Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (28)

27

След посещението у Никол седнах зад волана и отпраших в града. Отидох право в „Браун Томас“ и се посветих на онова, което правят всички измамени съпруги — купуване на абсолютно ненужни артикули.

Всъщност си отмъстих, като проведох лов на вещици благодарение на дебитната карта на Ронан, която предвидливо бях „заела“ от портфейла му. Безпогрешно фалшифицирах подписа му и се забавлявах страхотно — пръснах над хиляда и петстотин паунда.

Купих си три чифта черни кожени обувки, два костюма на райе, подходящи за делова жена като мен, черно кожено яке, бижута, включително златна каишка за часовника ми (от металната получавам обрив), широкопола черна шапка, която никога няма да нося, копринени чаршафи, халат за баня и (само да не паднете) лимоненожълт сутиен „Уондърбра“ плюс бикини в същия цвят, за да видя как ще реагира Ронан.

Оставих покупките в багажника на колата, след което си устроих второто забавление за деня.

Седя на мекото виненочервено канапе в кафене „Бюли“ близо до големия прозорец със стъклопис и срещу грамадното живописно платно, на което със сини, зелени и бели краски са изобразени разпенени вълни, отпивам от огромна чаша с капучино, поглеждам чинията си, пълна с упадъчни сладкиши: два недокоснати еклера с кафе и с шоколад — кремът им се е разтекъл, приличат на плътни устни, разтегнати в ехидни усмивки; ягодов чийзкейк, почти унищожен от моя милост. Паста с шоколадов крем, от която съм оставила една хапка. О, и едно парче торта с карамел.

Обадих се на Силвана, но тя заяви, че тъкмо е хванала един мъж за топките, да съм й телефонирала по-късно. Не разбрах дали е на делова среща или в леглото, но сметнах за по-уместно да не я разпитвам, щом се намира на толкова решаващ етап от живота й.

Можех да позвъня на други познати, с които да споделя мъката си (пък и да ми помогнат със сладкишите, които за нищо на света не мога да изконсумирам сама), обаче с никого не съм споделила за брачните ми проблеми. Само Силвана знае.

Какво да сторя? Телефонирам на мама.

— Мамо, в „Бюли“ съм и си поръчах повече сладкиши, отколкото съм в състояние да погълна. Можеш ли да дойдеш?

— Какви са сладкишите?

— Значи решението ти зависи само от вида им, така ли?

Тя само изсумтява.

Съобщавам й какво има в чинията ми.

— Тъпчеш се със сладко, а? — възмутено мърмори мама — жената, за която консумирането на сладкиши е религия.

— Е, и?

— Признак на депресия е.

— Добре.

— Извинявай, Джули, но не мога да дойда.

— Предпочиташ други сладкиши ли?

— Не, не. Очаквам доставка.

— Новият аквариум ли?

— Моят роял.

Така се шашвам, че за миг загубвам и ума и дума.

— У дома няма място за роял — промърморвам, след като си възвръщам дар слово.

— Не ме интересува. Няма да го оставя на новите собственици на къщата — то е ценна антика.

— Според мен е безполезна реликва.

— Как можеш да говориш така? На него си се учила да свириш!

— Прекалено голям е. Няма да мине през вратата.

— Ще мине, ако е на… верев.

— Ронан ще припадне, като го види.

— Толкова по-зле за него.

— Ако си забравила, той също е собственик на апартамента.

— Затова ли цял ден бяга от мен като от чумава? Влизам в дневната, а той веднага става и хуква в кухнята. Отивам при него, обаче благоверният ти се връща в хола или се затваря в спалнята. Прекалено е възпитан да направи скандал, но от мен да знаеш, че любезността му е фалшива като всичко друго у него. Нищо чудно, че ти е трудно да живеете заедно. Като си спомня какво се случи с аквариума и прочие…

— Ще докараш рояла, за да го дразниш ли? — прекъсвам я.

— Сигурно смята, че може да живеем заедно и да се преструва, че не съществувам. Само чакай, докато види рояла.

— Мамо, страхувам се да предскажа какво ще се случи, ако направиш каквото си си наумила.

Преди да каже: „Дочуване, много те обичам“, тя ми дава подробни указания да завия поотделно еклерите (луда е и по двата вида) и да й ги занеса. Предупреждава ме дори да не ги опитвам, защото ще получа обрив и ще наддам поне шест килограма. Затваря, без да ми даде възможност да се защитя.

Поръчвам още едно капучино.

Увивам в салфетка шоколадовия еклер, дискретно го слагам в един от пликовете, които съм оставила под масата. За щастие никой не забеляза.

Докато чакам несъществуваща приятелка да дойде да ми прави компания, печално се взирам в другия еклер. Положението все повече се влошава. Отпивам от капучиното, облягам се назад на мекото, някак приветливо канапе.

От джоба на сакото си изваждам книжката за фън шуй — онази, която свих от Никол. На всяка страничка са написани мъдри слова по конкретна тема. Обръщам на съдържанието, намирам „Котки“.

Според текста на страницата за котките, тези животни притежават вродена способност да отблъскват злите духове. Освен това могат да неутрализират енергията ин, натрупваща се в дома през деня, когато си на работа. Хм, интересно. „Жасмин“. Никол има право — жасминът е известен като растение, стимулиращо приятелството. Магнолията, която китайците наричат „цветето със загадъчната усмивка“, въздейства положително на женската красота. Добре, някой път ще проверя дали е вярно.

„Цветове“ — жълто. Жълтият цвят стимулира мисловния процес, човек става по-задълбочен, по-мъдър. В книжката не се споменава и думичка за жълти сутиени, окачени отвътре на входната врата. Авторът съветва да се боядисат в жълто стените на зоната за взаимоотношения (?) или на зоната на вашите деца (?). Зеленото символизира хармония и покой и полезна за хора с психични проблеми. Когато се смеси с червено, предизвиква желание за пътувания. И ревност.

„Пари — внимание! Притежават голям енергиен заряд, който обаче е придружен от опасността да вземе надмощие над вас, ако не е балансиран. Който иска бързо да загуби пари, да оставя вдигнат капака на тоалетната.“ Виж ти!

„Риби“ — оказват благоприятно въздействие. „Поставете в северния ъгъл на стаята аквариум с пъргави гупи и кариерата ви ще се съживи.“ Добре.

„Фън шуй в спалнята — не поставяйте огледало срещу леглото — отражението предполага присъствие на трети човек в брачното ложе.“ Каква ирония — с Ронан спим срещу огледало!

„Упражнение «костенурка» — седнете, затворете очи, отпуснете брадичка на гърдите си. Вдишвайте, като бавно повдигате главата, издишвайте, като върнете главата си в нормално положение.“

Седя в претъпканото кафене „Бюли“, затворила съм очи и правя упражнението „костенурка“.

— Джулиан, какво правиш? — Като чувам бодрия глас, сърцето ми се преобръща.

Никол!

Носи червената рокля, задъхва се, щастливо се усмихва. Пускам книжката на скута си, затварям я, незабелязано я пъхам в найлоновия плик под масата.

— Четях Библията — отговарям, побутвам към нея чинията с шоколадовия еклер. — Ти какво правиш тук, Никол?

— В четири часа имам среща с Ронан в Темпъл Бар. Невероятно съвпадение, нали? Между другото, якето ти е страхотно.

— Току-що го купих заедно с няколко чифта обувки и два костюма. Поизпразних кредитната карта на мъжа ми. Купих си и жълт сутиен „Уондърбра“ — хрумна ми ей така, импулсивно.

Тя изобщо не реагира на предизвикателството, а казва:

— И аз си купих рокля. Искаш ли да я видиш? Много е хубава.

— Вярвам ти.

— С цвят на праскова — настоява тя.

— Прекрасно. Седни, хапни си еклер.

Никол сяда срещу мен, боде с вилицата сладкиша. (Майка ми ще побеснее.) Поръчва си кафе, после се обръща към мен. Изражението й е сериозно, почти тържествено.

Казва, че си дава сметка как съм се изложила на опасност, като съм я защитила пред Хари. Признателна ми е, задето съм я спасила, и благодарение на мен вече не се страхува от побой…

Прехапвам устни, за да не прихна.

— Между другото — подхвърлям, — интересно ми е да видя този Ронан.

— Наистина ли?

— Няма ли да ни запознаеш?

— Днес ли?

— Ако е удобно.

— С удоволствие — тя се усмихва.

— Любопитно ми е какъв кретен е. Не ме гледай така, пошегувах се.

Никол казва, че в четири часа ще ме запознае със съпруга ми, за когото съм омъжена от две години.

— Но само при условие, че не започнеш да го сваляш — добавя и отново се усмихва. — Той е само мой, ясно?

Да й се не види, за много духовита ли се мисли?

— Нямаш представа, а?

— За какво?

— Казах го ей така, не ми обръщай внимание.

Тя отмята косата си, набожда на вилицата парченце от еклера. Започва да придобива уморен вид. Вече не сияе от щастие както преди няколко часа, когато я посетих в дома й. Горкичката, изпълненията на недодялания Хари сигурно я травматизират.

Взимам си от тортата, отпивам няколко глътки кафе и подхващам:

— Мога ли да ти кажа нещо?

Тя кимва.

— Може би няма да ти хареса, но… даваш ли си сметка какво представляваш за Ронан?

— В какъв смисъл?

— Връзката ви се основава на секса.

— Не е вярно…

— За него си само усмихната надуваема кукла. Вибратор с човешки образ. Използва те като барометър за мъжествеността си.

— Защо ми го казваш, Джул…

— Ти само поредното му завоевание.

Никол машинално облизва вилицата. Започва да ми става забавно.

— Не става въпрос за сексуално завоевание — нацупва се тя.

— Престани да се залъгваш. Не си нищо повече от мини-Еверест.

Никол се изчервява, отпива от кафето, което сервитьорът току-що е донесъл.

За да я нервирам още повече, добавям:

— Тъжно, но факт.

— Ронан не е като другите мъже…

— Да, бе!

Отново съм принудена да слушам как възхвалява съпруга ми и се мъчи да докаже уникалността му. Бил мил и нежен и се възхищавал от артистичните й заложби — изявление, от което стомахът ми се преобръща.

— Като ви запозная, ще разбереш, че не преувеличавам — добавя и за щастие прекратява хвалебствената тирада.

— Слушай, Никол, не проумявам защо си затваряш очите за безспорните факти — двамата със съпругата му са си направили труда да се оженят в църква. Венчал ги е свещеник, пред Бог са се врекли във вярност. Разменили са си венчални халки, хванати под ръка са излезли от храма, заминали са на меден месец в… някъде, живели са заедно няколко години и продължават да са заедно, а ги си само неговата любовница.

— Имаш ли представа какво ми причиняваш?

— Помни ми думата, че накрая ще те изостави, ще те предаде, както е предал съпругата си.

Тя хвърля вилицата си, отпива от кафето. Изчаква секунда, после промърморва:

— Виж какво, разбирам, че и ти имаш проблеми с брака…

— Не казвай нищо повече! — прекъсвам я, обаче тя упорито продължава:

— Много съм ти благодарна, задето вчера ме заведе в болницата…

— Стана случайно.

Точно така — случайно. Всъщност възнамерявах да я смажа от бой, но самонадеяната и непредсказуема съдба за пореден път реши да подръпне конците на нейните марионетки хората, отне ми работата и я възложи на Хари.

— … и днес ме защити от Хари. Не беше длъжна да го правиш. Все едно си най-добрата ми приятелка, почти сестра…

— Зарежи го, Никол.

— Влюбена съм в него, не разбираш ли?

— Той те използва. Интересува го единствено секса.

— Наистина ли смяташ, че за него съм само „сексуална играчка“?

— Да.

— Ако е вярно, защо тази сутрин ми каза, че с брака му е свършено?

Глътвам си езика. Възвръщам си дар слово едва след няколко секунди:

— Казал ти го е, така ли?

— Да, оплака ми се по телефона, че глупавата му жена пак го тормози.

— С брака му е свършено — повтарям като робот. Идва ми да й кажа, че ако се съди по случилото се сутринта, бракът на Ронан е повече от стабилен.

— Да, така каза.

— Какво означава „свършен“?

Никол става и заявява, че наближава четири часът — щяла да прескочи до дамската тоалетна, за да облече новата рокля.

* * *

Най-голямото удоволствие предстои.

Никол ме повежда по Дейм стрийт към Темпъл Бар — старинен реставриран квартал с калдъръмени улици, където са събрани най-лошото и най-доброто, на което е способно човечеството — от изложбени зали и ателиета на скулптури до питейни заведения.

С вдигната глава крачи до мен — явно се гордее с новата си отвратителна рокля. Осведомява ме, че Ронан нито веднъж не е закъснял за среща и бил педант по отношение на точността.

— Трябвало е да стане авиодиспечер — подхвърлям.

— И така ми харесва — отговаря тъпачката.

Нямам търпение да видя изражението му, когато двете цъфнем на срещата.

Тя продължава да ми разказва за него. Надува ми главата с тъпотии от сорта, че той е „гений, има невероятен усет по отношение на думите и образите“. Буквално нямам думи!

Прекосяваме една тясна уличка, водеща към Темпъл Бар, Никол ме осведомява, че Ронан е предложил да й наеме ателие в този квартал, прочут с обитателите си — художници. Информира ме, че той е фрашкан с пари и може да си го позволи, ала тя се надява да му върне парите, ако стане известна художничка.

— Ако станеш — натъртвам подигравателно.

— Знаеш ли, има нещо, което не съм ти казала.

— Така ли? Ами сподели го.

— Мисля, късметът ми проработи.

— Изгарям от желание да науча подробностите.

— Най-хубавата ми картина много се е харесала на Люсиен Морел — той е галерист, когото Ронан познава от времето, когато е учил в Париж. Платното ще бъде включено в изложбата, която се открива в началото на септември.

— Септември ли?

— Да! Проявили са интерес и към другите ми картини! Критикът, който отговаря за страницата за култура в „Монд“, настоявал да се запознаем. Не е ли невероятно?

— Какво е изобразено на въпросната картина?

— Нарекла съм я „Чи“.

— Естествено.

Тихичко си тананикам; представям си как Ронан ще получи инфаркт, като се появя заедно с неговата пачавра.

— Както вече, казах, това е най-добрата ми работа — продължава пачаврата. — Ронан се съгласи да я съхранява в кабинета си, да не би Хари да изпадне в истерия и да я унищожи.

Спирам като ударена от гръм, зяпвам я:

— Опиши ми картината!

Никол явно е изненадана от реакцията, но все пак обяснява, че платното е с маслени бои — изобразени са осем разноцветни тропически рибки в голям аквариум.

— Ясно.

Картината, която видях на стената в зъболекарския кабинет на скъпия Ронан.

— Числото осем символизира багуа. Рибките са разноцветни, което означава, че всяка е източник на чи, същевременно сама по себе си е уникална. Идеята ми е заимствана от триграмите. Те са нещо като писмени знаци, образувани от успоредни линии. Всяка означава…

— Значи тази картина е шедьовър — прекъсвам я.

— Не бих казала — засмива се тя.

— Как би я определила тогава? Като най-хубавата от бездарните ли?

Никол не се съгласява и с моята формулировка:

— По-скоро е единствената ми добра работа.

— От която зависи репутацията ти.

Тя кимва:

— Ронан твърди, ще шансовете ми са много големи.

„Този мухльо не може ли да си държи езика зад зъбите?“ — мисля си, обзета от гняв.

— Та както казвах, всяка три грама означава нещо. Например зен е гръмотевица, ли означава огън и…

Изключвам съзнанието си за дърдоренето й. Наближаваме площад „Темпъл Бар“, умът ми вече е зает с друго. Кръчмата се намира между бръснарницата и магазина за дискове и плочи втора ръка, близо до тесния пасаж към кейовете. Остава ни да изминем не повече от петдесет метра.

— Освен това другата седмица той ще ме заведе в Париж! — възторжено възкликва Никол.

Заковавам се до бронзова статуя, подложена на оглед от група американски туристи, които шумно демонстрират интелектуалните си способности.

— Какво каза, Никол?

Тя започва да се чувства неловко, става подозрителна.

— Не е важно — промърморва.

— Той щял да те заведе в Париж, така ли?

— Защото смята, че от мен ще излезе добра художничка, нищо повече.

Чувствам се напълно смазана, едва успявам да кажа:

— Кога?

— Във вторник. Има полет късно следобед… Виж, знам, че не одобряваш връзката ми с Ронан, обаче…

— Боже мой!

— Да отложим за друг път запознанството ви, а?

— Не е за вярване!

— Удава ми се златна възможност, Джулиан. Трябва да отида.

Положението не е сериозно. Направо е критично. По-близки са, отколкото предполагах. Възможно е тя да стане прочута художничка. Аз ще си остана една нищо и никаква адвокатка. Възможно е тя да забогатее. Аз пък ще изкарвам някакви мизерни петдесет хиляди на година. Истинска катастрофа!

Засега Никол е само мимолетно увлечение за Ронан, който прилича на пиявица, вкопчваща се в меката женска плът до момента на освобождаването. Но ако тя се прочуе и забогатее? Тогава ми е спукана работата.

Появяването ми в кръчмата заедно с Никол може би ще го подтикне към спонтанно решение… Рискувам да загубя всичко.

Хващам я под ръка, придърпвам я в пасажа, водещ към реката. Спираме, започвам да говоря, гласът ми отеква сред каменните стени. Мъча се да я убедя да се осъзнае, да извоюва независимостта си, да разсъждава като зряла жена, не като разглезено дете.

Какво, мислите, прави тя?

Поглежда ме със съчувствие, нежно мълви:

— Джулиан, вечно ще съм ти задължена, задето ме спаси. Не трябваше да те обременявам с Ронан. Не се съобразих, че в момента преживяваш труден период с твоя съпруг — боязливо докосва опакото на дланта ми, искрено се усмихва, добавя, че се радва, задето сме се срещнали днес и че скоро трябва да излезем заедно.

Идва ми да я удуша.

— Извинявай, но ще те оставя, иначе ще закъснея за срещата с Ронан.

— Върви — промърморвам с горчивина, обръщам й гръб.

Никол се усмихва, сякаш страдам от някакъв синдром, свързан с недостатък на хормони, но тъй като самата тя е жена, напълно ме разбира. Извинява се и ми благодари (интересно за какво), помахва ми, прошепва „довиждане“, държи се така, все едно нищо не се е случило.

Тръгва обратно към площада, аз оставам сама между каменните стени, в мен като че ли е зейнала адска пропаст.

* * *

На връщане към къщи шофирам по крайбрежното шосе. Над притъмнелия залив са надвиснали буреносни облаци. Ситни капчици оросяват предното стъкло. Не включвам чистачките. В момента предпочитам да виждам света като разкривен хаос.

И така.

С брака ми е свършено. Ронан ще я води в Париж. Е, поне вече знам истината.

Капнала съм от умора. Нямам сили да се разгневя.

По стъклото започват да падат грамадни капки. Колите, които ме задминават, са само смътни призрачни форми. Давам си сметка, че поставям в опасност не само собствения си живот, но и живота на други хора, защото предното стъкло на колата ми прилича на телевизионен екран „на снежинки“, обаче включването на чистачките изисква прекалено голямо усилие.

Затова продължавам да шофирам към дома си, макар това да е последното място, на което ми се иска да бъда в момента, и едва когато колата, движеща се в насрещното платно, отнася страничното ми огледало, включвам чистачките. Те прорязват непрозрачната водна стена върху предното стъкло, пред мен се ширва мокър асфалт — сив и потискащ.

Слава Богу, че запазих достатъчно присъствие на духа да не се издам пред Никол. И пред Ронан, разбира се.

Все още имам предимство. Ако въобще може да се нарече така.

Обаче Никол има право за едно — картината „Чи“ може да се окаже решаваща за кариерата й.

„Чи“ е миналото.