Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (10)

9

Шофирам с бясна скорост, едва когато наближавам нашата жилищна сграда, започвам да усещам болка в окървавените пръсти, с които стискам волана. Веществено доказателство — досаден факт, който рано или късно разкрива извършителя на престъплението.

Внезапно виждам как Ронан излиза от сградата; рязко удрям спирачки и съумявам да паркирам на свободно място, което се намира близо до поршето. Ронан чува скърцането на гумите и се обръща, но колата ми вече се е скрила от погледа му. Предполагам, че възнамерява да се качи на поршето, за да спази уговорката ни за вечеря в скъпия френски ресторант — ах, колко предан е този мой съпруг!

Изключвам двигателя, заглеждам се през страничното стъкло. Ронан приближава колата си, главата му ту се показва, ту се скрива зад живия плет, като че ли е подскачаща шамандура. Той спира. С гръб към мен е, стои под черешата, чиито листа са обагрени с тъмночервения цвят на насилието.

Изглежда, се взира в нещо. Предполагам, че е в поршето. Свалям стъклото, наблюдавам и слушам, изпълнена с трепетно очакване.

Ронан заобикаля нещо голямо — движи се много предпазливо като ловец, който обикаля около току-що убит лъв. Разглежда голямото нещо, което според мен никога повече няма да се движи.

Сега тревожно върти глава наляво-надясно, ала наоколо няма жива душа — въпреки че съм се свила зад волана на единственото черно MGF 1.81 в това предградие, горкичкият човек още не ме вижда.

Той отива до края на паркинга, отвъд който има игрище за футбол. В момента на терена са два отбора от юноши с разноцветни спортни фланелки.

Изведнъж чувам нещо, което гали слуха. Все едно е квартет на Вивалди, посветен на пробуждането на пролетта в Италия. Ария от Моцартова опера, прорязваща като нож неподвижния въздух в Залцбург. Соната на Дебюси, която те изпълва с необяснима печал, докато бродиш из притихналите улички в Париж.

Чувам гневния рев на Ронан.

Отварям вратата на колата, за да чувам по-добре. Той крещи с цяло гърло на горките момчета. Каква е причината? Поршето, което наскоро предаде Богу дух. Искрено съчувствам на Ронан в този миг на изпитание, знам колко силно е страданието му. Какво ужасно деяние! Какво отвратително престъпление срещу собствеността му.

Скърбящият ми съпруг продължава да обсипва с обвинения невинните младежи. Те не му остават длъжни и му отговарят, което е тяхно конституционно право. Мутиращите им гласове изразяват изненада и твърдо отхвърляне на несправедливите обвинения. Бедните хлапаци! Отделили са време да поиграят футбол, претворявайки посвоему смисъла на живота. Съжалявам, че си изпатиха заради мен, но… това е положението.

Ронан гневно марширува обратно до колата си, изглежда като човек, на когото са потънали гемиите. Според мен трябва да поиграе футбол с хлапаците — едва тогава наистина ще разбере какво е истинско поражение. Той е толкова некадърен спортист, че и шимпанзе ще стане по-добър футболист от него.

Често говори надълго и нашироко за структурата на драмите на Софокъл, като често споменава една старогръцка дума — трагедия.

Намирам, че е адски подходяща за настоящата ситуация. Възниква въпрос — как ще се придвижи до града, за да се срещнем в „Ла Боем“? С такси ли?

Ще го попитам. Изваждам мобилния телефон, натискам бутона за бързо избиране.

Виждам го как притиска до ухото си неговия телефон.

— А, ти ли си — промърморва.

— Май не си много ентусиазиран.

— Така е.

— В неудобен момент ли се обаждам?

— Къде си?

— Карам право към къщи. Не съм в настроение за вечеря в ресторант.

Мълчание, от което ме побиват тръпки.

— Какво означава това?

— Че шофирам в обратната посока, която очакваш.

— Престани да се правиш на глупачка, Джули!

— Извинявай.

По принцип Ронан е олицетворение на спокойствието и учтивостта. Гордее се, че никога не повишава тон, че не допуска раздразнението да премине през тесния канал на така наречения му интелект.

— Уговорихме се да вечеряме навън, нали? — произнася с привидно спокойствие.

— Признавам, че разполагаш със солиден довод — подхвърлям фриволно.

След което благоволявам да обясня, че поради храносмилателни проблеми не желая да вечерям в ресторант и че предпочитам да се прибера у дома и да го изчакам там.

Чувам тежката му въздишка:

— Джули, вече съм в града.

— Че как успя?

— Моля?

— Значи вече си в града, така ли?

— Разбира се — нали имам среща с теб? Запазих маса с изглед към реката.

— Колко романтично!

— Специалитетът за днес е патица по провансалски.

Има ли представа колко абсурдно е бръщолевенето му?

— И това е много романтично, само не и за патицата.

— Това е любимото ти блюдо, Джули.

Виж ти — запомнил е, че проявявам слабост към патица, която вече не кряка, а плува в провансалски сос.

— Извинявай, Ронан. Държа да се прибера вкъщи.

Той замълчава, после избухва:

— Да му се не види, на теб може да се разчита колкото на…

Знам какво се върти в главата му — непочтителни мисли по адрес на хормоналната ми система: аз съм непостоянна, непредсказуема, склонна към заяждания, безразсъдна, безотговорна, заядлива… обичайния репертоар от обвинения.

— … на истеричка, която… взима… прозак^[1] — довършва неуверено.

— Ох!

— Не уважавам хора, които безпричинно отменят уговорени срещи.

Изкушавам се да му кажа, че не уважавам хора, които нарушават брачната клетва, ала се въздържам.

Настъпва зловещо мълчание.

— Какво ти е днес, Ронан? Хемороидите ли те мъчат?

След нов пристъп на злокобно мълчание, той изтърсва:

— Не исках да ти го кажа, но колата ми малко пострада.

— Така ли? Кога? Къде?

— Току-що. На нашия паркинг.

— Мислех, че вече си в града.

— Да.

— Ясно. Какво се случи?

— Поочукали са я вандали. Безделници, които не могат да се примирят, че някои хора с труд си изкарват прехраната и карат скъпи автомобили.

Само това още не ме бяха наричали — хем вандал, хем безделник.

— Какво са направили?

— О, нищо особено — лъже той. — Хвърлили са няколко тухли, това е всичко.

Тишина.

— Всичко ли?

— Достатъчно е.

— Обади ли се на полицаите?

— Да, обаче тъкмо тогава бяха в обедна почивка.

— Мислех, че работят на смени.

— Добре, де, не съм се обаждал. И не възнамерявам.

Изявлението му ме поуспокоява.

Той започва да мрънка:

— Нямаше да се случи, ако колата беше примерно зелена, синя или черна. Но жълта?! Седна ли зад волана, се чувствам като Елтън Джон.

Намеква, че автомобилът е бил унищожен, защото веселият жълт цвят се набива на очи. И тъй като аз избрах въпросния цвят, значи нося вина за случилото се с бедното порше.

Ама че нагло обвинение!

— Твърдиш, че съм виновна, задето са изпотрошили колата ти, така ли?

Той се сопва, че не бива да се държа като параноичка.

— Параноичка ли? — наистина ли чух тази дума?

— Успокой се, Джули.

За миг пред очите ми причернява. „Успокой се“ е фраза, която никой не изрича в мое присъствие.

— Извинявай, скъпа. Разбира се, че не си виновна за случилото се. Ще дойдеш ли в ресторанта?

Не нося вина, така ли? Халюцинирала ли съм, че унищожавам поршето? Господи, май трябва да се подложа на терапия, която да ми напомня, че съм нормална.

— Мислиш ме за параноичка, нали?

Той мигом смекчава тона, настоява да прекараме една романтична вечер в „Ла Боем“. Обаче аз държа на своето, настоявам да отговори дали смята, че съм обзета от мания за преследване.

Боязливо мълчание.

Осведомявам съпруга си, че за нищо на света няма да разваля вечерята му с параноичните си бръщолевения, че го уважавам прекалено много, за да му го причиня.

— Джули — въздиша той, — да се срещнем в „Ла Боем“, а?

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Да.

— Наистина ли си пътувал до града с поршето?

Ронан се покашля, сетне отговаря:

— Точно така.

— Сигурно ти е било много неловко, след като колата е в този вид.

— Слушай, стига сме говорили за колата. В шест и половина ще те чакам в ресторанта, става ли?

— Добре — излъгвам.

Той прекъсва връзката.

Виждам го как изчезва зад един висок храст. Чувствам се като ангел хранител, който наднича иззад рамото му.

Наблизо се включва двигател, после някой го форсира, чува се скърцане на спирачки, ненадейно жълт призрак профучава през живия плет вляво от мен. Отново изскърцват спирачки, изсвирват гуми, колата рязко спира на изхода за шосето, после шумът заглъхва.

Не очаквах, че Ронан ще се изложи пред хората, като шофира кола, чието място е в автомобилното гробище. Но къде е любимата му?

Още ли е в апартамента? Може би разчиства след пикника. Слизам от колата, пъхам под мишница шилото и списанието с бебе на корицата.

Психически се подготвям да скалпирам съперницата си.

* * *

Повярвайте, радвам се, че съсипах колата му. След като си изкарах яда на поршето, се почувствах много по-добре.

Мисля, че на старогръцки това се нарича „катарзис“.