Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. — Добавяне

50

Силвана притежава толкова силен характер, толкова е жилава, че няма да пострада, дори ако остане час и половина във включена микровълнова фурна.

Ето защо е невероятно, че само за десет минути, след като седнахме в сладкарницата да изпием противната течност, гарантираща ни стомашно разстройство, която в менюто се наричаше „истинско бразилско кафе“, с помощта на чара си тип „бедничката аз“ Никол превърна Силвана в своя покорна робиня.

Не е за вярване — приятелката ми вдигна бял флаг, предаде крепостта! В момента разказва на Никол подробности от живота си.

Не участвам в разговора. Облягам се назад, паля цигара от цигара, гледам през витрината жирафите в далечината, опитвам се да разгранича мъжките от женските.

Само че е невъзможно да не чувам откъслечни фрази. Смътно долавям, че Силвана оживено разказва за баща си, например колко трудно е напоследък да го води на театър. Не стига, че старецът се придвижва с патерици и е полусляп, ами отгоре на всичко е глух като пън.

Никол замислено кима, олицетворение е на съчувствието. Изглежда, искрено страда за нещастието на бедния старец.

— Затова напоследък той възприе нова тактика — продължава приятелката ми, окуражена от вниманието. — Първо прочита пиесата, научава я наизуст, после следи репликите по движението на устните на актьорите.

Никол изумено клати глава, възхищава се от изобретателността на този човек, който се справя въпреки че сигурно е на преклонна възраст. Усеща се, че е сгафила, и бърза да се поправи, че всъщност възрастта няма значение.

Виждам, че Силвана буквално е зашеметена от тази проява на човечност. Може би затова се разпростира още повече по темата — разказва надълго и нашироко за желанието на баща й да придобива нови познания въпреки физическите си недъзи, за интереса му към всичко, което го заобикаля, за неприятния му навик да си бърка в ушите, докато седи в театралната зала.

Никол си е сбъркала призванието — трябвало е да стане монахиня. Умее да слуша, кима и се усмихва, когато това се очаква от нея. Признавам, че е по-добра слушателка от мен, само дето й липсва чувство за хумор. Което е съвсем естествено — човек, който рисува тревата във всички цветове, освен в зелено, явно няма никакъв усет за ирония.

След петнайсет минути Силвана споделя с Никол нещо, което ми каза едва на третата година от запознанството ни — че е била осиновена. Добавя, че напоследък е предприела стъпки за издирване на истинските си родители. Надявала се да не бъде напълно разочарована, когато ги намери. Страхува се, че едва ли са мултимилионери.

Страхува се и от друго — че ако в крайна сметка самата тя стане мултимилионерка, до края на живота си ще бъде атакувана от хора, претендиращи да са нейни родственици.

Ала най-много я измъчва кошмар, който сънува често и нарича „предчувствие за миналото“. В съня си се среща с някаква петдесетинагодишна дебелана, която я осведомява, че една августовска сутрин е била зачената на задната седалка на автомобил „Морис Майнър“, паркиран пред дискотека „Цилиндър“.

— Притеснявам се, защото, като се замисля, изглежда ужасно правдоподобно — промърморва в заключение.

Никол бърчи чело, явно е завладяна от историята.

Силвана я моли да разкаже нещо повече за себе си. Имаме удоволствието да научим подробности за живота на моята съперница, за страстта й към живописта и музиката, за вманиачаването й по фън шуй. Тя тактично избягва темата за Ронан.

След десет минути установяваме, че Силвана е по-близка с баща си, отколкото Никол — с нейния, но и двете са изпитвали омраза към майките си. Най-важното е, че взаимно си съчувстват заради травмите, които са преживели в детството си заради непрекъснатите скандали между родителите си. (В детството си и аз не съм живяла като в рая, но за разлика от тях не се оплаквам.)

Чувствам се абсолютно безпомощна, остава ми само при възможност да хвърлям кръвнишки погледи на Силвана.

Никол й показва златната верижка, която Ронан й е подарил. Сваля я, посочва малкото лъскаво топче, окачено като висулка. Купила си го отделно, защото според фън шуй топчетата ма ян помагали за разрешаването на сложни проблеми.

— Ако окачиш такова топче на огледалцето в колата си, ще бъдеш предпазен от злополуки — добавя. — Съветвам всички да си го купят. Наистина действа.

— Опитала ли си го? — подхвърлям подигравателно.

Силвана се навежда да разгледа прословутото топче. Започвам да изпитвам омраза към тъй наречената ми „най-добра приятелка“. Изглежда, тя не разбира посланието на злобните ми погледи. Затова опитвам друг метод — димни сигнали, които използват индианците.

Небрежно издухвам в лицето й няколко колелца дим. Никаква реакция — тя само ги пропъжда с длан и продължава да си бъбри с Никол, която е толкова щастлива и ентусиазирана, че едва ли подозира желанието ми да я убия с голи ръце. С тази руса косица досущ прилича на кукла — навлязла е във фантазния си свят, сякаш е хипнотизирана от вниманието на Силвана.

Не ми пука — всичко ще свърши след половин час.

— Разкажи ми за Ронан — мълвя, издухвам кълбо дим в лицето й.

Силвана ме гледа враждебно.

Никол засиява. Свива рамене, сякаш не знае откъде да започне. Прокарва пръсти през златистата си грива.

— Много е романтичен — прошепва.

— Ронантичен, а?

— И съобразителен.

— Виж ти. Чуваш ли, Имелда?

— И много щедър!

— Нима?

— През няколко седмици ми изпращаше цветя в туристическата агенция. Умолявах го да не го прави, но той настояваше.

През последната година Ронан не ми е подарил дори едно цветче. Не мога да си кривя душата — преди ми подаряваше букети, но от онези, които се продават готови в цветарските магазини. Веднъж си изкълчих глезена, докато с него играехме шах у дома. Наложи се да остана една вечер в болницата за изследвания, тогава Ронан ми донесе цветя и почти ме убеди, че не ги е купил от магазина във фоайето. Бяха посърнали бегонии.

— Подари ми и тези гривни — добавя Никол. — Златни са — показва четирите изящни тънички гривни на китката си, които се удрят една в друга и дрънчат мелодично като звънчета, полюшвани от вятъра.

— Кога ти ги подари?

— През март — тогава имах рожден ден.

Облягам се назад, пускам едно кръгче дим към нея, друго към Силвана, трето в празното пространство:

— Ще ми се и моят съпруг да беше толкова щедър с мен.

— Мисля, че подценяваш жестовете му — тя съчувствено ми кима. — Какво ти подари Хелмут за рождения ден?

— Хелмут?! — изумено възкликва „Имелда“.

— Да не се хващаме за имената — предупреждавам я. — Подари ми книга.

Никол съчувствено изохква — сега напълно ми влиза в положението. Вероятно от учтивост пита каква е била книгата.

— За пчели — отговарям.

Ами да! Няма никаква романтика.

— Веднъж заедно гледахме документален филм за слонове — обяснявам. — Казах му, че обичам животните…

— Ти ли? — ухилва се Силвана.

— … и след един месец той ми подари книгата за пчели. Може би намекваше, че имам отровно жило. Подаръците на този кретен винаги са символични.

— И Ронан е същият — обажда се Никол.

* * *

Наближава три часът.

Вървим по пътека, заобикаляща някакво езерце, наближаваме клетките на маймуните — помещения, преградени отпред със стъкло, през което можете да наблюдавате (ако желаете) подробности от живота на приматите.

Ето ги колобусите, всяка от маймуните седи сама на късо въже, окачено на тавана. Свели са глави и са затворили очи, все едно се молят. Маймуни-будисти. Черни са, имат къси бели пухкави опашки и нещо като наметалце от бели косми. Никол най-подробно ни разказва с какво се хранят, как живеят съвместно, как се сношават. Разбира се, и за религиозните им пристрастия.

Следват други паяковидни маймуни, черни са като катран, приличат на мокри ризи на въже за пране — вкопчили са се в клона с едната си лапа, обвили са около него опашката си, другите им крайници са провиснали. Три са се покатерили на голямото бананово дърво в дъното на клетката и така са се притиснали една до друга, че са досущ като блестящо черно въже. Нещо се раздвижва, от плетеницата се подава сбръчкано черно личице на старец. Въпросната маймуна озадачено се почесва по главата и се прозява.

Спираме до клетката на вида макак, които май взаимно се разкъсват пред отегчените погледи на старейшините на племето.

Още ме е яд на Силвана, задето толкова лесно се поддаде на чара на съперницата ми, затова казвам, че Никол свири на пиано. И то произведения на Шопен.

— Наистина ли?

— Да — признава Никол. — Много харесвам Шопен. (Произнася името на композитора като Шопан.)

Със Силвана многозначително се споглеждаме.

Наивницата продължава да дърдори — като разбрала, че Ронан харесва Шопан, веднага започнала да разучава любимото му ноктюрно в си минор. Изсвирила му го в Париж на пианото в хотела, преди да отидат на вечеря. Разбира се, изпълнението й не било на висота, защото не се била упражнявала достатъчно, но Ронан я похвалил.

— Пиесата наистина ти къса сърцето — заявява накрая.

Аз пък се обзалагам, че като е слушал изпълнението й, горкичкият Шопан се е обърнал в гроба.

— Свиренето на пиано премахва стреса — добавя тя.

— Също като секса — подхвърлям.

— Моля?

Вдигам рамене:

— Как е сексът помежду ви?

Тя се изчервява:

— Не желая да го обсъждам.

Отговорът на този въпрос живо ме интересува. От няколко месеца Ронан бяга от секса като дявол от тамян. За него да говори за секс, вече означава орален секс. Любовната игра се свежда до поставяне на презерватив. А оргазмът означава задължително пътешествие, което се предприема веднъж годишно. И то, ако имам късмет.

Питам се дали нещата стоят различно между него и любовницата му.

— Спокойно можеш да споделиш с нас, Никол. Сексът трябва да бъде забележително преживяване.

— Съгласна съм.

— Забележителен ли е за вас с Ронан?

Устните й бавно се разтягат в предизвикателна усмивка:

— Сексът е…

— Продължавай. Не се притеснявай — каквото и да кажеш, няма да ни шокира.

— Вълшебен е — изрича го почти носталгично.

Думите й са като нож в сърцето ми, но щом веднъж съм започнала, ще настоявам да науча цялата истина.

— Ами любовната игра? — питам.

Силвана изпъшква.

Никол ме поглежда, усмихва се:

— Говориш за…

— Питам дали с Ронан бавно… пристъпвате към „същественото“.

Зелените очи на Никол се разширяват. Безпомощно поглежда Силвана, все едно търси морална подкрепа. Но приятелката ми се взира в пространството, издухва дима от цигарата си в храсталаците.

— Ще ти кажа как постъпва Хелмут — продължавам, за да я предразположа към откровеност. — За него любовната игра се свежда до изминаване на разстоянието от банята до леглото. Необходими са много усилия, за да го накарам да се задейства, но дори и тогава сякаш водя битка срещу природата.

Никол печално кима, сякаш току-що съм й съобщила за смъртта на съпруга ми. Очаквам всеки момент да ми изкаже съболезнования за тежката загуба.

Отново я питам дали със съпруга ми бавно пристъпват към половия акт. Устните й потръпват, сякаш едва сдържа усмивката си. Ни в клин, ни в ръкав моли Силвана да й даде цигара. Приятелката ми й подава пакета, предлага й огънче.

Никол запалва, жадно вдишва дима. Издухва го, взира се в една точка.

— С Ронан… — подхваща нерешително — любовната игра е изкуство.

— Първо рисуваш с бои по тялото му, така ли?

— Ронан може да ме отведе до върха ей така — тя щраква с пръсти.

— Това не е любовна игра.

— Друг път нарочно протака. До самия… край.

— Аха.

— Щом е близо до мен, сякаш цялото ми тяло се превръща в ерогенна зона. Невероятно е, нали?

— А как е оргазмът? — питам, като че ли обсъждаме качествата на известна марка прах за пране.

— О, стига толкова! — Никол отново се изчервява.

— Извинявай, че те разпитвам, но се интересувам от… академична гледна точка.

— Всъщност — признава тя — с него получавам по няколко оргазма.

— Фактор петдесет ли?

— Не говори за лосион против слънчево изгаряне — намесва се Силвана.

— Тогава е фактор шейсет и девет — настоявам.

— Не знам какво друга да кажа, освен че Ронан е фантастичен в леглото.

— И аз харесвам многократните оргазми — споделя Силвана. — Особено когато не са предизвикани от мъж.

— Радвам се за теб, Имелда — сопвам се, — но когато у дома разполагаш с мъж с необходимото устройство, имаш право на рекламации, престане ли да върши онова, за което е бил създаден.

Двете започват да се превиват от смях.

— И тъй като не съм изживяла онова, за което говорите, моля да ми го опишете. Хайде, бъдете така добри. Хелмут е пълна скръб в леглото. Не може да ме задоволи, дори да го натъпча с виагра.

— Какъв ужас! — мръщи се Никол. — Ронан винаги изчаква да свърша. Не бърза, много е чувствителен и нежен.

— Сигурно много те обича.

Минаваме по мостчето на едно поточе, вървим към клетката на орангутаните. Мъча се спътничките ми да не разберат колко съм сломена от информацията за съпруга ми. Трябва да мисля позитивно, да се съсредоточа върху онова, което ще се случи в три часа, на срещата с моето бъдеще.

Пред клетката на орангутаните Никол изпада в още по-силен възторг. Една от маймуните — женска с ръждивочервена козина, която прилича на ходещо червеникаво килимче, бавно се приближава към стъклото. Стрелва ни с мъничките си благи очи, надничащи над провисналите й страни, които приличат на големи черни пудинги, залепени от двете страни на носа й. В прегръдките си държи орангутанче.

Никол е на седмото небе. Няколко минути безмълвно наблюдава майката и бебето, после се обръща към мен:

— Джулиан?

— Да?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Досега го пазех в тайна, но…

— Престани да увърташ, давай по същество — мърморя кисело.

— Ти са първата, която ще го научи. Да ти го кажа ли?

— Да.

Тя поглежда Силвана, отново обръща очи към мен:

— Бременна съм.