Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (23)

22

В апартамента е тихо. Три след полунощ е. Мама и Ронан дълбоко спят в съответните спални. Аз лежа на канапето в дневната, наливам се с текила, разглеждам албумите със снимки.

Ето ни двамата с Ронан. На празненства, с приятели на плажа, в града. На някои снимки се заливаме в смях, прегръщаме се. Така беше някога, правехме всичко типично за семейните двойки — смеехме се, прегръщахме се, държахме се за ръце, целувахме се. Тогава бъдещето беше като рулон с филм в позлатена кутия, която държах под мишница. Филм, който предстоеше да изгледам. А сега?

Обръщам глава, притискам лице до кожената възглавница. Няма вече светлина и топлина в живота ми, не ми остава друго, освен да се опитам да притъпя болката, да потърся забрава.

Ала в непрогледния мрак на съзнанието ми нахлуват спомени, които напразно се мъча да прогоня. Щастливи мигове заедно с Ронан. Запознанството ни, радостта, която изпитвахме от простичките удоволствия. Отиваме на екскурзия в планината, после сядаме в някаква кръчма, заедно решаваме кръстословица или пазаруваме, в късна лятна вечер се разхождаме по брега на океана, след като сме се любили, милвам косматите му гърди, а той слага диск в уредбата, за да се посвети на другата си голяма любов — Шопен.

Париж. Хванати за ръка се разхождаме в Люксембургската градина.

Сватбата ни…

Майка ми.

Изкушавам се да я събудя и да й призная какво се е случило. Ще ме разбере, защото самата тя го е преживяла. Ще ме изслуша, ще ми даде ценни съвети, ще ми помогне да залепя парчетата, да възвърна целостта си. Тя е моята опора, моят извор на мъдрост, скулптор на душата ми. С нея мога да споделя всичко. Е, почти всичко.

Но как да й кажа това! Как да призная, че е имала право, задето от първия миг не хареса Ронан?

Пък и не искам да я тревожа. Нека изкара спокойно старините си. Въпреки че е доста опака… за което понякога я оправдавам. Животът я е очукал, бръчките, прорязващи лицето й, свидетелстват за печално минало, тя жадува за спокойно бъдеще. Татко отдавна не е част от ежедневието й — появи се само колкото да ме заведе до олтара. Остават й само приятелките, партиите бридж, разходките, плетенето. Телевизията. Посещаването на концерти, музеи, театрални постановки. И среднощните порнофилми, както подозирам.

Как да й кажа, че бракът ми се разпада? Как да призная, че не съм си взела поука от ужасното й преживяване, наречено „съвместен живот със съпруга й“? Че не съм зърнала нито искрица мъдрост сред овъглените останки от пропилените й години.

Не е за вярване! Каква жестока ирония на съдбата! Ронан постъпва също като баща ми.

Ще ми се да счупя всички вещи в жилището; докосването на онази жена завинаги се е отпечатало върху тях като черна сянка.

Ще ми се да изхвърля мебелите, дори да разбия стените. Тя е осквернила всичко. Ще ми се апартаментът да бъде както когато за пръв път прекрачихме прага му.

Празна черупка.

Тогава исках да я запълня с нашите мечти. Сега те са опорочени. От всичко, което тя е докосвала. От което се е възхищавала или е критикувала…

Мечтите ни са се превърнали в кошмари.

Жилището отново е като черупка, пълна с изпепелени надежди, празни обвивки, чиято душа е отлетяла като душата на мъртвец.

Взимам от барчето запечатана бутилка „Бейлис“, грабвам голяма чаша. Не отпивам на малки глътки, а буквално се наливам, като че ли има опасност някой да ми вземе питието.

Докато не мога да поема повече.

В чашата има още алкохол. Пристъпвам до аквариума с разнообразения асортимент от декоративни рибки — както обикновено те продължават вечното си безцелно щуране напред-назад. Не им се предлага голямо кулинарно разнообразие, затова не изпитвам никакви угризения на съвестта, като изливам в аквариума остатъка от алкохола.

Хм, май разнообразието им дойде в повече. Изглежда, се натряскаха с „Бейлис“, защото изпаднаха в кататония. Според мен това е прекрасно чи.

Обзета от приятно предчувствие, изваждам от библиотеката касетата с видеозаписа на сватбата ни. Пъхам я във видеото.

Лицето на Ронан. Все едно е подвижен панел, красива маска, зад която се крие загадъчен пришълец от друг свят.

Ето ме и мен — нося елегантна бяла рокля и шикозен букет, грациозно пристъпвам до младоженеца, усмихвам му се, докато, напътствани от оператора, обикаляме градината. Походката на Ронан е царствена, все едно е древен бог.

Следващите кадри са от църквата. Баща ми ме води към олтара. Ронан пристъпва към мен и се усмихва, като го хващам под ръка. Свещеникът промърморва няколко изречения, които внимателно изслушвам. Прекрасен женски глас, акомпаниран от струнен оркестър, се извива в келтски сватбен напев, с Ронан изричаме свещените думи, разменяме си златните пръстени.

Беше незабравим ден. Знам, че фразата е ужасно изтъркана, но наистина беше най-щастливият ден в живота ми.

Потръпвам от ужас, като гледам колко гордо се пъча до Ронан, все едно той е главната поддържаща колона на моята вселена.

Едновременно съм поразена и отвратена от наивността си.

Толкова трогателен видеоматериал!

Изваждам касетата, взимам от шкафа под умивалника шишенце чист спирт, после кибрит от чекмеджето. Избирам най-големия тиган, изнасям всичко на терасата.

Тъмно е като в рог. Скоро светлината на живота ми ще озари мрака, преди завинаги да угасне. Капитаните на корабите, преминаващи на хоризонта, ще ме забележат. Ще бъда само една от хилядите блещукащи светлинки на града.

Оставям касетата в тигана, обилно я поливам със спирт. Хвърлям отгоре запалена клечка кибрит, чува се фучене, пластмасата пламва като клада. Задушливата миризма е нетърпима. Отдръпвам се, с капака на тигана раздухвам пламъците, накрая добавям още спирт. Отново се отдръпвам и чакам.

Накрая от видеокасетата остава само купчина овъглена пластмаса; повдига ми се от черните струйки дим, които се прокрадват в белите ми дробове.

Изчаквам дръжката на тигана да се поохлади, за да го взема, побутвам пластмасата, докато се отлепи от дъното, изхвърлям я през терасата, без да ме е грижа, че ще попадне в нечий вътрешен двор. Знам какво ще ми кажете — че съм невъзпитана. Изобщо не ме грижа за мнението ви.

Сега е ред на албума със снимки от сватбата.

Взирам се във всяка снимка, преди да я извадя от прозрачното джобче. Дузина фотографии на двама ни с Ронан пред олтара, други, на които сме снимани на излизане от църквата, където чакат да ми поздравят роднини и познати, включително колеги на съпруга ми и двама наши приятели от Париж. На една съм сама (Господи, колко хубава е булчинската ми рокля!), на друга — с мама, ето го и Ронан с болнавата му майка, която той обожава, тук сме двете със Силвана, издокарана със зелена рокля, има и групова снимка на усмихнатите членове на двете семейства, сред които стоим със съпруга ми и изглеждаме замаяни от щастие.

Ярките синьо-жълти пламъци поглъщат снимка сред снимка, познатите лица, форми и цветове почерняват.

Ето я най-хубавата — с Ронан се целуваме под една върба. Официалният черен костюм подчертава мъжествената му красота. Такъв е моят съпруг — умен, красив, чувствителен, обичлив.

Драсвам клечка кибрит, наблюдавам как жълтеникавият пламък облизва ъгълчето на фотографията. С пращене разполовява лицето, овъглява парчето хартия и се врязва в спомените ми като писъка на жена, която вижда как разкъсват любовното писмо, пазено от нея дълги години.

След двайсет минути най-щастливият ми ден се превръща в пепел — опожарените руини на живота ми с Ронан. Изсипвам останките в тенекиена кутия от бисквити, пускам я в улея за отпадъци, погребвам я като ковчег под куп гниещи боклуци.

На един дъх изпивам текилата, останала в бутилката.

Олюлявайки се, влизам в спалнята, чувам хъркането на Ронан — май изобщо не му пука, че е направил първите стъпки към съсипване на живота ми.

Връщам се в дневната, безшумно затварям вратата. Взимам одеяло, изключвам осветлението, просвам се на канапето, отпускам глава на твърдата кожена възглавница.

Поех инициативата. Унищожих видеокасетата и снимките от сватбеното ни тържество — най-скъпоценното свидетелство за нашата любов. Не зная дали има негативи. Със сигурност обаче няма друга касета. Записът е безвъзвратно загубен. Какво сторих?

Интуицията ми подсказва, че е било нещо много значимо.