Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. — Добавяне

24

След час безшумно влизам обратно в апартамента.

Навън времето е прекрасно. Току-що се разходих по западния вълнолом, който се врязва в тихите води на дъблинския залив, заобикаля грамадното пристанище и почти се слива с вълнолома от източната страна. Марширувах напред-назад, като изливах гнева си върху бетона, чакъла и кучешките изпражнения. Седнах да си почина на ниска синя скамейка, облегнах главата си на каменната стена, за да се насладя на божествена топлина. Позволих си да остана цели двайсет минути сред този слънчев рай.

Ако не друго, поне ще имам хубав тен.

Ронан вече е излязъл, мама дълбоко спи, на нощното й шкафче стои чаша с недопито кафе. Някой е изправил поставката, на която стоеше аквариумът. Разбира се, жилището на тропическите рибки вече го няма, парченцата стъкло вероятно са изхвърлени в кофата за смет. Но къде са неговите обитателки?

Отивам право в банята. Както предполагах, джакузито е пълно с разноцветни рибки. Някои плуват, други — не. Обаче всички май са живи, включително пет от онези, които Никол е дала на благоверния ми.

Изтичвам в кухнята, изваждам от фризера трите рибки, хвърлям ги на плота за изцеждане. Малките симпатяги не помръдват — лежат вкочанени, с изцъклени очи, мъртви.

Взимам от шкафа голяма стъклена кана, поставям я до миксера. От чекмеджето изваждам приспособлението за нарязване и го монтирам.

„Няма да усетят нищо, Джули, вече не са живи.“

Първо да се занимаем с онази, която е оранжево-червена, а перките й са прозрачни. Зад очите има по една вертикална бяла ивица с черни ръбове. Също като на скункс. Тези рибки се намират в Индонезия. Скоро ще ги намерите във вид на пастет, приготвен с помощта на миксера на Джули Фицджералд.

По-добре, че умря, иначе беше по-опасна от пиранята, защото консумира само жива храна. Сутринта я видях как се опитва да докопа една от нашите рибки рогачки, които са смотани вегетарианки.

Хващам я за опашката и я пускам в купата за разбиване. Затварям капака, натискам бутона. Не понасям пронизителния звук, който издава уредът, затова временно излизам в коридора.

Какъв ден!

Напоследък чух доста забавни изказвания.

Но най-смешното отеква в съзнанието ми като смеха на цирков клоун: „С Ронан човек може да разговаря за всичко, той умее да общува.“

Като я слуша човек, тази Никол, може да се пръсне от смях. Чувствителният Ронан, който умее да изслушва. Общителният Ронан, който умее да води съдържателни разговори.

За разлика от нея аз знам истината.

Класически разговор с мен — той говори надуто и авторитетно, аз не му обръщам внимание. Редовно се опитва да ми изнася лекции върху съвременната култура. Много по-лесно е да не го слушам, отколкото да му опонирам, тъй като тогава той млъква обидено и ми спестява усилието да отида да си взема чантата, в която винаги държа опаковка парацетамол.

Силвана с пълно право твърди, че Ронан смята себе си за дар Божи. Той искрено вярва, че задникът му е като слънце, което огрява цялата земя. Притежавам познания, много по-обширни от неговите, затова най-авторитетно твърдя, че това не отговаря на истината, тъй като задникът му (поне доколкото знам) по нищо не се различава от задните части на всеки средностатистически гражданин, а благоверният ми е най-обикновен човек, който се мисли за необикновен и от време на време успява да заблуди мен и околните, че е върхът на сладоледа.

Най-важно в случая е сърцето. Само че Ронан май е лишен от такъв орган. В гърдите му тупти каучуков мускул.

Връщам се в кухнята, за да проверя как върви готварската ми дейност. Засега — успешно. Ред е на кораловата рибка, която по принцип живее в Тихи океан. Хващам я за опашката — пфу, каква е тежка и мазна! Хвърлям я в купата при братовчедката й, която се превърнала в гъст сос, пак изтичвам в коридора и сядам на банановото канапе, все едно стоя на пост пред вратата.

Да се надяваме, че мама няма внезапно да се събуди.

И все пак не мога да преживея, че някой смята Ронан за общителен. В подкрепа на твърдението си ще ви разкажа нещо, което се случи през ноември.

* * *

Една събота следобед той ме закара в планината да се поразходим. Подчертавам фразата „той ме закара“. Ронан не обича да шофирам, защото: първо, съвсем неоснователно си е внушил, че ми доставя удоволствие да карам с превишена скорост; второ, смята, че ще объркам пътя, като завия в погрешна посока.

Той зави в погрешна посока.

Разгърна пътната карта върху волана, без да спира колата. Нито веднъж не ме помоли да погледна дали се движим в правилната посока, рискуваше да катастрофира, само и само да не признае, че му е необходима моята помощ. Да поиска помощта ми е равнозначно на проява на слабост. В крайна сметка това е форма на общуване, нали?

Казах му:

— Искаш ли аз да гледам картата… да ти бъда нещо като навигатор?

Смятам, че предложението ми беше напълно разумно и целеше да предпази колата ни от неочаквана прегръдка с някое крайпътно дърво.

Обаче Ронан отсече като с мачете:

— Не, Джули!

Аргументите му бяха простички — трябвало да изкарам допълнително обучение по разчитане на пътни карти, тъй като съм била умствено изостанала по отношение на пространствените измерения. Неговата теория е, че всички жени без изключение са безпомощни, когато става въпрос за измерване на линии, криви, ъгли и разстояния. Допълва анализа си, като признава, че много ни бива по завоите.

Тоест притежаваме умения да се измъкваме от неудобни ситуации.

Концепцията му беше доста интересна, затова реших да задълбая по-навътре. Надявах се да го предизвикам да разговаря с мен като с нормално човешко същество, да общуваме като хора с еднакви интелектуални възможности.

Наистина го предизвиках, но разговорът тръгна в съвсем различна посока. Накрая дори ужасно загрубя.

— Защо придаваш толкова голямо значение на линиите, кривите, ъглите и разстоянията? — попитах.

За миг той извърна очи от пътя и смаяно ме изгледа:

— Без тях съвременната цивилизация нямаше да съществува.

— Аз пък съвсем спокойно се оправям и без разни там криви и ъгли — възразих.

— Как щеше да се чувстваш, ако живееше примерно в колиба от пръст?

Замислих се, след което отговорих:

— Ужасно.

— Именно. Дължиш всички удобства на приложната математика.

Отново се замислих.

— Ако не знаехме да измерваме линиите, кривите, ъглите и разстоянията, Джули, досега зъбите ти щяха да са изпадали.

— В такъв случай зъбите на всяка жена щяха да са развалени, не само моите — подхвърлих. — И нямаше да ми пука.

— Без геометрията и математиката щеше да носиш дрехи от чували и от необработена кожа вместо модели на прочути дизайнери.

Изтъкнах, че по отношение на линиите, кривите, ъглите и разстоянията съвременният човек не е допринесъл абсолютно нищо за най-важния приоритет след естетиката в живота на Ронан.

— Така ли? И кой е този приоритет?

— Удоволствието от секса.

— Веднага ще те поправя — съвременният човек е изобретил презерватива.

— Включително онези, които се късат, така ли?

— Вибраторите също са съвременни изобретения.

— Какво щях да правя, ако ги нямаше?

— Не си криви душата.

— А ти не се мисли за незаменим. Не ми трябва мъж, за да получа сексуално удовлетворение. Вибраторът е десет пъти по-ефективен. Искаш ли да ти докажа?

Ронан се засмя:

— Имаш изкривено съзнание.

— Не, вибраторът е изкривен.

Той се позамисли сетне невъзмутимо заяви:

— Имаш право, Джули. Но формата му също се базира на принципите на геометрията. Щеше да го разбереш, ако си беше направила труда да го разгледаш по-обстойно…

— Тази вещ не е предназначена за гледане, а за съвсем други цели.

— … защото вибраторите са плод на инженерната мисъл — невъзмутимо продължава самодоволният глупак.

— И получавам оргазъм благодарение на тях, не на теб.

— Обвиняваш ли ме?

Както ви казах, накрая разговорът загрубя.

* * *

Неспособността на Ронан да общува по начин, който жените предпочитат, е толкова подчертана, че засяга и най-интимните аспекти на живота ни. Като се замисля, дори в спалнята, където има възможност да демонстрира общуване в буквалния смисъл, съпругът ми се проваля и свършва за около две минути.

Все едно да се изповядаш за пет секунди. Представете си как се ще почувствате, ако тъкмо когато възнамерявате да признаете най-смъртния си грях, свещеникът внезапно ви изостави.

И все пак Никол намира съпруга ми неотразим, въпреки тази негова слабост.

Връщам се в кухнята.

Лъхва ме натрапчивата миризма на блато — така миришат лодките, които току-що са се върнали от риболов.

Последната рибка, която ще се гмурне в купата на миксера при втечнените си приятелки, е истинска красавица. Тъмнокафява, напръскана с жълти точици. Отново натискам бутона, оставям миксера да работи около минута. След това с вилица изваждам несмлените парченца кожа и по някоя перка.

Сега ще разбъркам сладураните с малко сметана. Изсипвам в купата цялата опаковка, добавям подправки. Включвам миксера, изчаквам повечко време, за да се получи съвършено сливане на личностите. После изливам в стъклената кана гъстия сок.

Изпитвам удовлетворение от постижението си — вече разполагам със суровите съставки на първия рибен мус, който приготвям в живота си — сместа е хомогенна като супа.

Покривам с фолио отвора на каната, прибирам я в хладилника. Ако някой я намери, ще кажа, че е специалитет, който съм купила от магазина за деликатеси.

Отварям всички прозорци, измивам с белина ръцете си, избърсвам ги, като използвам половината ролка домакинска хартия.

Все повече ми се повдига, втурвам се в тоалетната. Сядам на капака, привеждам се, с две ръце хващам главата си. Питам се защо бракът ми се превърна в такава трагедия.

Заради прекалената ми доверчивост.

Същото е като да захапеш ябълка, като вярваш, че здрава и сочна, и между зъбите ти да пропълзи червей.

Да си доверчив означава да приемаш хората каквито са, без безкрайни анализи, подозрения и съмнения. Но Ронан е друг случай. Изтъкан е от престорено великодушие, фалшива искреност, измамна доброта. Зад лицето на мъжа, когото си въобразявах, че познавам, се крие човек с диагноза хроничен лъжец.

Призлява ми, като си помисля, че и аз съм се хванала на въдицата му.

Някой трясва външната врата.

Продължава да ми се повдига, но ставам, изплаквам устата си с вода за зъби, наплисквам лицето си, гримирам се. Ронан се е проснал на леглото в спалнята. Ще се опитам да се държа нормално.

— Страхуваш се от срещата с майка ми, а?

— Тук е по-безопасно — гласи отговорът му.

Сядам до отворения прозорец — откъм басейна долитат виковете на дечурлига, които лудуват във водата.

— Как се чувстваш, Джули? — пита той с неочаквана загриженост.

— Добре.

— Сигурна ли си?

— Да, Ронан — изчуруликвам. — Всичко е наред… с изключение на епизода с аквариума.

— Наистина беше…

— Крайно, така ли?

— Да.

Въздържам се от коментар.

— И без това не си падам по аквариумни рибки — заявява той и се прозява.

— Благодаря за успокоението.

— Те са в джакузито.

— Забелязах. Още веднъж благодаря.

— Обадих се в магазина. Ще ни доставят нов аквариум.

Възбудените крясъци на хлапетата в басейна започват да ми действат приспивно. Стисвам клепачи. Леденостудени са. Ронан добавя, че следобед ще прескочи до града. Отварям очи.

— Трябва да си купя обувки — добавя той.

— Обувки.

— Точно така. Подметките на онези, кафявите, съвсем са се износили. Смятам да обядвам някъде, да обиколя книжарниците, да си купя обувки…

— Да отидем двамата, а? — прекъсвам го.

— Обичам да ровя из книгите, атмосферата в книжарниците ми доставя удоволствие.

— И на мен.

— Когато съм сам — усмихва се. — И аз имам своите малки странности.

Повдига ми се от покровителствения му тон. Задник такъв!

— Тогава да се срещнем по-късно. Ще напазаруваме заедно.

Ронан се изправя:

— Предпочитам да пазарувам сам. Жените непрекъснато правят неуместни предложения за модела и цвета, но най-вече относно цената.

— Кои жени?

— Жените изобщо — пояснява благоверният ми, после добавя, че подобно поведение го вбесява.

— Предлагам да се видим, след като ти мине ядът. Ще се срещнем привечер, ще пийнем нещо…

— Джули, не мога да организирам живота си така, че да пасна на твоя график!

— Що за реакция! Нещо нередно ли казах?

Ронан става, излиза от дневната. Хуквам след него, подлагам крак, за да не може да затвори външната врата. Поглеждам го право в очите:

— Къде отиваш?

— Вече ти казах — отговаря той, като се взира в пространството над мен.

Сякаш двамата дърпаме краищата на невидимо въже. Опитвам се да го върна в апартамента, а той — да ме изолира. Какъв е смисълът?

Позволявам му да излезе. Но първо го карам да обещае, че ще се прибере в седем, за да прекараме съботната вечер заедно като нормална семейна двойка.

Ронан се мъчи да скрие раздразнението си, примирено въздиша, съгласява се.

В края на краищата така е редно, а той е роб на условностите.

Щом оставам сама, изваждам от килера малък пластмасов аквариум и мрежа, отивам в банята, напълвам с вода малкия пластмасов съд. С мрежата изваждам петте оцелели рибки на Никол, пускам ги в аквариума. Толкова е малък, че могат само да се пулят една срещу друга като квинтет безмозъчни сумисти. Слагам аквариума в найлонов плик, занасям го в колата и го заклещвам между седалките, за да не се преобърне. Отпрашвам до най-близкия зоомагазин и продавам рибките срещу абсурдно малката сума от двайсет паунда.

После се обаждам на Никол.

Изпълнена с радостен трепет, тя съобщава, че в четири следобед има среща с Ронан. Но преди това може да се срещнем и да пийнем по нещо. Или пък да обядвам в дома й.

Стига да искам.

Искам, разбира се.

Крайно време е да прекратя този фарс.