Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. — Добавяне

34

Някой затръшва входната врата.

След секунди мама цъфва в кухнята. Преструва се, че не ме забелязва, отива да измие ръцете си. Безмълвно я наблюдавам.

— Що за отношение към собствената ти майка! — мърмори тя. Обръща се да избърше ръцете си, едва сега виждам, че дяволито се усмихва, което означава, че й е приятно, задето й се озъбих.

— Представи си, Силвана! — обръща се към приятелката ми. — Обаждаш се на дъщеря си да я предупредиш, че ще закъснееш, а тя заявява, че й е писнало от теб.

Силвана лукаво се киска:

— Как върви бриджът, Гъртруд?

— Да не мислиш, че ходи на курс, за да се научи да играе бридж? — процеждам.

— Не, разбира се — тя изважда от чантата си пакет шоколадови бисквити, с остър нож отстранява опаковката, взима си бисквита.

— Посещавам курса заради мъжете — добавя и слага на котлона чайника.

— Днес запозна ли се с някой симпатяга? — питам.

— О, даже с няколко, обаче всички са неженени.

— Какво имаш против необвързаните?

— Женените са много по-интересни.

— Майка ти е страхотна! — киска се Силвана.

— Говориш така, защото не я познаваш.

— Между другото, Джули — подхваща мама, докато дъвче поредната бисквита, — къде беше? Не съм те виждала от събота.

— Добре съм, благодаря — отговарям, намигам на Силвана.

— Не те питам как си, а къде беше.

— Нали ти казах, че ще спя у Силвана? Иска да се отърве от един нахал и ме помоли известно време да живея с нея, защото смята, че ще го отблъсна.

— Значи е оценила качествата ти — ухилва се мама.

— Във всеки случай не бери грижа за мен — чувствам се прекрасно.

— Горещата вана ти е подействала освежаващо, а?

— Донякъде.

— Да разбирам ли, че негова светлост скоро ще се прибере? — мама запарва чая, настанява се до масата.

— Така ми казаха.

— Напоследък поведението му е много странно — отбелязва тя, налива си чай.

— Само напоследък ли? — язвително подхвърля Силвана.

— Изглежда, присъствието ми тук го дразни.

— Само защото крадеш любимите му сладкиши — отбелязвам.

— Не знам, обаче е много кисел. Прилича на надут пуяк, дето са му потънали гемиите.

— Не му обръщай внимание, такъв си е по рождение, Гъртруд — намесва се Силвана.

— Освен това, откакто роялът е тук, Ронан започва да свири, щом седна да гледам телевизия. Знам, че го прави на инат, за да ме дразни…

— Въобразява си, че е музикален. Само да го чуеш как свири пиеси на Шопен! Бедният гений ще се обърне в гроба, ако го чуе.

— Запалил се е по Шопен в Париж — намесвам се. — Увлечението му е като ендемична болест.

— Е, със сигурност не е заразно.

— Шопен! — криви лице Силвана. — Господи! За какъв се мисли? Винаги съм казвала, че е нередовен!

Мама доволно се усмихва:

— Дано допринасям за семейното ви щастие. Тук адски ми харесва. Животът ми е много по-разнообразен — добавя, че ще приготви спагети за всички, включително за Ронан, ако благоволи да се прибере. Налива вода в голяма тенджера, слага я на печката, включва котлона, от шкафа изважда кутия със спагети, доматено пюре и туба сирене „Пармезан“, подрежда ги на плота. — Ще ви дам един съвет, който всички жени трябва да запомнят.

— Казвай, Гъртруд.

— Има три начина да забравиш колко си нещастна. Първо, да се храниш добре — тя издърпва спагети от кутията.

— И… — подканва я Силвана.

— Да спиш добре — мама млъква.

— И още какво? — питам.

Тя чупи на две спагетите, обръща се към нас:

— И да го кастрираш!

Силвана се превива от смях — в момента е забравила какво означава „самоконтрол“.

* * *

Ронан пристига след един час.

— Идваш тъкмо навреме за вечерята — усмихва му се мама.

— Благодаря, не съм гладен — той изважда от хладилника една бира, с коляно затваря вратата — очевидно се старае да изглежда като непукист… и успява.

— Приготвила съм спагети със специален сос, въпреки че момичетата сигурно предпочитат доматено пюре, защото от него не се пълнее. Заповядай, седни до Джули.

Дори да не понася някого, Ронан се чувства длъжен да играе ролята на съвършения джентълмен.

— Решила си да ни погостуваш, така ли? — казва по посока на Силвана и се настанява до масата.

Лицето на приятелката ми е като текст, написан с огромни букви, който гласи: „Ти си такъв задник, че ще са необходими тонове тоалетна хартия, за да бъдеш изтрит от лицето на земята!“

— Струва ми се, че е тъкмо обратното — мърмори тя. — Май ти си решил да ни погостуваш.

— О, ставаме нахални — Ронан се усмихва. — Как я караш?

— Не се оплаквам.

— Как върви дребният ти бизнес?

С нея не сме си направили труда да му съобщим, че Силвана вече притежава не само бутика, наречен „Магазин за красота и енергия“, а цяла верига магазини и вече получава големи поръчки от чужбина. Скоро ще бъде милионерка. Много ми се иска да видя изражението му, когато научи лошата новина.

— А твоята работа по предпазване от разложение? — не му остава длъжна тя.

— Прекрасно. Май си се отказала да пазиш диета, а? — оглежда я от глава до пети, злорадо се подсмихва.

— Престани, Ронан!

Той се замисля, сякаш съм казала нещо интересно.

Кой е измислил правилото, че една жена е привлекателна само ако е слаба? Силвана е изключително привлекателна. Защо иначе мъжете (предимно богати и по-възрастни от нея) ще се надпреварват да спечелят благоволението й? Толкова е популярна сред представителите на противоположния пол, че се е превърнала в нещо като устройство за пропъждане на нахални мухи, включено на автопилот.

— Как върви любовта, Ронан? — подхвърля Силвана, взима си една от солените бисквити с майонеза, които вече не изглеждат толкова привлекателни.

Той широко се усмихва, обръща се към мен:

— Приятелката ти се интересува как се държиш с мен, скъпа.

— По-добре, отколкото заслужаваш.

— Между другото, как си?

— Все едно не съществувам.

— Няколко нощи не спа у дома. Къде беше?

— Все някъде — отговарям, изпод око поглеждам Силвана.

Той намазва с масло филийка хляб, отхапва един залък.

Мама изважда от фурната спагетите, после купа от огнеупорно стъкло, която ми се струва позната. Отстранява алуминиевото фолио, лъхва ме особена миризма. Сигурно това е специалният сос за спагети. Определено мирише на риба.

Почти веднага се досещам какво съдържа.

Ставам, отивам в дневната, няколко минути крача напред-назад, от време на време поглеждам аквариума.

Майка ми е изпекла муса от тропическите рибки.

Не съм искала да се случи. Честна дума! Господи!

Дали го е направила нарочно? Известно ли й е, че купата, която оставих в хладилника, съдържа рибките от нашия аквариум, преминали през моя миксер „Мулинекс“?

Ако знае, то омразата й към Ронан е колосална.

А може би не подозира нищо.

Какво да предприема? Да ги предупредя да не хапват от соса ли?

Вече е прекалено късно.

Връщам се в кухнята, сядам, не казвам нито дума.

Майка ми отваря прозореца, започва да разбърква „соса“. Добре, че извадих очите, перките и несмлените костици, иначе някой можеше да се задави.

Ронан любопитно наблюдава процедурата по разбъркването. Усещам, че се кани да разпита мама какво съдържа специалният сос. Трябва да предотвратя катастрофата.

— Ронан, миличък…

— Да?

— Мисля, че онзи път си забравих гривната в кабинета ти.

— Кога по-точно?

— Ами… онзи път.

— А, сетих се — той се усмихва.

Силвана иронично забелва очи.

— Трябва ми за утре. Ще ме закараш ли по-късно, за да я взема?

— Добре — Ронан свива рамене. — Ако искаш, отиди сама. Имаш ключ.

Има право. Мога да отида и сама. А после да му съобщя, ако случайно видя нещо нередно.

— Каква е рецептата за този сос, Гъртруд? — пита той.

Реагирам мълниеносно:

— Кога заминаваш за Париж? — наливам му от любимото му вино „Шатоньоф“.

— Утре следобед — отговаря мизерникът, без да му мигне окото.

— Пожелавам ти всичко да мине като по вода.

Изражението на Силвана непрекъснато се променя, Ронан невъзмутимо отпива от виното си, след като се е успокоил, че няма да му опявам, задето заминава сам.

— Ще ходиш на някаква зъбна конференция ли? — подхвърля му тя.

— И така може да се нарече.

— Спагетите са готови, деца! — провиква се мама.

Намесата й идва тъкмо навреме, за да отърве Ронан от разпита.

— Толкова съм гладен, че бих изял цял кон — с облекчение заявява той.

— Ще съжаляваш, че не е конско месо — промърморвам.

Майка ми изцежда спагетите, с вилица ги прехвърля в три дълбоки чинии, аз предлагам на Ронан да си вземе франзела, внезапно мама надава писък, сърцето ми се преобръща, всички вдигаме погледи.

Голям черен котарак е потопил лапа в аквариума. Тя закрещява на горкичкото животно, комуто се е приискало да похапне прясна риба. Въпросното животно отмята глава и се вцепенява, но лапата му продължава да е в аквариума. Мама замахва с престилката си, Макс мълниеносно скача от плота.

— Това пък от къде се взе? — пита тя.

— На Силвана е — отговарям.

Тя ми хвърля убийствен поглед.

Ронан наблюдава Макс, който се е изтегнал до печката и облизва лапата си. Дори преди да е виждал котарака, съпругът ми с нищо не показва, че го е познал. Не е от хората, които обръщат внимание на домашните любимци.

— Как се казва? — интересува се мама.

— Как се казва, Силвана? — Усмихвам се до уши.

— Прудънс, тоест Благоразумие — тя ме изритва под масата.

— Прекрасно име! — възкликва майка ми.

— Надявам се, че Прудънс ще си тръгне заедно с господарката си — мърмори Ронан.

— Няма — процеждам.

Дано Прудънс го побърка. Дано осейва с косми панталоните му. Дано, докато господинът спи, да облизва краката му, ухаещи на душ гел. Дано излочи млякото от купичката с мюсли, докато Ронан чете сутрешния вестник. Ще го дресирам да се изхожда върху книгите за постмодернизма. Ще бъде адски символично, не мислите ли? Да му се не надяваш на този Макс, че проявява такъв изискан вкус.

— Извинявай, Гъртруд — казва Силвана. — Котката изобщо не ми се подчинява.

— Не котка, а котарак — поправя я мама.

— В наше време полът е без значение — кисело отбелязва Ронан.

— Освен ако си женен — усмихва се Силвана.

— Боже, колко е сладък! — възторгва се майка ми. — Козината му е черна като… като пиано.

Наблюдаваме я как нежно милва четириногото, което се извива под дланта й, и мърмори:

— Блазе ти, Силвана!

— В шкафа под умивалника има храна за него — обаждам се.

Щом мама поставя купичката на пода, Макс като стрела се спуска към нея.

— Много добре си го възпитала, Силвана — злорадо се усмихвам.

— Не хващай вяра на котките — намесва се Ронан.

— Нито на мъжете — подхвърля приятелката ми.

— Готова ли е вечерята, мамо?

Тя слага на масата трите дълбоки чинии със спагети, взима купата с рибения сос, добавя, че за „момичетата“ е стоплила доматено пюре. Сякаш прави всичко възможно да ни внуши да не опитваме специалния сос.

— Да, наистина предпочитам доматено пюре — промърморвам. Силвана казва:

— И аз.

Само ако знаеше истината!

Ставам да взема сиренето и съдинката със затопленото пюре. Мама полива със сивкавия сос спагетите на Ронан, преструва се, че не забелязва с какво отвращение я наблюдава приятелката ми. Оставя в умивалника купата с рибения мус, съветва ни да побързаме, преди храната да изстине. Обилно поливам с доматено пюре моята порция спагети.

Ронан се блещи в чинията си, почесва се по главата:

— Ястието изглежда… интересно.

— Прави ти комплимент, мамо.

— Знам.

— Това ли е рецептата на Дилия Смит, за която ми спомена, Джули?

— Да — отговарям привидно спокойно, въпреки че нервите ми са изопнати. — Стара рецепта от Средиземноморието.

— Това е специален мус от сьомга — обажда се мама, която усърдно търка някаква тенджера в умивалника. — Ако ти се струва прекалено пикантен, добави сирене.

Мус от сьомга! Как й е хрумнало?

Той се навежда, помирисва ястието. Вдига глава, моли да му подам настърганото сирене, поръсва спагетите. Наблюдавам го като хипнотизирана.

Силвана усеща, че се случва нещо необичайно, но недоумява точно какво. Озадачено бърчи чело, което заприличва на смачкан чаршаф, безпомощно търси обяснение на странните вибрации, излъчващи се от мен.

Ронан пак е навел глава и подозрително души спагетите, мама е с гръб към нас. Правя движения, все едно плувам бруст, посочвам неговата чиния.

Силвана още повече се озадачава. Трябва да намеря по-ефективен начин да й помогна да свърже декоративните рибки със сивкавия сос, който Ронан всеки момент ще опита.

Преструвам се на риба. Продължавам „да плувам“, поклащам глава наляво-надясно, блещя се, отварям и затварям уста, както правят безмозъчните рибки, когато се държат естествено. Посочвам чинията му.

Силвана съвсем се обърква.

С пръст очертавам във въздуха контурите на риба. Приятелката ми кима — дотук всичко е ясно. Пъхам в устата си въображаемата риба, преструвам се, че дъвча, стисвам клепачи, сякаш съм на седмото небе, отварям очи, стрелвам поглед към порцията на Ронан.

Обаче загубената Силвана пак не загрява.

Свива рамене, кима — разбрала е, че Ронан консумира риба. Обаче още не знае точно каква риба. Ще се побъркам от яд, ако тя не сподели с мен удоволствието, което досущ амброзия се разпростира в цялото ми същество, докато наблюдавам как Ронан намотава на вилицата спагети, гарнирани със „специален сос“, и ги опитва.

В кухнята цари мъртвешка тишина. Чува се само звук, какъвто издава преживящ кон — съпругът ми продължава да се храни. Силвана стрелка с очи ту мен, ту него — досущ прилича на игуана. Мама озадачено наблюдава сцената, междувременно подсушава с кърпа измитите съдове.

Внезапно Ронан вдига глава:

— Какво става тук? Случило ли се е нещо, което не знам?

Двете със Силвана едновременно извръщаме поглед.

Мама започва ожесточено да стърже с домакинска тел някаква загоряла тенджера.

— Харесват ли ти спагетите, Ронан? — подхвърля, без да се обърне.

— Ами…

— Да не си посмял да се оплачеш! Мама ги приготви специално за теб.

Той стисва устни, поглежда ме на кръв, сякаш съм го предала, отново навежда глава и разглежда храната в чинията си. След малко се престрашава да намотае на вилицата си поредна хапка спагети, покрити с мазната зеленикава субстанция.

Ще пукна, ако Силвана не разбере какво става. Грабвам списанието с програмите на телевизията, разгръщам го на страницата с кръстословицата:

— Да видим дали ти сече умът, Силвана. Две водоравно: „Придвижва се бавно.“ Пет букви.

— Пълзи — предполага тя.

— Тъпче — подхвърля Ронан.

— Плува — обажда се мама и продължава шумно да мие тенджери и тигани.

— Зависи от две отвесно: „Съд за рибки“. Осем букви.

— Аквариум — подсказва Ронан.

— Браво! — възкликвам. — Помогни ми и с три отвесно: „Мулинекс“. Шест букви.

— Мулинекс ли? — Ронан поднася към устата си поредната хапка. — Не е ли названието на търговска марка?

— Ами…

Той преглъща спагетите, прави кисела физиономия. Мама все така блъска с все сила съдовете в умивалника.

— Нямаше ли миксери „Мулинекс“? — мърмори Силвана — очевидно е изнервена от неразбираемите ми намеци.

— Миксер. Да. С шест букви е.

След като Ронан навежда глава, подготвяйки се за нов набег върху спагетите, правя многозначителни гримаси, няколко пъти уж разсеяно повтарям думата „миксер“, докато посочвам блюдото пред съпруга ми. Очевидно Силвана смята, че напълно съм превъртяла. Взира се в чинията, после поглежда мен. Преструвам се, че плувам, едва сега наблюдавам известно просветление; тя внезапно става и излиза в коридора.

Като притиска длан до устата си.

— Какво й е? — равнодушно пита Ронан, за пети шести път повтаря операцията по навиването на спагетите.

— Днес не й е ден — обяснявам, отчупвам парченце от франзелата, несръчно го намазвам с масло. — Не се заяждай с нея.

— Бъди спокойна — опознали сме се и проявяваме взаимно разбиране.

Имам остър слух, но не мога да разбера дали звуците, които чувам от банята, означават, че Силвана припада от смях, или ще си изповръща червата.

Мама си приготвя чаша чай, слага в чиния солени бисквити и най-сетне благоволява да ни прави компания на масата.

— Познайте какво правих днес.

— Какво? — пита Ронан.

— Бях на гости на една моя приятелка, която живее на две преки от тук — усмивката й е толкова радостна, все едно е спечелила пътуване за двама до екзотичен тихоокеански остров.

— Така ли? — Ронан се старае да бъде учтив и да прояви интерес към разни възрастни дами, които гостуват на приятелките си. За какво ли си говорят стариците? Как да укрият данъците си или да оберат някоя банка? Едва ли. — Сигурно сте отишли да се поразходите — подхвърля, като предъвква поредната хапка.

Брей, колко бил наблюдателен — от време на време наистина съм ги виждала да се разхождат.

— Не — отговаря тя. — Пихме чай и си поговорихме.

Ронан кима — тук няма изненади и озадачаващи загадки. Тъкмо така си представя следобедите на възрастните жени. Предполага, че са се занимавали и с плетиво, но е прекалено учтив, за да попита.

Силвана се появява, усмихва се до уши.

— После се прибрах и гледах видео — продължава мама.

Изявлението й прави силно впечатление на Ронан. Все едно смята за добра поличба способността на възрастните хора да боравят със съвременните технологии.

— Гледала си видео — повтаря, одобрително кима.

— Точно така.

— Интересен ли беше филмът?

— Интересува ли те сюжетът? — саркастично промърморва тя. — Честно казано, беше доста елементарен. Разказваше се за мъж и жена, твърдо решени да демонстрират за какво могат да се използват оранжериите. Освен за отглеждане на домати.

Ронан се преструва на заинтригуван, мама продължава:

— Правеха си взаимно неща, за които не трябва да си облечен. Накратко, във филма имаше само пъшкане и голотии.

Ронан се задавя. Може би от несмляна перка или рибешко оченце.

Преструвам се на шокирана:

— Мамо, да разбирам ли, че си взела под наем видеокасета с порнофилм?

— Живеем в свободна страна — намесва се Силвана.

— За каква ме смятате? Мислите ли, че съм се обърнала към младежа зад щанда и съм му казала: „Млади човече, харесва ми обложката на ей онази касета — «Перверзна мацка». Правите ли намаление за пенсионери?“

Силвана се киска.

— Тогава откъде взе касетата? — упорствам аз.

Мама става, донася купата с рибения мус и сипва още няколко лъжици върху спагетите на Ронан.

— Благодаря, Гъртруд, но…

— Настоявам. Приготвих го специално за теб.

Съпругът ми се предава.

Тя предлага от соса и на Силвана — не бивало да остава за другия ден.

— Много благодаря, Гъртруд, но не мога да хапна нищо повече.

— Мамо! Кажи откъде взе касетата!

Тя сяда, пита Ронан:

— Да й кажа ли?

Обръщам се към моя съпруг, който се е изчервил като домат:

— Не е твоя, нали?!

Оглушителна тишина.

— Още през първата ми нощ тук усетих нещо твърдо да се забива в гърба ми — добавя мама.

Силвана се превива от смях. Струва ми се, че е на ръба на истерията.

— За какво си мислиш, Ронан?

Той се преструва, че не е чул, но започва да се храни още по-бързо, за да прикрие смущението си.

— Божичко, как се изчерви! — отбелязва Силвана, след като се поуспокоява.

— Не е твоя работа!

— Хубаво ли ти е да гледаш бурен секс?

— Не виждам причини да се срамувам — преспокойно отговаря той.

— Тогава защо се засрами? Редовно ли се забавляваш с порно?

Ронан се засмива:

— Забравяш, че съм женен!

Постепенно сваля гарда!

— Именно заради това трябва да се срамуваш!

Става все по-интересно.

— Не се срамувам, че съм женен, нали, Джули?

— Попитай ме другата седмица.

Представете си — заедно с мама и Силвана, които са най-близките ми хора на света, сме обединили усилията си да разпънем съпруга ми, но не на кръст, а на масата в трапезарията.

Отгоре на всичко родителката ми се мъчи да отрови бедничкия глупак.

Това е най-неочакваната премия.