Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. — Добавяне

48

Както вече сте се убедили, Никол е много чаровна жена.

Представяте ли си, убеди ме да стърча на терасата като безработен бродяга и да държа голяма снимка на „Чи“, от която тя ще се опита да прерисува картината!

Самата… художничка е по бял гащеризон. Непрекъснато поглежда ту снимката, ту платното, което е прикрепила на висок дървен статив. На масичката до прозореца е наредила четки, туби с боя, шише с чист спирт. Постепенно на платното се появяват смътните очертания на осем рибки, подредени като в оригиналната „Чи“. Никол обяснява, че копието няма да бъде съвършено, после оптимистично добавя, че така или иначе французите се интересуват повече от „импресионистичните“ й творби, поради което разликата в двете картини едва ли ще бъде фатална.

Наблюдавам я как трескаво потапя четката в палитрата, като че ли някой я гони, сръчно нанася безброй щрихи на платното. Учудващо е колко бързо работи, като се има предвид целта й да заблуди всички парижки изкуствоведи, че „Чи“ номер едно не е била изпечена в микровълнова фурна.

Две любопитни подробности — непрекъснато бърчи чело, от време на време прехапва долната си устна.

Но още по-интересното е, че докато рисува, не престава да бърбори. Както обикновено темите, които подбира, са като подаръците в коледния чорап — разнообразни, невероятни, изненадващи.

Както можеше да се очаква, след известно време отново се отплесва на любимата си тема за фън шуй, затова започвам да пускам димни сигнали, означаващи „Ако обичаш, престани да ме отегчаваш.“

Никол тежко въздиша.

— Какво има? — питам.

— Нищо… слънцето се премести.

Потапя четката в синята боя и започва да рисува туфи трева на фона. В синьо, представяте ли си? Изкушавам се да й подскажа, че синя трева не съществува. Но ме втриса, като си представя, че ще започне да ми цитира теориите на Ронан относно експресионизма.

Отново потапя четката в синята боя. Този път жестът й е изпълнен с гняв.

— Нещо те мъчи, Никол.

— Няма да повярваш, Джулиан.

— Сподели го, пък ще видим.

— Познай какво е сторила жената на Ронан.

— Какво?

— Сетих се, докато рисувах рибките.

— Какво е направила?

— Убила е рибките в техния аквариум.

— Той ти го е казал, нали?

— Да.

Долен лъжец! Вече бяха умрели. Или скоро щяха да умрат.

— Бедно ти е въображението как ги е убила.

— Как?

— Смляла ги е с миксера.

— Дано е съобразила да захлупи каната на уреда.

— Направила е на сос красивите създания — горчиво прошепва тя.

— Сигурно е било вкусно — подхвърлям нагло, дръпвам от цигарата си.

Никол отново се обръща към платното:

— Тази жена няма понятие колко важно е да пазим дивата природа.

— Аквариумните рибки не спадат към дивата природа — отново дръпвам от цигарата, издухвам кълбо дим.

Тя агресивно забива четката в палитрата, започва да си тананика, сякаш да заглуши безцеремонните ми коментари. Четката застъргва платното. Никол престава да рисува, отстъпва назад, съзерцава рисунката. Не изглежда особено доволна от работата си.

— В понеделник вечерта Ронан вечерял у дома заедно с тъща си, съпругата си и една нейна приятелка. Знаеш ли какво направила майката?

— Какво?

— Поляла спагетите му със соса от смлените рибки!

— Шегуваш се.

— Напротив.

— Сигурно е ужасно от гледна точка на фън шуй — забелязвам, че изражението й внезапно се е променило — прилича на неумолима съдница.

— А той изконсумирал ли е… деликатеса? — питам, като едва сдържам усмивката си.

— Не е подозирал какво му пробутват майката и дъщерята, защото били замаскирали вкуса с много подправки.

— Готварското изкуство се състои в замаскирането на вкуса — подхвърлям загадъчно.

Никол озадачено ме поглежда, четката й стърчи към небето. Явно е много разстроена, че някой е дръзнал да постъпи така със скъпия й Ронан.

— Какво ще кажеш?

Дръпвам от цигарата, извръщам поглед:

— Голям майтап, а?

— Можеха да го отровят, Джулиан!

— Глупости! Рибата си е риба, независимо дали е декоративна, или е предназначена за храна.

С крайчеца на окото си виждам как четката й още стърчи във въздуха, което означава, че Никол продължава гневно да се взира в мен. Вероятно й е неприятно, че обръщам на шега толкова сериозен въпрос.

— Четката ти ще изсъхне — подсещам я.

Тя отново се обръща към платното, но продължава да мърмори:

— Това не е постъпка на нормален човек. Майката сигурно е ненормална. Според Ронан и жена му не пада по-долу. Твърди, че лудостта се предава по наследство.

Засмивам се гръмко:

— Наистина ли?

— Да. Казва, че тъща му е същинска…

Обръщам глава, поглеждам я в очите:

— Същинска какво?

— Непрекъснато се намесва в живота им.

— Същинска какво? Проклетница? Това ли каза Ронан?

— Нарече я „дърта вещица“.

— Бива ли възпитан човек да говори така за тъщата си?

— Ужасно е отмъстителна — бърза да го защити Никол.

— Сигурно и това се предава по наследство.

— Ронан е на това мнение…

— Както вече знаем, жена му не е с всичкия си — прекъсвам я. Започва да ми писва да я слушам как говори врели-некипели по мой адрес.

Никол огорчено въздиша, отново бърчи чело:

— Де да бяха само рибките…

— Какво друго престъпление е извършила?

— Според него именно тя е унищожила „Чи“. Преди около час Ронан ми се обади, буквално беше полудял. Престорих се, че не знам нищичко за картината. Каза ми още, че с чук е изпотрошила всичко в кабинета му.

— Аха, нещо като черешката на тортата!

— Какво ще кажеш?

— Истинска трагедия.

— Изпекла си е филийки със сирене, което е доказателство за вината й.

— Имаш ли представа колко идиотско е твърдението ти?

— Ронан обясни, че ни е шпионирала, когато сме били в апартамента, така е разбрала за връзката ни.

— Малка поправка — били сте в нейния апартамент, Никол.

— Все едно — постъпила е… варварски. Пак тя миналата седмица е направила на пух и прах новото му порше. Сега пък го е откраднала.

Гневът й е почти осезаем. Хрумва ми да се обадя на Силвана в работата й — за нищо на света не бива да пропусне този цирк. Изваждам от джоба си мобилния телефон, като се старая да не прогоря якето с цигарата. Но преди да набера номера, Никол възкликва:

— Невероятно е, че някой е способен на подобни деяния!

— Така е, но ти не познаваш тази жена.

— Определено!

— Мисълта ми е, че дори не знаеш името й.

Тя не отговаря веднага, след малко промърморва:

— Казва се Джули, обаче той никога не говори за нея.

— Освен да я критикува.

— Тя е ненормална — Никол забива четката в палитрата, отмята косата си, ожесточено започва да рисува.

Ожесточено пафкам цигарата си.

Виж ти — била съм ненормална. Хубаво оправдание си е намерил скъпият ми съпруг!

— Вложих цялата си душа в „Чи“ — опечалено мълви Никол. — И много часове работа. Интуицията ми подсказва, че картината имаше голям потенциал. Мразя, че се налага да я създавам отново. Отначало ми се стори, че ще се получи, но сега не съм толкова сигурна.

— Без коментар.

— Как й е дошло на ума да я пъхне във фурната?

— Питам се дали е добавила уорстърски сос.

— Джулиан! — огорчено възкликва тя. — Изгорила е картината, която ми беше толкова скъпа!

— Мъчно ми е за теб! — забелвам очи.

— Защо реагираш така?

Признавам, че се държа като подла мръсница. Издухвам дима в лицето й.

Тя е на път да се разридае.

— Виж какво, допускам, че може би картината ти е имала… известна стойност, но онази жена я е изгорила, защото художничката се е чукала със съпруга й.

Земята сякаш престава да се върти.

Никол се е вцепенила; блещи се в мен като манекен на витрината на магазин, думите ми витаят във въздуха като неприятна миризма, по четката й се стича синя боя, всеки момент ще закапе и ще изцапа прекрасната ми тераса.

Набирам номера на Силвана.

Чувам сигнал за свободна линия.

Никол рязко се обръща, вперва поглед в платното, устните й са разтегнати в гримаса, напомняща изражението на капризната и своеволна Ева Перон.

— Няма ли да е по-добре да нарисуваш тревата в зелено? — подхвърлям.

Тя не отговаря.

— Е, само предлагам.

Тя продължава да се взира в „произведението“ си. Силвана най-сетне отговаря.

— Ало, аз съм, Джули. Искаш ли да ти кажа нещо смешно?

Никол тръсва палитрата на масата, сини, червени, жълти и черни пръски обсипват стъклото на прозореца. Защо ли приемам в дома си хора, които не умеят да пазят чистота?

— Какъв е този шум, Джули? — чувам в слушалката.

Никол хвърля четката, избърсва с парцал ръцете си, гневно съблича белия гащеризон, събира го на топка и го запраща на пода, сваля платното от статива, навива го на руло.

— А, нищо особено — отговарям. — Имам гостенка, която май започва да се изнервя.

— Идвам веднага.

— Чакам те с нетърпение.

Никол грабва рисунката си, отваря остъклената врата, прекосява дневната и антрето, което според нея изцяло е съобразено с постулатите на фън шуй, внезапно тропотът на стъпките й секва, тя изкрещява: „Крава такава!“

Атмосферата се нагнетява, напрежението е нетърпимо.

— Джули, какво става? — пита Силвана по телефона.

Изведнъж си спомням намерението си да заключа на терасата съперницата си. Обзема ме паника, хуквам след нея, крещя, че трябва да й кажа нещо много важно, което засяга и нея.

Ала входната врата се затръшва, звукът, напомнящ изстрел, глухо отеква в жилището. Изскачам на площадката, надвесвам се над перилото:

— Върни се!

— Кракът ми повече няма да стъпи тук! — гласът й се извисява за миг, после чувам отривистото потракване на токчетата й.

— Къде отиваш? — провиквам се.

Тя ме съветва да вървя на майната си.

— Брей, много ме обиди! — извиквам в отговор, хуквам след нея.

Тя крещи нещо неразбираемо, долавям само откъслечни думи като „никога“, „подло“ и „крава“.

От мен се очаква да се досетя за смисъла на посланието.

— Ако не се върнеш, никога повече няма да видиш Макс! — провиквам се. — Боже, колко съм жестока!

Вратата на фоайето се затръшва. Пачавра!

* * *

Изведнъж чувам някакво писукане. Осъзнавам, че продължавам да стискам мобилния телефон. Господи, съвсем забравих, че говоря със Силвана!

— Каква беше тази суматоха? — пита тя.

— Силвана!

— Какво?

— Обичаш ли да ходиш в зоопарка?