Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. — Добавяне

12

— Видях поршето — широко се усмихвам на съпруга си.

Той ме поглежда — седи на бялото кожено канапе (физиономията му е на огорчен страдалец), кръстосал е крак върху крак, разгърнал е книга за импресионизма. Носи светлокафяв костюм, кремаво поло, светлокафяви кожени обувки на дупчици.

Виждам го отблизо за пръв път, откакто заминах на почивка; изведнъж си давам сметка, че красотата му е някак позьорска, непочтена, дори фалшива.

— Доста е пострадало — добавям.

Ронан се намръщва. Ама че радушно посрещане! Не ме пита как съм изкарала. Не въздиша колко съм му липсвала. Не се суети около мен. Не съм очаквала да ме посрещне като кралска особа — достатъчна ми беше една мила усмивка. Обаче не я получавам.

Откакто съм влязла, не е продумал, затова решавам да поведа неангажиращ разговор:

— Какво прави, докато ме нямаше?

Пак не отговаря. Очевидно е в отвратително настроение. Поука — не очаквай изискани маниери от човек, чийто автомобил току-що се е споминал.

Определението „споминал“ е съвсем точно — след като паркирах колата си, минах край някаква купчина старо желязо, която навремето беше жълто порше. Лежеше като мъртвец, осветявана от ярката лампа на съседния висок стълб. Наистина печална гледка!

— Ти къде беше? — през зъби процежда благоверният ми съпруг.

— Не си ли чул? В хотел „Клиф Касъл“.

Той само ме фиксира с поглед.

— Няма ли да попиташ как изкарах?

— Върза ми тенекия, Джули.

— Четвъртък вечер е идеалното време за пазаруване. Не можах да се въздържа. Изпитах непреодолимо желание за секси бельо в ярки цветове.

Ронан се привежда.

— Значи все пак си била в града.

— Разбира се.

— Но не благоволи да дойдеш в „Ла Боем“, така ли?

— Ексцентричното бельо, граничещо с перверзното, е важен аксесоар, Ронан. Би трябвало да го знаеш.

Той отново се обляга назад:

— Предполагам, че онази те е подкокоросала.

— Въпросната дама се казва Силвана.

— Което изобщо не ме изненадва.

Усмихвам се още по-радушно:

— Каква е тази особена миризма, скъпи?

Думата ми не е за задушливата воня на цигарен дим, с който господинът напразно се мъчи да заличи аромата на лимон.

— Откъде да знам? Майка ти ме посети тази вечер.

— Признавам, че тя ухае, но не толкова божествено.

— Ако беше по-възпитана, щеше да телефонира и да предупреди за набега си. Само че госпожата се изтърси изневиделица, сякаш апартаментът е неин.

— Хм, дали пък не мирише на масажно масло? — мърморя озадачено. — Не подозирах, че си падаш по… самомасаж.

— Едва се отървах от нея. Настани се пред телевизора и не мръдна цяла вечер. Толкова е несъобразителна…

— За разлика от нея ти си образец на съобразителност, нали? — засмивам се.

— С цялото си нахалство ме попита кога възнамеряваме да имаме деца! Вероятно си мисли, че като е на шейсет и пет години, може безнаказано да погазва общоприетите норми.

— Не знам. Ти си специалист в тази област.

— Да, наистина съм възпитан и не си пъхам носа в чуждите работи.

Бедният ми съпруг — станал е жертва на дебелашкия хумор на майка ми. Мисли я за дебелокожа и невъзпитана. Всъщност тя умира да се гаври с него. И неизменно го изкарва от релси, което й доставя неописуемо удоволствие. По Рихтеровата скала на омразата търпимостта й към Ронан е около четвърта степен.

Което е истинско постижение, сравнено с перманентната осма степен от страна на Силвана.

Започвам да обикалям дневната, душа навсякъде като хрътка.

— Пак не ми каза каква е тази миризма — подхвърлям.

— Напротив! Казах ти — наперено отвръща Ронан, театрално издухва облак синкав цигарен дим.

— Не, не… усещам някакъв… плодов аромат. Хей, няма лошо, ако си падаш по дамски парфюм!

Той продължава да чете.

— Няма да кажа на никого, честна дума!

Той кръстосва крак върху крак.

— А може би е освежител за въздух…

Ронан започва да чете на глас:

— В средата на осемнайсети век френските импресионисти са се вдъхновявали от японските цветни гравюри.

Ясно — учтиво ме подканва да млъкна.

— Току-що надникнах в спалнята — изчуруликвам.

— Така ли? Колко интересно.

— Забелязах, че си сменил спалното бельо — добавям и със затаен дъх чакам реакцията му. Изражението му остава невъзмутимо, обаче колелцата в главата му се въртят толкова бързо, че сякаш чувам бръмченето им. Той прелиства една страница. — Обаче не видях чаршафи в коша за прането — добавям.

Забавлявам се безмерно. Без да вдигне поглед, той казва:

— Занесох ги в обществената пералня.

— Ти ли?

Сега Ронан ме поглежда:

— Точно така.

— На какво се дължи необичайното ти поведение?

Мълчание.

— В коя пералня ги занесе?

Той се поколебава, после промърморва:

— Няма значение.

— Искам да знам. Нося цял сак с дрехи за пране.

— Аз ще ги занеса.

— Не вярвам на ушите си!

— Ще пийна нещо — той оставя пурата си в пепелника, става, отива до барчето. Налива си джин, като използва мензурката с деления, отстранява с отварачка капачката на бутилка с тоник, налива го в чаша.

Тръгвам към него, но се отклонявам към аквариума. Нашите рибки винаги изглеждат така, сякаш им е необходимо някой да ги развесели, макар да се съмнявам, че човеците са в състояние да ги накарат да се превиват от смях. Навеждам се и се мъча да привлека вниманието им, като почуквам с нокът по стъклото. В миниатюрния подводен свят настъпва известно оживление. Лаская се от мисълта, че тъмночервеният ми лак за нокти е предизвикал сензация. Обръщам се:

— Ронан…

— Имах неприятна седмица, Джули. Остави ме на спокойствие, ако обичаш.

Имал бил неприятна седмица! Идва ми да закрещя.

Защо не е честен с мен? Готова съм да понеса почти с всичко, ако ми каже истината в очите. Моля те, Господи, накарай го да престане да лъже! Сигурна съм, че ако е откровен, ще изгладим нещата помежду ни.

Излизам на терасата, с трясък затварям френските прозорци. Облягам се на парапета, взирам се в мрака, пробождан от бялата светлина на лампите на кея, и се питам какво да правя.

Защо не постъпя честно и му кажа, че знам истината?

Не, трябва да си мълча. Трябва! Какво спечели майка ми с откровеността си? Ами ако Ронан ме излъже? Ако продължи да ме лъже?

Трябва да се успокоя.

Да чакам търпеливо.

Ще открия истината.

Сама.