Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (61)

60

Излизам от апартамента, качвам се на асансьора. На партера вратата се отваря, през стъклото на входната врата виждам натрапницата, която се е навела към домофона. Косата й изглежда по-светла от преди, но може би е боядисана от парижки стилист. Тя носи лимоненожълто яке, кремав пуловер и кафяв панталон, държи някакво пакетче.

Приближавам се до остъклената врата, отварям я, натрапницата подскача, обръща се към мен. По лицето й се изписва облекчение, хваща се за сърцето:

— Ти си, Джули!

— Да, можеш да ме наричаш Джули — съкратено е от Джулиан.

— Изплаши ме.

— Май ми е станало навик — облягам се на отворената врата, за да покажа, че нямам време за губене.

Тя не се държи с мен като преди. Не засиява, не кима въодушевено. Променила се е. Движи се с леко наведена глава, под очите й има дълбоки сенки. Изглежда отчаяна и съсипана.

Може би все пак изпитва угризения, че ми заби нож в гърба.

— Защо си дошла?

— Ами… търсих те по мобилния телефон, но разбрах, че си сменила номера си.

— Да. Не желая да ме безпокоят досадници като теб.

— Искам да поговорим.

Нещо ме свива под лъжичката:

— За котарака ли си дошла?

— Не — прошепва тя.

— Може би за статива — подхвърлям, тайно изпитвам облекчение, че може би е забравила за съществуването на Макс.

Тя казва, че не е дошла и за статива.

— Тогава защо? О, сетих се — искаш да се извиниш, задето разби брака ми. Да обясниш, че не се гордееш с постъпката си. Че си подла гадина. Затова ли си дошла? Надяваш се да ти простя, за да се върнеш в Париж с чиста съвест, така ли?

Устните й се разтягат — не съм сигурна дали в усмивка или й се иска да заплаче. Протяга ми двете си ръце. Държи нещо, увито в бяла мека хартия.

— Какво е това?

— Искам да ти го подаря.

— Какво е?

Тя пристъпва към мен, подава ми увития предмет. Не посягам да го взема, само се взирам в него.

— Вътре са моите порцеланови патици — обяснява тя.

— Онези оранжевите ли?

Тя кимва.

— О, издадох, се. Няма откъде да знам, че са оранжеви.

— Най-добре да ги държиш на масичка в югозападния ъгъл на спалнята ти. Те символизират вярност и щастие. Носят късмет на съпружеските двойки.

— Ти какво, боя ли си търсиш?

Тя разгръща хартията, отвътре щръкват човките на двете оранжеви порцеланови патици.

— За вас с Ронан са — обяснява. — Исках да ви ги дам, преди да замина за Амстердам. Вече няма да ми трябват.

Скръствам ръце, измервам я с леден поглед:

— Какво ще правиш в Амстердам?

— Няма да се върна в Париж, Джул… Джули.

— Защо?

— Ще живея в Амстердам. Заедно с брат ми и съпругата му. Уредил е да ме назначат в неговото училище като преподавателка по английски.

— Изглежда съблазнително.

— Полетът ми е в три часа. Оставих багажа си на летището — повече няма да се върна тук.

— Ами Ронан? — питам със свито сърце.

— Свършено е, Джули.

За миг не мога да осъзная значимостта на думите й.

— Какво е свършено?

— Ронан ме изостави.

— Кога?

— Преди три дни.

Засмивам се:

— Дай му малко време. След няколко дни либидото му ще се пробуди.

Тя поклаща глава, изглежда така, сякаш ще избухне в плач.

— Вдигна ми грандиозен скандал, обвини ме, че съм злоупотребила с доверието му, като съм източила парите от кредитната му карта. Едва миналата седмица получи банковото извлечение за юни, защото си бяхме сменили адреса. Дадох му отчет за около четири хиляди паунда, в които бяха включени покупките в Париж. И красивият швейцарски часовник, който му подарих в знак на благодарност, че организира изложбата ми. Но той ме обвини в лъжа, настояваше, че липсват още хиляда и петстотин паунда, похарчени в „Браун Томас“ за скъпи дамски тоалети.

— Разбирам.

— Буквално беше побеснял заради парите. Казах му, че може да ги е похарчила… да ги е похарчил някой друг. Обаче той не ми повярва, защото през същия ден бях купила роклята с цвят на праскова… Скандалът избухна по повод на парите, но от известно време нещата помежду ни не вървяха. Забелязвах, че Ронан се е изнервил. Изкуствоведите не харесаха прерисуваната „Чи“, от този момент всичко тръгна надолу. Причината е в мен, Джули, не те обвинявам, задето изгори оригинала.

— Благодаря.

— Мисля, че Ронан ме напусна именно заради това. И защото не можа да понесе мисълта, че ще става баща. Едва изчака да се роди детето и ме напусна — добавя, че Деби се е родила миналата седмица.

Значи има дъщеря.

Започва да разказва за красивото си момиченце, но аз я слушам с половин ухо. Облягам глава на остъклената врата, дишам дълбоко. Бебе! В сърцето ми постепенно се промъква усещане за самота и отчаяние, осъзнаване за огромната пропаст в живота ми, за празното сандъче за съкровища, скрито в мен.

Не бива да мисля за това! А за какво? Например за подаръка й.

— Ако не ме лъже паметта, ти каза, че тази патици са ти помогнали да спечелиш любовта на съпруга ми.

Никол колебливо кима.

— А сега, след като сте скъсали, ги пробутваш на мен.

— Не разбираш… — тя стиска оранжевите порцеланови фигурки, пръстите й са като решетки на клетка. — Вече си давам сметка, че Ронан не ме е обичал. Въобразявах си, че детето ще промени чувствата му. Но ти се оказа права — обичал е само теб…

— Сигурно е било ужасно — прекъсвам я.

— Аз…

— Говоря за раждането. Болеше ли?

— Доста.

— Радвам се.

— Джули, чуй ме, той наистина те обича.

Нервите ми не издържат:

— Леле, каква съм късметлийка! Той ме обича! Ура! За какво ми е тази безполезна информация? Минах през деветте кръга на ада. На теб случвало ли ти се е?

Тя само ме гледа, след малко прошепва:

— Иска да те види.

— Ще му изпратя снимка.

— Каза, че ще направи всичко възможно да закрепите брака ви.

— Да, бе! Използвал го е като повод да те зареже.

— Не е вярно, Джули. Каза го и тази сутрин в самолета.

— Заедно ли пътувахте?

— Да. Връща се при теб. Следобед ще отиде в апартамента…

— Тук е моят дом! — прекъсвам я. — Нали не си му съобщила адреса?

Тя се заклева в паметта на майка си, че не му го е казала.

— Добре. Махай се.

— Джули, знам, че с нищо не мога да компенсирам страданията, които ти причиних.

— Няма да повтарям!

— Искам само да ти кажа, че…

— Върви си!

— Извинявай за всичко.

— Не искам да те слушам.

— Моля те!

— Пет пари не давам какво ще ми кажеш. Съсипа живота ми. Вземи си тъпите патици и повече да не съм те видяла!

Никол се взира в моята стена от омраза, устните й потръпват. Не ми е мъчно за нея. Не заслужава състрадание. Има дете от съпруга ми. Тя е уличница. Не искам да имам нищо общо с нея.

Никол горчиво се разридава.

Безучастно я наблюдавам. Искам да бъда жестока. Да я гледам как страда. Разруши брака ми, причини ми неописуема болка, а си въобразява, че ще й простя, ако се извини и ми подари грозните патици. По-глупава е, отколкото смятах. Мразя я.

Мразя себе си.

Има и нещо друго. Нещо в мен. Чувство, което ме ужасява. Страхувам се, отвращавам се от мислите си. Пред мен стои един дълбоко нещастна жена, а единственото, което ми хрумва да й кажа, че: „Като престанеш да цивриш, веднага се разкарай и повече не се мяркай пред очите ми!“ За отмъщение ли копнях през изминалите кошмарни месеци? Наистина ли искам тя да страда, задето ми е отнела безценна златна верижка, но с една непоправимо слаба брънка, за която не подозирах?

Гледам измъченото й лице, върху което страданието е оставило отпечатъка си, сълзите й отмиват омразата ми.

Казвам й да престане да плаче, каня я у дома да изпие чаша чай и да хапне нещо.

Тя отказва — сгрешила е, като е дошла да ме види, така само влошила положението. Щяла да повика такси по мобилния си телефон и повече да не ме безпокои. Изобщо не е трябвало да идва…

Прекъсвам я, нареждам й веднага да дойде с мен, иначе ще направя сцена.

Никол пъха в джоба си порцелановите патици, обръща се, тръгва нанякъде. Понечвам да я последвам, но тя спира до ниската стена край входната врата, скрита зад голямо иглолистно дърво в керамична саксия. Взима от стената раничка и я премята на гърба си, посяга за нещо друго.

Веднага разбирам какво е — чанта за носене на бебе.

Отново се обръща към мен, през сълзи повтаря, че съжалява за всичко, което ми е причинила, че се надява един ден да намеря сили да й простя. Понечва да се отдалечи.

— Никол!

Тя спира, но остава с гръб към мен.

Заповядвам й незабавно да се качи в жилището ми, преди да съм вдигнала скандал.

Тя колебливо се обръща, навела е глава, изглежда самотна и изоставена.

— Вече ти причиних достатъчно страдания! — проплаква.

— Влизай бързо, че вратата ще се заключи и ще останем навън.

Никол влиза във фоайето. Вратата се затръшва след нас. Тя вдига чантата, за миг сърцето ми престава да бие. Мъничката има поразителни очи. Ангелското й личице е снежнобяло. Милвам я по страната, челцето й се бърчи като ръкавица. Пъхам кутрето си в ръчичката й, пръстчетата й като миниатюрен октопод се вкопчват в мен. Типичната бебешка миризма ме разстройва. Никол тъжно се усмихва. Казва, че Деби ме харесва.

— Наистина ли? — прошепвам, сърцето ми се свива. Нежно докосвам малката главица, покрита с пух, Деби надава вой като сирена. Може би е гладна. Бебетата плачат, когато са гладни, нали? Или пък не понася допира ми.

Никол ми подава чантата, изважда Деби, прегръща я. После, за да провери как ще реагирам, ме пита дали искам да я подържа.

Спокойно можех да откажа. Можеше да заявя: „Не ми я давай, изпускам бебетата като неопитен жонгльор (само че няма да ми повярва, защото не съм имала дете).“ Можех да кажа: „Бебетата ме изнервят, събуждат психопата в мен. Дръжте ги далеч от мен, защото в свободното си време ги убивам. Вместо бебето ми дай патиците — така е много по-безопасно.“

Можеше да кажа: „Махай се от очите ми, пачавра такава! Дано пукнеш от лоша болест!“

Но не! Въпреки че сърцето ми се къса, като кръгла глупачка взимам в прегръдките си резултата от прелюбодеянието на съпруга ми.

Представям си как Силвана ме предупреждава, като размахва пръст: „Бебетата изглеждат симпатични в люлката, но действителността е съвсем друго. Да имаш бебе означава да те опикават, да повръщат и да се изхождат върху теб не само три години, но (казано в преносния смисъл) до края на живота ти.“

Обаче това сякаш вече е без значение; приятно ми е да гушкам Деби. Иска ми се да я прегръщам вечно. Учудващо колко леко е това вресливо създание, увито в малко розово одеяло. Взирам се във влажните му очички, става ми хубаво на душата.

За броени минути ревливата мечта превръща ръкава ми в мокра носна кърпичка. Нежно я полюшвам, милвам главичката й, гальовно й шепна, все едно съм от ония плодовити италианки, които всяка година раждат по едно дете. Скоро тя престава да плаче.

— Вече те обикна — усмихва се Никол.

— Така ли мислиш?

Не ми се ще да я сложа обратно в преносимото й легло. Това съвършено същество, от което лъха специфичното ухание на бебе, се прокрадва в сърцето ми. Държа с две ръце мъничката фея, които се лигави и драска ухото ми (дали харесва майчинското ми отношение?). Притиска главичка до шията ми — полюшвам я, говоря й, нежно галя челото й, приглаждам пухестата й руса косица, целувам бузките и нослето й, тя издава звуци, напомнящи кашлица, което може би е бебешката версия на смях, аз пък й гукам.

Тя се усмихва и заприличва на сбръчкан старец.

Питам се дали майчинството е истинското ми призвание. Може би сгреших, като се посветих на професията си. Трудното изкачване към върха, жестоката конкуренция, самодисциплината, неуморното събиране на факти, хладнокръвното излагане на аргументи… какво получаваш накрая? Пари. Високо обществено положение. Престиж. Власт. Последен модел MGi. Мезонет с изглед към океана. Възможност да посещаваш най-скъпите курорти и ресторанти.

Но с кого? С човек, който вече не желае да бъдете заедно ли? Имат ли значение богатството и престижът, когато всяка вечер се чувстваш като емоционална развалина, а у дома те чака жена, която е олицетворение на емоционалния банкрут? Имат ли значение, когато имаш усещането, че си в капан? Когато най-прекрасните преживявания са толкова простички, толкова достъпни… от тях те разделя само едно позвъняване на вратата.

Деби!

Извръщам се — не искам Никол да забележи, че съм се просълзила. Тръгвам към асансьора.

Вратите се плъзгат встрани, качваме се, последвани от жена на средна възраст, която преди миг влезе във фоайето. Тя натиска бутона за четвърти етаж, прехласва се по бебето в прегръдките ми, казва, че сигурно много се гордея със сладката си дъщеричка, а пък аз само кимам, крадешком поглеждам таблото с надеждата по-скоро да стигнем до четвърти етаж; иска ми се да вярвам, че наистина детето е мое.

Непознатата слиза първа, тръгва по коридора. Никол изчаква да се отдалечи и започва да се киска. Аз също, но не защото се забавлявам (отдавна съм забравила значението на тази думи), а поради усещането за абсолютна безпомощност.

Заставаме пред апартамента, подавам Деби на майка й. Веднага ме обзема чувство за празнота, копнея отново да държа в прегръдките си крехкото безпомощно създание. Изваждам от джоба си ключовете.

Никол вече не изглежда толкова печална, в очите й отново проблясват познатите закачливи пламъчета. С Ронан са се разделили, но положението не е толкова отчайващо, след като добрата й приятелка (аз) се държи толкова любезно с нея.

Освен това има Деби.

За разлика от нея аз си нямам никого.

* * *

Никол изпива няколко чаши кафе, междувременно бърбори какъв дар Божи е Деби, как осмисля живота й. Накрая пита удобно ли е да отиде някъде да смени памперса й. Въвеждам я в стаята за гости, едва тогава си спомням, че наскоро оставих на нощното шкафче списанието „Вие и вашето бебе“, за да подразня Силвана.

Наблюдавам я как сменя пеленката на бебето и от време на време поглежда списанието.

— Откраднах го от дневната ти — признавам, само и само да намаля напрежението.

— Няма значение — тя започва да си тананика, сякаш наистина не я грижа.

— Задигнах и книжката за фън шуй…

Никол само поклаща глава, все едно съм казала, че днес времето е хубаво, започва да пудри дупето на Деби.

Телефонът в дневната иззвънява. Спускам се да вдигна слушалката. Мама е.

— Джули, нямаш представа какво стана.

— Какво?

— С Ронан сме в кухнята и пием чай.

Необходими са ми няколко секунди да възприема информацията.

— Много културно — промърморвам.

— За разлика от друг път той е олицетворение на учтивостта.

— Не се хващай на номерата му.

— Като никога ми говори. Разказа ми за Париж, на практика описа всяка картина в музея „Д’Орсе“. Все едно нищо не се е случило. Да разбирам ли, че не желаеш да се срещнеш с него?

— А той иска ли да ме види?

— Да.

— Ще дойда след малко.

— Добре. Чакай… той е до мен. Давам му слушалката.

След миг чувам гласа на Ронан:

— Джули?

— Какво?

— Положението се промени. Трябва да се видим.

— Защо?

— Да се срещнем някъде навън, искам да обсъдим нещо.

— Няма за какво да говорим. Харесва ми да живея по този начин. Финансово независима съм, имам собствено жилище, хубава кола, верни приятели. Дори мисля да си взема котка. Какво повече да желая?

За кратко настъпва мълчание, после нахалникът повтаря:

— Все пак трябва да се видим. Насаме.

— Възразявам.

— Виж какво, няма да мръдна оттук, докато не се съгласиш да се срещнем.

Знам, че като нищо ще го направи, затова казвам:

— Добре, ще дойда след малко.

— Не желая майка ти да присъства, когато обсъждаме брака ни. Искаш ли да вечеряме в някой ресторант?

Засмивам се:

— За нищо на света! До половин час ще бъда там.

Затварям телефона, връщам се в спалнята, казвам на Никол, че трябва да изляза за малко, но ще се върна да я закарам на аерогарата.

— С Ронан ли ще се срещнеш? — неспокойно пита тя, сяда на ръба на леглото.

— Да — обръщам се, тръгвам към вратата.

— Джули, за теб ще бъде най-добре, ако се съберете отново.

— Нима?

— Убедена съм. Той наистина се е променил. Напоследък беше много изнервен, взаимоотношенията ни коренно се промениха. Чувствах, че е нещастен, че непрекъснато мисли за теб, че още те обича. Сигурно съжалява за постъпката си, обаче няма смелост да си признае грешката. Запомни, че постъпваш правилно, Джули. И не му се сърди…

— Извинявай, но тръгвам.

— Няма значение, че е баща на Деби. Не иска да се обвързва с нас… Мисълта ми е, че отказа да присъства на раждането и ме заряза веднага, след като тя се появи на бял свят. За какво говори подобно поведение? Няма да позволя момиченцето ми да бъде нещастно и макар че едва ли ще бъда най-добрата майка на света, ще се постарая да му дам всичко, най-вече много обич. Самата аз съм израснала без баща, но в крайна сметка от мен излезе нещо, нали? Нали?

— Да.

Преди да изляза, взимам кафявия плик, който бях оставила най-отгоре на етажерката в коридора.

Дванайсет и петнайсет е. Полетът на Никол е в три часа. Обръщам се и подвиквам:

— Не мърдай от тук! Ще се върна към два и ще ви закарам на летището.

Пъхам плика в джоба си, затварям вратата след себе си.