Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (59)

58

Познайте коя жена, ухилена до уши, ни чака на летището в Дъблин.

Вече знае за края на брака ми — тази сутрин й телефонирах от Париж. Казах й, че подозренията ми са се сбъднали — оттук насетне животът ми ще бъде „безронанова“ зона. Тя изпадна във възторг от новината.

Попита с кой полет се връщаме в Дъблин. Казах, че не е необходимо да ме посрещне на аерогарата, но тя продължи да настоява. Обясних, че ще отида направо в новия апартамент и че искам известно време да остана сама, поради което идването й на летището ще бъде безпредметно. Тя заспори, че много обичала аерогарите. Обещах следващата събота да я заведа на летището, да си поръчаме сладолед в сладкарницата и да наблюдаваме пристигането и излитането на самолетите, обаче тя каза, че обича летищата само днес. Повторих, че искам да бъда сама, тя ме парира с въпроса защо тогава съм със Силвана.

Забраних й да ме посрещне.

И какво направи тя? Още щом влязох в терминала за пристигащи пътници, я видях — усмивката й беше широка като самолетна писта.

Сигурно е щастлива, защото си въобразява, че след като Ронан вече го няма, ще може завинаги да остане в моя апартамент.

Прегръща ме, заявява, че няма да ме пусне в „новото ми жилище“, защото й било омръзнало да готви само за себе си, после прегръща Силвана, по-скоро се покатерва върху нея, защото приятелката ми е много по-висока.

— Радвам се да те видя отново, Гъртруд — киска се Силвана, потупва я по гърба.

Двете умират от щастие, че завинаги съм изкоренила от живота си Ронан, ала аз не споделям радостта им. Единственото ми желание е да се затворя в новото си жилище и да плача. Без заобикалки го казвам на мама.

Обаче твърдоглавата старица обявява, че ще напусне аерогарата само ако похапне в закусвалнята. И ако научи подробности за смъртта на един брак, просъществувал две години.

Качваме се на ескалатора, влизаме в закусвалнята.

Двете се нареждат на опашката, аз сядам, за да запазя масата.

След десет минути Силвана пристига и мърмори, че мудният персонал на заведението трябва да бъде уволнен. Носи поднос, отрупан с чаши кафе и кока-кола, кексчета и други сладкиши. Мама, която в сравнение с приятелката ми прилича на джудже, наперено върви пред нея, усмихва се, кокетно размахва чантата си.

Поставят пред мен чиния с грамадно парче пай с боровинки, както обикновено започвам да протестирам. Мама ме съветва да престана да се държа като разглезено и глупаво момиченце — била съм прекалено слаба, трябвало да се храня по-добре. Освен това било нездравословно да гладувам като моите предци — вероятно намеква за големия глад в нашата страна, когато е била унищожена цялата реколта от картофи.

Подсещането за тази трагедия явно не се отразява на апетита й, защото веднага хваща вилицата. Силвана също. Няколко минути се занимават само със сладкишите си и мълчат, а около нас се плиска шумното море от пътници, от високоговорителите се носят гръмки гласове.

Нито едната, нито другата се сети да ме попита как се чувствам след раздялата със съпруга си. Няма въпроси от рода на „Ще се справиш ли сама?“ (Не!), „Ще подредиш ли живота си оттук насетне?“ (Не!), „Необходима ли ти е помощ?“, нито дори „Има ли някой, когото искаш да убиеш?“

Нито думичка по въпроса. Само дъвчат и отпиват от чашите си.

Накратко, майка ми сякаш не е съпричастна към страданието ми. Странно, като се има предвид с какви грижи ме обсипваше, преди да замина за Париж. Такава си е — не ми обръща внимание, когато мисли, че се справям с живота. Но реши ли, че съм нещастна, се превръща в олицетворение на съпричастието.

Благоволява да проговори, едва след като омита и последната трохичка от сладкиша:

— Е, Джули, не си ми казала почти нищо за онази Никол.

Без да се усетя, думите ми започват да се изливат като порой. Разказвам й цялата история до най-малките подробности като например обиците, купени от „Риволи“. Запълвам всички празноти — взаимоотношенията на Никол със семейството й, връзката й с Хари, картините й, вманиачаването й по фън шуй, как Ронан се е запознал с нея, намеренията му да бъде неин агент и да представи в Париж платната й като произведения на оригинална млада художничка, как унищожих поршето и обзавеждането в дома на Никол. Добавям, че не съм виновна за погрома в кабинета на Ронан, въпреки че съм се изкушавала да изпочупя всичко.

Майка ми е завладяна от разказа. Възхитена е от способността ми да действам подмолно, стъпка по стъпка да изпълнявам плана си, преди да се стигне до неизбежния край. (Силвана кима в знак на съгласие, отпива от кока-колата.) Благодари ми, задето съм проявила съобразителност и не съм споделяла неприятностите си с нея, за да не я тревожа. Сега й станало ясно защо не съм й казала за новия ми апартамент, затова не ми се сърдела.

Заявява, че онази Никол е „голяма тъпачка“, щом не се е досетила, че съм съпругата на Ронан. Обаче той бил още по-тъп, задето не се е усетил, че Джулиан, за която любовницата му не престава да говори, преди две години е сложила на пръста му венчалната халка.

Разбира се, неочакваната й подкрепа ми действа успокояващо.

— Ще те попитам нещо, мамо. Как разбра, че той има любовница?

— Намерих на терасата обгорена снимка от сватбата ви.

— О, не!

— След като не открих албума, разбрах, че нещо не е наред. Миналата събота се обадих на Силвана и тя потвърди подозренията ми.

— Трябваше да й кажа, Джули — оправдава се приятелката ми, за пръв път, откакто я познавам, изглежда неуверена и гузна.

— Затова ли пробута на Ронан рибения сос, мамо? Вече си знаела, че ми изневерява, така ли?

Тя широко се усмихва:

— Да, това е една от причините. Но има и нещо друго млади мъже като него трябва да консумират пълноценна храна.

— Но най-невероятното е, че му каза какво си му пробутала.

— Признавам, че ми достави неописуемо удоволствие.

Мама продължава да се подхилва, небрежно посяга към чинийката с плодовия пай. Обръщам й внимание, че сладкишът е поръчан за мен. Тя ме подсеща за изявлението ми, че не го искам, взима си голямо парче, побутва чинията към Силвана.

— Вземи си и ти. На моите години не трябва да прекалявам със сладкото.

Приятелката ми охотно приема щедрото предложение.

Знаете ли, щеше да бъде почти забавно, ако паят не изглеждаше толкова съблазнителен. Апетитът ми постепенно се възвръща, а скъпата ми майчица ми открадна десерта — седи срещу мен и се тъпче, прилича на усмихнат лаком робот. Казва си, че е живяла и страдала достатъчно дълго, следователно вече не бива да се лишава от удоволствията. Затова лишава мен. Обаче се храни толкова изискано, все едно не става въпрос за първичен инстинкт — взима си от чинията ми малко парченце, бавно поднася вилицата към устата си, дъвче бавно. Като я гледа, човек би си казал, че е я графиня, я херцогиня.

Все пак майките са същества, които са изтърпели толкова унижения и страдания, че само няколко минути в тяхната компания са достатъчни да ти върнат оптимизма. „Нека си похапне — мисля си. — Какво друго й е останало?“

През следващите шейсет минути одумваме мъжете. Всъщност „одумваме“ е меко казано — точната дума е „ругаем“.

Което със сигурност е едно от най-приятните забавления.

* * *

В крайна сметка мама ме придумва да се върна у дома заедно с нея. Завежда ме в кухнята, казва ми да седна до масата. Разридавам се, защото накъдето и да се обърна, още усещам миризмата на Ронан. Тя ми приготвя чай и започва да мие някакви съдове, като ги удря така, сякаш иска да пробие дупка в умивалника. Свършва, избърсва си ръцете, налива си чаша чай, сяда до мен. По изражението й забелязвам, че си е навила нещо на пръста.

— Джули, имам въпрос, но искам незабавно да вземеш решение.

— Какво решение? — прошепвам, обзема ме паника.

Тя въздиша.

Съветва ме да се наплача на воля, дори часове наред да блъскам главата си в стената, да оплаквам съдбата си, да удрям с крак.

Казва, че няма нищо лошо да ридая отчаяно заради загубата на човека, когото наричах „съпруг“, да се потопя в океан от страдание, отчаяние, безнадеждност и самообвинения, да ми се иска да умра, защото сърцето ми е разбито…

Но само при условие, че самосъжалението ми продължи не повече от трийсет и шест часа.

— Това пък защо? — питам намръщено. Мисълта ми е, че когато човек изпитва удоволствие да страда, никой няма право да му налага ограничения.

— Защото в понеделник се връщаш на работа.

— Чакай малко!

Обаче тя продължава с пълна пара — в понеделник в седем и половина съм щяла да започна нов живот. При необходимост щяла да ме хване за косата и да ме измъкне от леглото.

Ето защо съм разполагала с трийсет и шест часа, за да страдам, но нито миг повече — Ронан не го заслужавал. Нямало да ми позволи да се поболея от мъка, да повторя грешките й. Пропиляла била прекалено много време, докато разбере, че не си струва да си пропилява времето заради баща ми, и не виждала причина да не стигна до същото заключение, но за ден и половина.

Има право. Работата помага да прогониш нежеланите мисли. Пречи да се отпуснеш. Напомня ти, че притежаваш ум и способности, въпреки че бракът и животът ти са в руини.

Признавам, че работата като адвокат ми допада, особено делата за телесни повреди. Практиката показва, че в повечето случаи потърпевши са мъжете. Забравяш мъките си, когато ги гледаш как страдат.

Може би още съм като замаяна… Не зная… Може би съм в дълбок ров, а мама спуска на дъното въжената стълба на надеждата, та да се вкопча в нея, когато напълно осъзная жестоката истина.

— Между другото, мила, имам една идея.

— Така ли? Каква?

— Ще ти направя предложение, на което не ще устоиш.

— Продължавай.

— Двеста хиляди за апартамента.

Облещвам се от изненада:

— За този апартамент ли?

— Решавай — няма да повторя предложението.