Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (29)

28

Отключвам вратата на апартамента, изведнъж ме обзема странното чувство, че съм попаднала в чуждо жилище.

Не стига, че отнякъде лъха на поразвалена риба, ами от дневната се чува дрънкане на пиано, все едно някой свири в долнопробен бар от онези, които ще видите в уестърните.

Само дето музикалната пиеса е от Бизе.

Правя няколко крачки по коридора и познайте кого виждам пред открехнатата врата на дневната.

Мама седи зад полираното черно чудовище, което е прекалено голямо за стаята и е в разрез с елегантната обстановка, сякаш е купчина сняг в пустиня.

Кацнала е на столчето с протрита тапицерия, очилата й са се смъкнали почти до връхчето на носа, докато следи партитурата, главата й се вдига и спуска като шамандура.

— Не може да бъде!

Музиката рязко прекъсва. Мама изненадано вдига глава:

— О, ти ли си, скъпа?

Едва след няколко секунди възвръщам способността си да говоря:

— Направила си го…

— Хамалите ми поискаха сто и петдесет паунда. Това е изнудване!

— Не може да бъде!

— Имаш право, трябваше да се обърна към друга фирма.

— Мамо, смятах, че се шегуваш.

— Много добре знаеш, скъпа, че не притежавам чувство за хумор.

— Не е за вярване, че си докарала пианото!

— Ако не вярваш, погледни външната врата — малко пострада при пренасянето.

— Ронан ще припадне.

— Ние ще го подкрепим, ако се наложи.

— Господи! — обикалям около рояла, както наскоро Ронан обикаляше около поршето си, само че се придвижвам много по-трудно от него, тъй като чудовищно грозната мебел е заела почти половината от дневната и като великанска прахосмукачка е изсмукала свободното пространство.

Масата за хранене и столовете ги няма. Мама ме уведомява, че разглобената маса временно е складирана в нашата спалня, а столовете от викторианската епоха са в нейната стая, но не й пречели — тъкмо напротив, подредила била върху тях обувките си.

— Продадох къщата — добавя. — Клиентът поиска и килимите, завесите, мебелите, дори старата косачка, за която още се колебая дали да му продам. Отказа се само от рояла. Каза, че дъщеря му, която починала миналата година, свирела на пиано. Не издържа гледката на рояла в моята дневна и се просълзи. Наложи се да му дам носна кърпичка. Тъжна история, нали?

— Не сменяй темата.

— Освен това инструментът е много ценен.

— Какво да кажа на…

— Наличието на пиано разкрива пред едно семейство много нови възможности.

— И то все неблагоприятни.

Мама се засмива също като едно време, когато бях малка и капризничех.

Ами ако е права? Може би случилото се има и положителна страна. В крайна сметка постъпката й така ще вбеси Ронан, че той газ ще пикае, нали? Струва си да си го напомням.

Да му се не види, какво ми пука за неговите чувства? Да не би да се съобразява с моите? Той чука някаква зад гърба ми. Ами аз? Какво толкова лошо съм направила? С помощта на стария роял съм похитила скъпоценното пространство в дневната ли?

Да, общо взето постъпката на мама не е толкова фатална.

Освен това ми стига само да я погледна — олицетворение на безметежно щастие е.

Не бива да я съдя прекалено строго.

* * *

След пет минути — точно в седем, външната врата се отваря. Мама предвидливо се шмугва в кухнята — да не би да пострада. Докато профучава край мен, забелязвам дяволитата й усмивка. Ронан ще завари в дневната си нещо монументално, ала кой знае защо тя не иска да присъства на празненството.

Врата се затръшва. Чувам стъпки в коридора. Прошумолява найлон. Ронан оставя нещо голямо върху канапето в бананов цвят. Изведнъж ме забелязва.

— Интересно ли прекара следобеда? — питам учтиво.

Няма отговор, само звуци от окачване на дрехи.

— Защо мирише на риба? — пита съпругът ми.

— Е, купи ли? — подхвърлям.

Той озадачено мълчи, после промърморва:

— Какво?

— Купи ли си обувки?

— Да. Сложих си ги още в магазина. Риба ли си готвила?

— Какво има в плика, Ронан?

— Аквариум, какво друго?

Мама наднича през открехнатата врата на кухнята. Широко се усмихва. Очевидно е в прекрасно настроение. Вероятно се радва на стария си роял. Но и с наслада предвкусва следващите няколко минути от земния си живот.

Вратата на дрешника отново се затваря, Ронан сяда на банановото канапе, събува съвършено новите си кафяви обувки. Става, взима найлоновия плик, тръгва към дневната. Забивам нос в списанието, което уж чета. Стъпките му секват. Предполагам, че е стигнал до прага.

Може би се възхищава от късата черна рокля и елегантните черни обувки, които си купих сутринта? На хубавата ми прическа? Или на съвършения ми грим?

А може би е забелязал нещо друго.

— Джули! Какво е това?

Вдигам очи, после, проследявайки погледа му, бавно обръщам глава към рояла:

— О, това ли? Опитай се да отгатнеш — четирибуквена дума, започва с Р.

Нещо тихо изщраква. Двамата поглеждаме вратата на кухнята. Скъпата ми майчица току-що я е затворила. Образец на дискретността е. Не желае да ни се натрапва.

Макар че се задъхва от тежестта на аквариума, Ронан остава на прага.

— Защо това… нещо е тук, Джули?

— Спечелих го от лотарията.

Лошите новини трябва да се съобщават предпазливо и на няколко етапа.

Съпругът ми се втурва в дневната, оставя върху пиедестала тежкия аквариум, освобождава го от опаковката. Мълчи, сякаш не е чул последните ми думи. Интересно дали ще познае рояла.

— Хубава мебел, нали?

Нещо изскърцва; звукът като мълния прорязва нощното небе на спомените ми. Някой вдига капака на рояла. Мама има щастието да притежава инструмент, който, вдигнеш ли капака, скърца като при отварянето на ковчезите във филма „Злите мъртъвци“.

— От лотарията ли си го спечелила?

— Точно така.

— Където и да видя този раздрънкан боклук, ще го позная, Джули. Принадлежи на майка ти.

Познайте кой тъкмо в този момент излиза от кухнята.

* * *

Мама е върхът. Честна дума. Метафорично казано, хванала е Ронан за топките. Толкова е чаровна, че дори Мишел Пфайфър не може да й стъпи на малкия пръст. Етапите на съвършената й техника са следните:

1. Приветлива усмивка: „Здравей, Ронан.“

2. Тактика за отвличане на вниманието: „Какъв хубав аквариум си купил!“ Приближава се да разгледа покупката.

3. Нахвърля се върху мен: „Трябваше Джули да го купи, в крайна сметка, нали тя го счупи?“

4. Смирено извинение: „Между другото, Ронан, извинявай за рояла. Знам, че заема много място“.

5. Престорено признаване на авторитета му като собственик на жилището: „… но ако не възразяваш…“

6. Лъжи и преструвки: „… нека остане тук няколко дни, докато го вземе новият му собственик.“

Известно е, че на възрастните жени всичко им е простено.

Ронан обаче май не й хваща вяра. Стои с ръце на кръста и сумти. Накрая, за да запази достойнството си, подхвърля, че при сегашната цветова гама дневната ни прилича на заведението „Айриш Крийм“.

После отива да вземе душ и да се приготви за вечерята в „Ла Боем“ — запазил е маса за двама ни, за да ми затвори устата.

— Обаче за едно има право — отбелязва мама, след като отново сме сами.

— За какво?

— Миризмата.

Свеждам поглед към списанието:

— Не предполагах, че сьомгата мирише така.

— Сьомга ли си приготвила?

— Да, направих нещо като мус — отвръщам.

Майка ми се усмихва така, че тръпки ме побиват.

Тя ме е възпитала да бъда добра християнка и да обичам животните. Добрите християни и хората, които обичат животни, не постъпват с аквариумните рибки като мен. Независимо дали рибките са живи или мъртви.

— Между другото, Джули…

— Казвай.

— Направи ми впечатление, че много рибки са изчезнали. Имаш ли представа къде са?

Вдигам поглед от списанието — очите й, които се усмихват зад очилата, са изпълнени с такова подозрение, че свят ми се завива. Ставам и бързо излизам.