Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. — Добавяне

18

Паркирала съм на известно разстояние от „Чербъри Корт“ №2. Тук съм да окажа последна почит на живите.

На обикновен език това означава, че смятам Никол за мъртва.

Слизам от колата, тръгвам по тротоара. Наближавам къщата на Никол, изведнъж някакво привидение изтичва навън. Мръсницата е! Бързо навеждам глава. Тя върви към мен, притиска с длан устата и носа си, леко залита.

Отблизо изглежда още по-ужасно.

Мократа й коса е провиснала върху раменете й. До носа си притиска окървавена носна кърпичка. Лявото й око е подуто и затворено, гримът й е размазан, устните й са разцепени и подпухнали, кръв се стича по брадичката й и капе на тротоара, оставяйки червеникава диря. Късото й кожено яке е покрито с петна от кръв. Другата си ръка тя притиска към корема си, като че ли изпитва силна болка. Ужасно се е изгърбила.

Отминава ме, без да вдигне глава — явно ме забелязва, но се срамува да срещне погледа на непозната минувачка.

Къде отива?

Спирам пред нейната врата. Нещо блести на земята. Обица. Сребърна халка с диаметър около пет сантиметра. Навеждам се да я взема. Не знам защо, но ми се струва позната.

Жълт фиат „Чинкуеченто“ е паркиран недалеч от моята кола. Никол се приближава до него, рови в чантата си за ключовете. Не ги намира, изсипва върху предния капак цялото съдържание на чантата. Комплект с гримове, шишенца, бележници, късчета хартия, монети.

Тръгвам към нея. Не ми пука какво ще си помисли. Забързвам крачка.

— Извинете — провиквам се, показвам й обицата. — Ваша ли е?

Никол за миг ме поглежда, после отново започва да търси ключовете си, само че още по-настойчиво. Най-сетне ги намира, избира необходимия, пъха го в ключалката.

Приближавам се, подавам й обицата.

Тя задържа вратата отворена; погледите ни се срещат. По нищо не прилича на предишната Никол — изглежда покрусена, смазана. В незасегнато й око се чете болка, гримът й се е размазал. През сплъстените кичури коса виждам ухото й — продупчено е, но обицата липсва. Тя взима бижуто — забелязвам, че ръцете й треперят.

— Красиви обици — подхвърлям.

Вероятно й оказвам положително въздействие, защото се разридава… въпреки че за нея съм абсолютно непозната.

Ръката ми се раздвижва сякаш по своя воля, докосва рамото й:

— Не бива да шофирате в това състояние.

— Не мога да остана тук. Отивам при един приятел.

— Приятел ли?

Никол кимва.

— Кой е той?

— Просто приятел.

— Така ли?

Тя отново кимва.

— Дайте ми ключовете.

Никол безмълвно се взира в мен.

Напъхвам в чантата всичко, което е разпръснала на предния капак на колата, отново й нареждам да ми даде ключовете.

Горкичката жена е объркана, не знае какво да мисли. Чувствам, че се поддава на настойчивостта ми.

Изтръгвам ключовете от ръката й, сядам зад волана, включвам двигателя. Никол безпомощно ме наблюдава — вероятно е убедена, че възнамерявам да открадна колата й. Предполагам, че съзнанието й е замъглено от побоя.

— Качвайте се. Ще ви закарам в болницата.

— Не е необходимо…

— Качвайте се!

— Мразя болниците.

Навеждам се, отварям другата предна врата. Никол стърчи на тротоара, отваря и затваря уста като риба на сухо, но от гърлото й не излиза нито звук.

Толкова съм настойчива, че не й остава друго, освен да се подчини.

— Не знам как да ви се отблагодаря — прошепва.

— Не е необходимо.

— В този квартал ли живеете? — подавам й пакетче с хартиени кърпички:

— Да, наблизо.

— Толкова сте мила! — отново се разридава — кърпичките идват тъкмо навреме. — Все пак не искам да отида в болницата.

Без да обръщам внимание на протестите й, изкарвам на главната улица фиатчето, което повече прилича на метална раница. Да му се не види, защо не си е купила по-голяма кола? О, забравих — не може да си го позволи. Та нали е само служителка в туристическа агенция.

— Как се казвате?

Поколебавам се. Няма начин да избегна отговора. Все някак трябва да се казвам.

— Проклетите скорости! — възкликвам. — Заяждат!

— Не бързайте — прошепва Никол, гласът й продължава да трепери. — Добре съм.

— Не е вярно.

Започвам да се питам в какво, по дяволите, се забърквам. Какво име да й кажа? Например Джанис… Да му се не види и името!

— Къде е най-близката болница? — питам.

През сълзи тя обяснява как да стигна до болница „Сейнт Винсънт“.

Излизам на крайбрежния булевард. Мери? Прекалено е банално.

Флорънс? Като Флорънс Найтингейл — прочутата английска медицинска сестра, участвала в Кримската война. Не! Напомня за великодушие и милосърдие. Не става въпрос за милосърдие, а за дръзка импровизация, граничеща с пълно безумие.

— Сигурна ли сте, че при училището трябва да завия вдясно?

— Не, вляво, права сте.

— Обърквате ме.

— Наляво — убедено кима тя.

— Защото, ако завием вдясно, ще заседнем в пясъка на брега.

— Как се казвате? — плахо повтаря Никол — може би мисли, че първия път не съм я чула.

Защо толкова държи на пустите му имена? Като гледа обезобразеното й лице, човек би си казал, че трябва да я вълнуват други мисли. Сякаш не може да ме приеме, ако не получи въпросната информация — ако питате мен, това си е чиста истерия, но няма начин да се измъкна.

— Наричайте ме Джулиан — измънквам, като се питам какво ще й хрумне сега — нищо чудно да ми поиска адреса.

Тя докосва рамото ми:

— Аз съм Никол.

Хайде бе!

— Скоро ще стигнем — уверявам я. — И още нещо — предлагам да си говорим на „ти“.

— Благодаря ти, Джулиан.

— И така, разкажи ми нещо повече за този твой приятел.

— Божичко, май трябва да му се обадя — изхленчва тя. Изважда от чантата си мобилния телефон, натиска един бутон, изчаква, без да вдигне глава. — Аз съм.

Поглеждам я изпод око. Бледа е като платно, в плачливия й глас се долавя неувереност. Отново се разридава.

— Той разбра за нас — прошепва през сълзи. — Опита се да… да ме удави. Не, не… във ваната… с… с рибките. — Замълчава, сетне добавя: — Натисна главата ми под водата.

Горкичките рибки!

— Разбира се, че не съм му казала. Някой му съобщил по телефона, че ни е видял двамата с теб край реката. Не си спомням да сме ходили там. Какво ще правим?

Млъква, заслушва се, после казва, че една съседка е предложила да я закара в болница „Сейнт Винсънт“ и че Хари не знае. Възможно ли е да се срещнат там?

Изглежда, приятелят се колебае. Очевидно в момента има по-важна работа.

Никол започва да хленчи, за повече убедителност един-два пъти шумно подсмърча. Да му се не види, държи се така, сякаш я е блъснал камион!

— Моля те, Ронан.

Като чувам името му, за миг губя контрол над волана, колата рязко завива вдясно. Никол изпищява. Фиатчето се удря в банкета, в продължение на няколко секунди се движи успоредно с него, сякаш е привлечено от грамаден магнит, след което рязко завъртам волана наляво и автомобилът препречва пътя на един камион. Никол отново изпищява. Крясвам й да млъкне, всичко е наред… въпреки че камионът всеки момент ще връхлети върху нас. Шофьорът натиска клаксона, мига с фаровете, накрая огромната машина се качва на тротоара и се блъсва в кошче за смет с надпис: „Дъблин — град с хилядолетна история“.

Отвсякъде звучат клаксони, от устата ми се леят думи, мръсни като строителна площадка. Удрям спирачки, фиатчето се озовава по средата на шосето.

Обаче воят на клаксон не секва. Шишкавият грозен шофьор на камиона се е навел, крещи ми нещо и пръска със слюнка страничното стъкло на сантиметри от лицето ми. Чувам две думи, от които кръвта ми се смразява — проверовъчен изпит. Показвам му среден пръст, натискам газта и го оставям насред шосето — продължава да ми се заканва с юмрук, простак с простак! Обръщам се към Никол:

— Ама, че боклук.

— К-колата е почти нова — заеква тя.

— Господи! — изпъшквам. Свалям страничното стъкло, бурният вятър нахлува в купето.

— Извинявай — прошепва Никол.

Правя физиономия.

Минава доста време, докато изпусна парата. Не ми е лесно — постепенно започвам да проумявам жестоката истина. Щом усещам, че съм в състояние да говоря възпитано, започвам да разпитвам Никол:

— Кой е този приятел, с когото се свързваш с бутона за бързо избиране?

— Казва се Ронан.

— Аха.

— За съжаление не може да дойде в болницата преди пет часа.

— Има други ангажименти, а? Такива са мъжете — подлагат ти динена кора тъкмо когато са ти най-необходими.

— Не говори така — в други отношения той е много мил с мен.

— Господи, помогни ми! — изпъшквам, удрям спирачки пред болницата. — Този Ронан ли ти подари обиците?

— Как разбра?

— Все едно е написано на челото ти — отвръщам, изведнъж ме обзема отчаяние.

— Купил ги е в Париж — прошепва тя, машинално докосва обицата, която отново е на ухото й. — От магазин на „Рю дьо Риволи“.

Знаех си! Знаех си, че вече съм виждала проклетите обици! Бях с Ронан, когато ги е купил — вероятно е издебнал, когато съм била с гръб към него. Първоначално предложи да ми ги подари, но аз отговорих, че макар да са много красиви, ми се струват прекалено големи. Така или иначе, в крайна сметка те се озоваха на ушите на Никол.

Каква ирония, нали?

Вече съм напълно сигурна.

Връзката помежду им не е мимолетна, не е била само за трите дни, през които отсъствах.

Не ми се ще да мисля за това, ала имам усещането, че сърцето ми ще се пръсне на парчета.