Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. — Добавяне

42

Влизам в новия си апартамент, веднага включвам телефонния секретар да проверя кой се интересува от мен.

Няма нито едно съобщение. На никого не му пука. Обаждам се на мама.

Тя не вдига слушалката. Може би е на курса по бридж с надеждата да срещне симпатичен и обвързан мъж.

Изключвам телефона.

Стърча в средата на дневната, обгръща ме мъгла от мълчание. Чувам само приглушеното ръмжене на автомобилни двигатели. Отивам до прозореца, от който се вижда красивият парк.

Обръщам се, изведнъж забелязвам нещо на масата за хранене. В тъмносинята ваза, която Силвана ми подари, има букет от червени, розови и бели карамфили. Идвала е, докато ме е нямало (изрично настоя да й дам ключ). Отбила се е само да ме зарадва с прекрасния букет, макар че спокойно можеше да не дойде.

Освен вазата ми подари и двете красиви килимчета от съшити парченца кожа. Щом ги видя в магазина, заяви, че трябва да ги имам. Можеше да ми купи много по-евтин килим, но заяви, че заслужавам най-хубавото и най-качественото. Включително растенията в саксии. Превърнала е градината на покрива в ботанически рай. Беше ми опора, без нея нямаше да оцелея. Търпеливо ме изслушваше, даваше ми полезни съвети. Каквото и да сторя, никога няма да й се отплатя.

Иска да превърна това жилище в мой дом.

Но как?

Дори не знам защо съм тук. За да накарам Ронан да страда за мен ли? Като чу новината, той заяви, че ме поздравява. Какво нахалство, а?

Лъчите на залязващото слънце се отразяват в езерцето и образуват на тавана трептяща цветна дъга. Засенчвам с длани очите си, зървам притъмняваща пищна зеленина. Отварям френския прозорец, отвън долита тихото шумолене на природата, от време на време чувам чуруликане на птица или самотен крясък на патица.

Изваждам мобилния си телефон, набирам номера на Силвана. Чувам сигнала за свободна линия, изведнъж без всякаква причина прекъсвам връзката. Краката ми се подкосяват, едва се добирам до канапето; обзета съм от паническо чувство за самота, натежалото ми сърце жадува за Ронан.

Какво търся тук? Аз съм чужд елемент сред чужди бездушни мебели. Не мога да ги съживя. Дори Силвана не е в състояние да им вдъхне живот. Даже красивите цветя — най-живото нещо в това жилище — сякаш са изкуствени. Без Ронан всичко изглежда мъртво, не мога да го съживя. Без Ронан не мога да съживя дори себе си.

Тук е пусто. Лишено от живот. Все едно се намирам в музей. Мебелите са били използвани от други собственици или наематели, а сега чакат отново да им вдъхна живот. Но за мен няма живот без Ронан.

Възможно ли е да седя на това канапе в тази стая и да се чувствам като самата себе си, да вярвам, че съм започнала нов живот? Именно това иска Силвана, но за мен е непосилно. Копнея да бъда с Ронан.

Казал е на Никол, че с брака ни е свършено.

Нещо се пречупва в мен, изведнъж осъзнавам, че съм се свила на кълбо, притиснала съм длани към лицето си, сълзи се стичат между пръстите ми. Искам да престана да плача, ала не мога. За мен Ронан е най-важният човек на света. Стискам клепачи, но спомените нахлуват в съзнанието ми. Танцуваме… да, танцуваме, притиснати един до друг, облягам глава на рамото му, целувам го по шията… ах, как обожавам специфичната му мъжка миризма… продължаваме да танцуваме в ритъма на прекрасната музика, наоколо няма никого, сам-сами сме… и отново се разридавам, защото се страхувам… защото съм почти сигурна, че връзката ми с Ронан е била изградена върху самозаблуди.

И глупави илюзии.

Той ме поздрави, задето съм се преместила!

Не мога да остана в това жилище. Защо съм тук? Изнесох се от къщи в знак на протест ли? За да изплаша Ронан ли? Безсмислено е. Дори нелепо. Така само ще го отблъсна още повече.

Трябва да му се обадя. Не знам какво ще чу кажа, но трябва да чуя гласа му. Взимам телефона, който бях захвърлила на канапето, натискам бутона за бързо избиране. Чувам сигнала за свободна линия. Изведнъж се обнадеждавам — неочаквано и безпричинно. Човешко е да сгрешиш, нали? „На грешка — и прошка“ — казват хората. Защо Ронан е толкова коравосърдечен? Чувам гласа му.

— Ронан, аз съм, Джули — с длан избърсвам сълзите си, мъча се да овладея гласа си. — Казах ти, че съм се преместила в друг апартамент, обаче…

— Къде ми е колата?!

* * *

Не бяха важни думите, а тонът, с който ги изрече.

Вцепених се, глътнах си езика. Отдръпнах от ухото си телефона. Ронан няколко пъти гневно изкрещя името ми, изтънелият му глас беше като длето, отчупващо късчета от твърда скала. Настояваше да разбере къде е скъпото му порше. Не бях в състояние да отговоря, страхувах се. Той прекъсна връзката.

* * *

Седя в колата си, която паркирах пред пансиона на Никол, наблюдавам широката алея към входната врата.

Жълтото фиатче на Никол е на малкия паркинг. Преди малко изключих двигателя, отворих вратата, понечих да сляза, но още съм зад волана. Повече от минута оставам в тази идиотска поза, с протегнат крак. Колебанието не ми е присъщо — по принцип съм много решителна.

Нямам работа тук! Затварям вратата.

Но не включвам двигателя.

Оглеждам се. Наблизо е шосето към парк Соренто и скалната тераса, надвиснала над залива Килини; мама често казва, че иска да свърши живота си именно там. Обаче едва ли ще стане, защото жена на нейната възраст няма да се справи с изкачването по безкрайните хълмове, обрасли с буйни храсталаци.

Небето е осеяно с неприветливи пурпурни облаци, слънцето хвърля златисторозови отблясъци върху лицата на минувачите.

Мъж и жена минават наблизо. Изглеждат щастливи. По петите им върви черен лабрадор с тъжни очи, от време на време побутва с муцуна жената, иска да му обърне внимание, да го помилва. Тя е прегърнала през кръста спътника си, усмихва му се. Пет пари не дава за горкото куче.

Слизам от колата, затварям вратата, но не си правя труда да я заключа. Тръгвам по алеята, посипана с чакъл, към входната врата на пансиона.

Никол!

Как е възможно човек, комуто животът е поднасял само неприятни изненади, да бъде толкова доверчив? Как е останала такава оптимистка въпреки липсата на късмет? Невероятно е, че след всичко, което й се е случило, продължава да обича красивите мощи. Сякаш чувам нежния й глас, мелодичен като звън на камбанка. Не е загубила вярата си в хората.

Представям си как стои до прозореца на стаята си, гледа безбрежната водна шир, мечтае да загърби несполуките, да намери щастие с любимия човек. Сама е, заобиколена само от багажа си.

Как да я мразя?

Стоя пред вратата на пансиона, колебая се дали да позвъня. Оглеждам се, едва сега забелязвам, че почти се е стъмнило. Да позвъня ли? Завъртам валчестата дръжка — виж ти, вратата е отключена.

След още миг колебание се престрашавам да вляза. Отминавам малката канцелария вдясно, но собственичката я няма, плъзгащото се прозорче е затворено. Безшумно се изкачвам по стълбището. Коридорът тъне в мрак. Изпод една врата се процежда жълтеникава светлина, телевизорът е включен. От друга стая долитат приглушени гласове. Изкачвам се до стаята на Никол, която е на последния етаж.

Чукам на вратата.

Тишина. Преди да почукам отново, допирам ухо до дървения плот. Отначало чувам само звука от телевизора, после — тихо шумолене. Тя вероятно е в съседното помещение.

Не помръдвам, продължавам да се вслушвам. Никол е самотна. Баща й и мащехата й я мразят. Братът, с когото е най-близка, живее в Амстердам. Няма семейство. Не е споменавала, че има приятели. Току-що се е разделила с човека, с когото е живяла четири години и който я е подлагал на системен тормоз. Възлага големи надежди на връзката си с мъж, който ще я зареже, след като й се насити.

След няколко минути вдигам ръка отново да почукам, изведнъж чувам кикот. После — мъжки глас. Вцепенявам се. Вслушвам се още известно време, за да се уверя, че не съм сгрешила.

Отдалечавам се на пръсти, спирам на площадката на стълбището, пак наострям уши. Сега се чуват само приглушените гласове и шумът от телевизорите.

Хуквам надолу по стълбището, тичешком напускам сградата.