Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. — Добавяне

59

Един декемврийски ден

Няма никакво съмнение. Не съм се припознала.

Стоя до перилата на градината на покрива, взирам се в парка. Всъщност съм тук, за да просна прането — през тази зимна утрин духа силен вятър. От панера, който съм сложила на стол, изваждах влажни блузи, пуловери и други дрехи, все купени от скъпи магазини, докато зърнах привидението, сякаш паднало от небето.

Всичко наоколо сякаш замира. Тъкмо щях да защипя втория крачол на панталона, сега безполезната щипка стърчи между пръстите ми като човка на патица, готова да ме ухапе.

Изглежда, така ми е писано — през известни периоди животът ми върви гладко, изведнъж без предупреждение ме връхлита лавина от нещастия.

Кутсузлийка съм по рождение — няма друго обяснение. В тялото ми се съдържат звездни минерали и като магнит привличат всички злини на света, но именно в момент, в който ми върви като по мед и масло.

Чувствам се така, сякаш са ме простреляли. Обръщам се, защипвам втория крачол, сякаш не съм забелязала нищо — дано поведението ми е убедително.

Ще бъда ли някога свободна?

Първо изневерите на баща ти разрушават невинността и спокойствието на детството ти. С майка ти събирате парчетата, облени в кръв и сълзи, юношеството ти е море от депресия, но поне в живота ти няма мъж, който да те потиска.

После постъпваш в университета и се запознаваш с някого.

Омъжваш се за него, две години живееш щастливо, мечтаеш да имаш деца, изведнъж откриваш, че съпругът ти те е мамил. Стремително се понасяш надолу по наклонената плоскост. Полагаш усилия да спреш, да преодолееш страданието, да забравиш миналото… и какво се случва?

Някой звъни на вратата ти.

Все едно не си го чул. Няма да отвориш.

Изваждам от панера поредната дреха, с две щипки я прикрепвам на въжето. Обичам щипките през зимата — тогава в тях не се развъждат паячета, които тъкат мрежите си около въжето за пране, за да ловят миниатюрни мушички. Имам фобия към паяжините и онова, което загатват.

На вратата отново се звъни.

Който и да е, не ме интересува.

Чувствам се като чайка с прекършено крило, но не се тревожа. Знаете ли защо? Защото с всяка изминала седмица крилата ми все повече заякват и макар още да не мога да летя, да правя лупинги или да кръжа в небето като орел, поне съм в безопасност, ако внезапно получа умопомрачение и като изплашено котенце се сгуша в ъгъла; пък и Силвана и мама ще бъдат до мен и със словата си ще ме обвият в защитна капсула.

Осъзнаването, че по всяко време мога да разчитам на емоционалната им подкрепа, ми дава увереност, че ще оцелея след тази непрогледна нощ на душата.

Мъченицата Джули, разпъната на кръста!

И все пак…

Все пак още не съм силна. Още не съм предишната Джули. След време ще заякна достатъчно да полетя, но няма да мога да се извися в небето, освен това непрекъснато ще бъда изложена на опасността да се блъсна в комин или в телевизионна антена, да бъда разполовена от кабел или да бъда смазана от паднала сателитна чиния (според фън шуй сателитните чинии оказват отрицателно въздействие). Още се боя да не загубя съзнание, ако парашутът ми не се отвори, докато падам, порейки заразения градски въздух, и се разплескам на тротоара като кучешко изпражнение, без да дойда в съзнание, за да опиша преживяването.

Именно заради това не желая да отворя външната врата. Звънецът издрънчава за трети път.

Искам само нежеланото вмешателство в живота ми да си отиде, да ме остави на спокойствие. Ще оцелея, но при условие, че хора, които искам да бъдат замразени в капсула и изпратени на Марс, не решат ненадейно да се появят под формата на лавина.

Изваждам от коша три чифта, смачкани на топка, дантелени бикини, окачвам ги на въжето, като решавам, че им стига само по една щипка.

* * *

Последните шест месеца бяха кошмарни. Защо смятате, че Силвана и мама още се редуват да спят при мен? Защото съм възвърнала равновесието си ли?

Очевидно още се страхуват да не легна във ваната и да си прережа вените. Превърнах се в бреме за тях, в проклятие за ежедневието им. Сякаш се препъвах и падах по улица, осеяна със скръб, а те винаги бяха до мен да ме изправят на крака. По едно време станах противна дори на себе си и помолих Силвана повече да не идва. Ненавиждах се не само заради слабостта си, но и заради онова, което й причинявах. Ала като всички верни приятелки тя отказа да ме послуша.

Мама също беше истински ангел… по собствения й неподражаем начин.

Но мисълта за самоубийство не ме напускаше. Хрумваха ми различни начини да прекъсна недостойния си живот. Ала така и не осъществих най-лесния — да се хвърля от терасата с изглед към парка. Може би не го сторих заради Силвана — тя бдеше над мен почти денонощно и никога нямаше да си прости, че не го е предотвратила.

Може би дълбоко в сърцето си не желаех да правя глупости — исках само да погледна на смъртта от друг ъгъл, за да си докажа, че още си струва да живея.

А може би не се хвърлих от терасата, защото това щеше да довърши мама. Кофти е да живееш заедно с нея, но представяте ли си какво ще бъде да ни заровят в един гроб? Истински кошмар! Да, най-вече поради тази причина се отказах се да посегна на живота си.

Един ден обаче бях на косъм от смъртта. Бях се напила — намирам си оправдание да злоупотребявам с алкохола, когато рационалното поведение започва да ми тежи. Съчиних предсмъртно писмо до Ронан, в което го обвинявах, че ме е тласнал към фаталния край, пъхнах го в плик, адресиран до Люсиен Морел, с молба до французина да му го препрати. Залитайки, някак си се добрах до най-близката пощенската кутия, после седнах зад волана на вярната ми кола и заобикалях из предградията в търсене на стена, в която да се блъсна.

Все не намирах каквото ми трябваше.

Или хлапета играеха тенис или футбол, или пътя ми препречваха стълбове на уличното осветление, автомобили или кучета (вероятно си спомняте вродената ми любов към дивата природа). Или пък наблизо се навъртаха хора. Не исках да ме зяпат, когато със смазани кости и обляна в кръв, изпусна сетния си дъх. Изтръпвах при мисълта, че ще ме положат в метален ковчег, ще срешат косата ми, ще прикрият с фон дьо тен раните по лицето ми, ще отразят погребението в рубриката „Световни новини“.

Накрая намерих подходяща стена, само дето разполагах с един метър разстояние да постигна ускорение от сто и двайсет километра в час. Ако се блъснех в нея, най-много щях да получа натъртвания и охлузвания.

Обзе ме отчаяние.

Отказах се от самоубийството и се върнах у дома. Изведнъж си спомних писмото.

Цяла нощ не мигнах. В шест сутринта застанах на стража до пощенската кутия, въпреки че служителят прибираше първата поща едва в осем часа. Най-сетне той се появи, помолих го да ми върне писмото.

— Забранено е, госпожице.

— Това е предсмъртно писмо — казах преспокойно, въпреки че съзнанието ми още беше замъглено от алкохола и умората.

— Не мога да наруша правилника, госпожице.

Разкрещях се на бедния човек, после се овладях и учтиво го помолих да прецени дали съм жива или мъртва.

Не след дълго той извади купчина писма и затърси плика, адресиран до Люсиен Морел, накрая ми го връчи.

Изгорих го в умивалника. Докато изплаквах пепелта, изведнъж ми хрумна, че съм кръгла глупачка, задето не бях отишла на доковете — там имаше богат избор от стени във всички разцветки, форми и размери.

Докривя ми още повече, цели две седмици не станах от леглото (в дома, в който доскоро живеех със съпруга си), въпреки усилията на мама да ме мотивира с ласкателства, кафе, шоколадова торта, подкупи и заплахи, че ще ме остави да умра от глад. Тя се мъчеше да ме окуражи, настояваше, че стремежът към самоунищожение не е заложен в мен по рождение, само съзнанието ми „временно е изключило“. Благодарих й за информацията, обърнах й гръб, помолих я да не ми досажда.

Настана гробовна тишина; изкушавах се да се обърна да проверя дали не съм обидила мама, но не го направих от прекалена гордост. Именно тогава разбрах, че искам да живея.

* * *

Този тъжен период от живота ми вече отмина. До голяма степен благодарение на прекрасната ми приятелка, която неотлъчно беше до мен, дори когато я молех да ме остави сама. Разбира се, благодарна съм и на мама.

На вратата се позвънява за четвърти път. Това вече прилича на тормоз.

Грабвам празния панер, слизам по спираловидната стълба. Няма да издържа. Не мога. Ще издържа.