лиза, приятно пътуване и благополучно завръщане у дома. — Всички си стиснаха ръцете.

— Моля да ни извините — каза жената на посланика, — но ни предстои и друга среща, на която сме поканени още преди да се организира настоящото празненство.

Лиза ги изпрати с поглед:

— Могат да назначат програмирани дроиди на тоя пост и никой няма да забележи. Ще са необходими само 10 минути, за да се програмират дроидите.

— Какво ще кажеш да прекараш част от отпуската си с мене? — попита Холис.

— Ами… трябва да помисля за… родителите си например… Ти си доста по-възрастен от мен, а си и женен.

— Току-що ли го откри?

Тя се усмихна тъжно.

— Остави ме да измисля как точно да стане.

— Добре, помисли.

— Май това е първото ни разминаване, а?

— Твърде възможно е да е така. — Холис се обърна и тръгна към колегите си, които стояха накуп и разговаряха.

На пътя му се препречи Майк Салерно, репортер за информационната агенция „Пасифик“. Салерно дръпна Холис настрани.

— Странна реч произнесохте, полковник. Тая вечер всички са в особено настроение. Вие тук имате нужда от подобно парти веднъж месечно. Нещо като катарзис. Когато някой от нас си заминава, и ние се събираме и правим горе-долу същото.

— Нищо чудно, че КГБ непрекъснато ви тормози.

— Да… Сигурен съм, че сега ни подслушват, не мислите ли?

— Няма ни най-малко да се учудя.

Холис бе срещал Салерно вече няколко пъти и според него той бе малко нахален, но прям и изобщо не хвърчеше из облаците.

— Нали знаете — продължи Салерно, — че от Вашингтон са изхвърлили руското военно аташе и някакъв тъпак от ТАСС заради Лиза. Навярно тая вечер и „червените“ имат подобно парти във Вашингтон. Сигурно и там разиграват пародии за чичо Сам. — Той се ухили, после допи уискито си и попита: — А всъщност коя точно е причината, заради която си заминавате?

— Почти тази, която е съобщена в официалната версия, Майк. Просто пътувахме по маршрут, за който нямахме пропуски.

— Да. Но когато ти е за пръв път, обикновено ти дават още една възможност. Особено сега, когато дори въздухът наоколо мирише на разведряване.

— В действителност и на двама ни това е за втори път. — За да избегне по-нататъшни разговори, Холис добави: — Както вече сте си направили извода, отидохме да разгледаме прочутото бойно поле при Бородино, където победата на руснаците може да се оспорва. В Москва човек го обзема клаустрофобия.

— Е, на мене ли го казвате? Цял месец ми трябва, за да получа разрешение да посетя някой забравен от Бога тракторен завод в Урал.

— Кажете им, че не искате да гледате тракторни заводи в Урал — и те ще ви натоварят на първия влак за вкъщи.

— Добре го казахте — засмя се Салерно. Той взе две чаши с шампанско от таблата на минаващ покрай тях сервитьор и подаде едната на Холис: — Да пием за вашето благополучно пътуване.

Салерно изпи шампанското на екс, после се замисли за момент и попита:

— Будалкате ли ме, Холис?

— Да.

— Отишли сте в оная посока, за да се погрижите за трупа на Грег Фишър?

— Точно така.

— И при Бородино сте се натъкнали на няколко патрули на КГБ, които са ви забелязали?

— Правилно.

— Дяволски шибана страна, а?

— Когато си сред вълци, прави това, което ти кажат. Извинете ме.

— Сам, почакайте малко. Вижте, знам, че около тая история с Грег Фишър има и още нещо. Една от версиите е, че е бил убит от крадци и съветското правителство не иска това да се разчуе. Просто иска първата в света работническа държава да изглежда почти като рай. Прав ли съм?

— Видях вещите на момчето. Всичко си беше там — от парите до писалките. Няма измама.

— Няма ли? Да ви кажа ли нещо, което сам открих?

— Ако искате.

— Обадих се на родителите на Грег Фишър в Ню Канаан и научих, че е направена аутопсия на трупа. Казаха ми също и някои други неща. Така че дълго мислих за това момче, което си развява задника нощем по магистралата Минск — Москва, замаяно от алкохол според резултатите от аутопсията, и хич не ми се вярва да е било така. Мислех си за всички инструкции, които момчето е трябвало да подпише в Брест, когато е прекосило границата, като тази за коланите, за шофирането в пияно състояние, което може да те тикне в затвора, за шофирането нощем, което пък ще ти навлече неприятности с КГБ. Освен това господин и госпожа Фишър ми казаха, че Грег е бил много внимателен. Е, родителите по принцип говорят така за децата си. Но сега започвам да се питам.

— Не трябва да говорим по служебни въпроси тук — каза Холис.

— Просто ме изслушайте, Сам. Оня ден излязох с колата си от града, без да имам разрешително. Отидох в Можайск и там… един с камион ме откара до мястото на злополуката, западно от Можайск. Колата естествено вече бе махната, но видях къде е излетяла от пътя и се е забила в едно дърво. Дори намерих парченца от предното стъкло, което се е счупило, когато главата на момчето се е ударила в него. Дотук добре. Но шофьорът на камиона ми каза нещо за колата на тоя хлапак, което предизвикало голямо раздвижване на духовете в Можайск. Как е могло момчето да стигне до Можайск, щом е загинало западно от града?

— Не знам.

— Така… И аз не знам. Но мисля, че тук нещо смърди, Сам, и се питам дали не бихте ми дали някоя информация извън официалната версия.

— Нямам такава информация — отговори Холис. — Но ако това, което казвате, е вярно, твърде възможно е Грег Фишър наистина да е минал през Можайск, после да се е върнал заради нещо, а след това да се е отправил отново към Москва и да е изскочил от пътя, преди да стигне до Можайск.

— А защо му е трябвало да препуска напред-назад по пътя Минск — Москва в оня късен час? Да не би да е изпълнявал някаква секретна операция, възложена му от тайните фантоми тук, в посолството?

— Сред служителите в американското посолство няма тайни агенти — каза Холис, — но ако имаше, в никакъв случай нямаше да действат чрез хора, които кръстосват руските пътища с понтиаци.

— Така е. — После Салерно добави: — Вижте, и аз имам резервация като вас за полета на Пан Ам до Франкфурт утре. Да седнем заедно и ще ви разкажа още неща, до които се докопах около тоя случай.

— Може — каза Холис и се обърна, за да се отдалечи.

В това време до тях застана Лиза. Салерно я поздрави дружелюбно и каза:

— Ще ми липсвате, Лиза. В Информационната агенция единствено вие се целехте право в целта.

След като размениха няколко реплики, Салерно се отдръпна.

— За какво ти говореше? — попита Лиза.

— А ти как мислиш? Опитва се да надуши нещо.

— В края на краищата може да се наложи да разкажем всичко, което знаем, на пресата.

— Ние с теб сме служители и представители на правителството на Съединените щати. Не сме информатори на пресата — доста троснато отговори Холис.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Прав си.

— По-предпазлив съм от тебе просто защото съм по-стар — омекна той.

— Е, стига. Нищо — усмихна му се тя опрощаващо.

„Да ме убият, ако мога да ги разбера тия жени“, помисли Холис. Струваше му се, че тя упорито го преследва, а в момента, в който преставаше да й се измъква, тя се отдръпваше. Когато беше по-млад, му се бе случвало почти същото и с други жени. Знаеше, че има мъже и жени, които се забавляват само от преследването.

— Извинявай — каза й той и се запъти към бара.

Там стоеше Алеви и на Холис му се стори, че той го чакаше.

— Не се оказа добра идеята ти да привличаш вниманието върху тукашния началник на ЦРУ — каза Алеви.

Холис си поръча уиски със сода.

— Мислех, че си съветник по политическите въпроси. А сега ми съобщаваш, че си и началник на ЦРУ.

Алеви се усмихна.

— Е, благодаря ти, че се сети все пак. Какво искаше Салерно?

— Подразбрал е някои неща, Сет. Всеки от журналистите в тая зала, който притежава поне малко кураж, може да установи някои несъответствия в нашата версия около случая Фишър. Като прибавим и факта, че с Лиза ни гонят оттук, става ясно, че има нещо гнило.

— Вярвам ти. Май че се сдърпахте с Лиза, а?

— Не.

— Добре. Искам да стоиш плътно до нея поне до Франкфурт.

— Не се притеснявай.

— Окей. Между другото, ако нямаш никакви планове за довечера, ще ми направиш ли една услуга?

— Не!

— Мини към полунощ. У дома.

— Кога спиш бе, човек?

— На брифингите с посланика. Знаеш ли нещо за хеликоптерите М1–28?

— Само техническите параметри. Това е най-новият модел съветски транспортен хеликоптер. Защо?

— Трябва да пиша един доклад. Ще ми донесеш ли всичко, което имаш за него?

— Ще поръчам на О’Шей да мине да ти го остави.

— Мини ти. В 12, у дома. — Алеви се обърна и се отдалечи.

После Холис разговаря с няколко военновъздушни аташета от посолствата на страни, членки на НАТО. Трябваше да си обменят сведения, да си изкажат благодарности и да си обещаят, че ще продължат професионалните си контакти. Най-хубавото нещо на военните разузнавачи според Холис бе, че бяха на първо място военни, а чак след това разузнавачи. Той се сбогува и се качи в кабинета си. Възнамеряваше там да изчака до полунощ, за да отиде на срещата с Алеви.

Телефонът внезапно иззвъня.

— Холис на телефона.

— Какво правиш в кабинета си в 11 вечерта?

— Сбогувам се със секретарката си.

— Как смееш, Холис? Ще дойдеш ли у дома довечера? У дома.

Този израз го изненада.

— Имам среща със съветника по политическите въпроси.

— Къде?

— При него.

— Ще те чакам да се появиш в леглото ми, преди да се съмне.

— Ще си помисля.

— Какво има да мислиш?

— Имам работа — каза той. — Трябва да тръгвам.

— Аз пък имам твое бельо. А освен това и четката ти за зъби е тук.

— Тия телефони не са много сигурни.

— Исках да опитаме оная поза, дето трябва…

— Добре, добре. Ще се видим по-късно.

Той остави слушалката и се усмихна. После отиде до прозореца и се загледа в тъмния град. След малко среща с Алеви. Утре — в Новодевическия манастир. В понеделник сутрин — на Шереметиево. Оттам с Пан Ам до Франкфурт. А после Лондон, Вашингтон или Ню Йорк, според настроението му. Това бе планът. Това бе неговият план. Там, навън, съществуваха и други планове, различни от неговия. Но той харесваше най-много своя.