Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (7)

6

— Ало, Джули? Търсила ли си ме?

Кретен!

Не отговарям.

Хуквам наляво, като се стремя да се движа близо до живия плет, който ни служи за прикритие. Силвана колебливо тръгва след мен, по едно време спира и наднича през пролука в гъсталака.

— Джули, чуваш ли ме?

И аз ги виждам през живия плет. От слънчевия загар кожата им е добила цвета на карамел, телата им блестят като на змиорки — не мога да разбера дали са се мазали с лосион против изгаряне или са плувнали в пот. Ронан още лежи по корем и притиска до ухото си мобилния телефон. Жената още лежи по гръб и чете, дългата й руса коса е разпиляна на раменете й. Ах, поне да нямаше толкова съвършено тяло! Представям си как впивам пръсти в шията й и стискам с всичка сила.

Силвана продължава да ми прави знаци да я последвам през вратичката и да накарам Ронан до края на живота си да не забрави днешния следобед.

Ала аз устоявам на изкушението.

— Ало, Ронан, къде си?

Още преди той да отвори уста, знам какво ще направи. Преди да изрече и една дума, интуитивно разбирам, че всичко е загубено. Съпругът ми ще възкреси сцена от миналото, която дълго ме преследваше и не ми даваше покой. Ще ме излъже.

Машинално се хващам за живия плет, дори не усещам болка, въпреки че тънките вейки се чупят и се забиват в дланите ми. Смятах, че завинаги съм загърбила миналото. Само че трагичната история се повтаря. Години наред споменът за нея ме държеше затворена в клетка. След като се запознах с Ронан, реших, че тази глава от живота ми завинаги е приключена.

* * *

Лъжите на баща ми.

Бях осем-деветгодишна, когато мама разбра, че той има любовница. Един ден излезе от кантората си и се качи в една кола. Зад волана седеше жена, само че не беше мама. Мама беше в таксито, следващо колата; носеше тъмни очила и се беше забулила с широк шал, непрекъснато ми повтаряше да се свия на задната седалка, за да не ме видят.

Вдигна скандал на баща ми, ала той се измъкна с някаква правдоподобна лъжа. Следващите шест месеца бяха истински кошмар — мама го подлагаше на разпити и му поставяше условия, той пък я лъжеше, макар тогава нито тя, нито аз да осъзнавахме, че лъже. Упорито твърдеше, че жената е негова колежка.

Мама отчаяно искаше да му повярва. Чувах ги да се карат посред нощ в спалнята, редовни скандали имаше и сутрин, по време на закуска. Ронеха се сълзи — винаги нейните. Сипеха се молби за признаване на истината — винаги нейните. Чуваха се гневни обвинения — винаги нейните. Стъклата бяха разбити от нейната ръка, разбитите мечти бяха родени само в нейното сърце.

След шест седмици отново видях татко със същата жена. През въпросния ден от училище ни бяха завели в съда. Баща ми излезе от залата на Върховния съд, като държеше за ръка непознатата. Видя ме, помоли я да го почака, приближи се до мен. Само след минута вече се бях заклела да си мълча.

От този ден нататък безучастно наблюдавах как той оплита мама в копринената паяжина на измамата, хвърля в очите й златния прах на лъжите. Мразех се заради тайната, която знаех. Мразех опитите на мама да открие дори най-малките доказателства за изневярата му — това, че претърсваше джобовете му, душеше дрехите му, анализираше навиците му. Можех да й съобщя всичко, което я интересуваше, и щях да го сторя, ако ме беше попитала. Презирах я заради липсата на характер. Отблъскваше ме безрезервното й доверие към него, ненавиждах я, задето вярваше, че ако е честна със съпруга си и му иска обяснения, той ще престане да й изневерява.

Единственото, което постигна, бе да го накара да внимава повече.

Както се казва, поднесе му на тепсия предимството.

Честността й струваше още една пропиляна година от живота й, докато накрая й казаха, че отново са видели съпруга й със същата жена. Този път той нямаше правдоподобно извинение. Майка ми го изхвърли от дома си.

* * *

— Знаеш къде съм, Джули.

— Така ли? И къде си?

— Четвъртък следобед е.

— Още си в кабинета си, така ли?

— Защо, какво се е случило?

Силвана притиска ухо до телефона, дългата й коса гъделичка страната ми.

— Как можеш да работиш в такъв прекрасен ден? — възкликвам. — Защо не използваш хубавото време да поплуваш в басейна?

— Миличка, някои хора трябва да работят, докато съпругите им се забавляват.

— И на съпрузите е разрешено да се забавляват.

— Да вадиш зъби не е най-голямото удоволствие на света.

Също като терористка-фанатичка отчупвам няколко клончета от живия плет и ги хвърлям на пътеката. Така си осигурявам по-добра видимост. Докато говори по телефона, Ронан съзерцава госпожица Големи цици, която продължава да лежи по гръб и с книгата засенчва лицето си от слънцето.

— Зъб ли вадиш?

— Да.

Мълчание.

— Възпален ли е?

— Не е моят зъб, Джули.

— Какво от това? Пак може да е възпален, нали.

Мълчание.

— Е, ако няма какво повече да кажеш…

— Кътник ли е?

— Джули, пияна ли си? — въздиша той. Явно му е направило впечатление, че леко завалям съгласните.

— А може би е долен мъдрец, а? — подхвърлям. Знам, че подлагам на изпитание търпението му. — Не ми обръщай внимание, Ронан. Всичко е наред. Извади й зъба.

— Кой ти каза, че пациентката е жена?

— Нима намекваш, че не оглеждаш женски устни кухини?

— Мъжки, женски — няма значение. Еднакви са.

— Целуваш ли се с мъже?

— Джули, трябва да затварям.

— Не се панирай, Ронан. Просто проверявам какво правиш.

И двамата мълчим. Той бързо се окопитва:

— Какво смяташ, че правя, докато те няма? Че чукам сексапилна блондинка ли?

Мръсницата, наречена Никол, шеговито го шляпва по рамото. Той се ухилва, опитва се да отблъсне ръката й. Тя отново зачита книгата си. Силвана е пребледняла като платно, напрегнато наблюдава сцената.

Хвърлям бомбата:

— След час ще си бъда вкъщи.

Виждам го как подскача като ударен от ток, преобръща се и сяда, вдига свободната си ръка, сякаш предупреждава Никол да не мърда. Чувам спокойния му глас:

— Предполагам, че се шегуваш, Джули.

— Изобщо не се шегувам. Хотелът се оказа населен с призраци.

— Къде си сега? — пита през зъби.

— На магистралата.

Той скача на крака.

— Не се ли радваш, че се връщам? — подхвърлям невинно, ухилвам се на Силвана.

Никол подскача като ужилена. Книгата й пада на земята. Колко съм несъобразителна — да я изтръгна така грубо от бляскавия свят на Джаки Колинс! Напъхва моята хавлиена кърпа в жълтата си чанта, грациозно повдига ръце и облича жълта тениска — толкова е грациозна, че докато я наблюдавам, още повече се вбесявам.

— Къде по-точно се намираш? — настоява Ронан.

— Вече навлизаме в предградията.

Ронан затиска с длан микрофона на мобилния телефон, казва нещо на Никол, която тръгва към вратичката в живия плет. Той ми казва да изчакам, коленичи, отваря сака си. Вероятно предполага, че ще ми отнеме най-малко един час, докато пристигна, тъй като по това време на деня движението е доста натоварено. Навлича мръсножълтата си тениска, тръгва след Никол, притискайки до ухото си мобилния телефон. Със Силвана се отдръпваме по-назад, за да не ни видят.

— Не се ли радваш? — повтарям. — Ще имаме няколко нощи повече заедно.

— Прекрасна новина — измънква той.

Настига Никол. Забелязвам, че са почти еднакви на ръст. Походката й е грациозна като на балерина. Ще ми се да свали тъмните си очила. По очите на даден човек можеш да прецениш по-абстрактните качества като индивидуалност и интелигентност… ако тя изобщо ги притежава.

Минават през вратичката и тръгват към паркинга. Ронан отново заговаря в телефона:

— Слушай, Джули, какво ще кажеш да вечеряме в ресторант? Например в „Ла Боем“. Отдавна не сме излизали, нали? Ще оставиш колата си в на паркинг в града, след вечерята ще се приберем у дома с поршето.

Тишина.

— С поршето ли?

— Да.

— Мисля, че ще ти бъде… невъзможно.

Той настоява, че това е най-добрият вариант.

Казвам му, че съм трогната от романтичното му предложение, но съм капнала от умора. Обаче той настоява, затова си казвам: „Какво пък, така забавлението ще е по-голямо“ и се съгласявам да се срещнем в шест часа в „Ла Боем“.

Казваме „дочуване“, прекъсваме разговора.

Със Силвана незабелязано проследяваме двамата влюбени по тясната пътека към входа на жилищната сграда. След като те влизат, тръгвам към паркинга, където съм оставила моята кола.

— Къде отиваме? — пита приятелката ми, която пъхти зад мен. Както обикновено не е във форма — от малка мрази физическите упражнения.

— Няма значение.

— Ама те отиват във вашия апартамент, Джули!

— Не думай.

Тя започва да ме умолява да ги последваме и да се позабавляваме, като проведем наказателна акция.

— Не, Силвана.

— Сега е моментът да ги сгащиш на тясно! Сигурно си толкова ядосана, че не разсъждаваш трезво.

О, разсъждавам, и още как!

Адресът на Никол е записан на опакото на дланта ми — „Чербъри Корт“, Сандимаунт. Мисля си, че нечия къща скоро ще бъде съсипана като нечие порше. Мисля си за шилото за лед в кошницата за пикник, която е в багажника на колата ми.

Е, какво ще кажете — не разсъждавам ли трезво?

Щом стигаме до колата, отварям багажника да проверя дали шилото е в кошницата.

Там си е.

Заобикалям Силвана, която озадачено бърчи чело, сядам зад волана.

— Джули, къде отиваш?

— Доскоро — подвиквам й.

Тя недоумяващо се взира в мен:

— Скъпа, като се върнеш, вече няма да са в жилището. Сега е моментът да ги спипаш, да поискаш обяснение.

— Няма да отидат никъде, Силвана, повярвай ми.

След петнайсет секунди вече карам със сто и четирийсет километра в час към „Чербъри Корт“.