Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. — Добавяне

14

Марлборо стрийт.

Туристическа агенция „Клиъруей Травъл“.

Вече пет минути надничам през витрината, окичена с плакати, предлагащи намаление за пътувания до Азорските и Карибските острови, до Прага. Страхувам се обаче, че рано или късно някому ще направи впечатление необичайният ми интерес към гореспоменатите плакати.

Мръсницата е вътре.

Колко различна изглежда без слънчеви очила, червило и бикини. Ронан непременно трябва да дойде и хубавичко да я разгледа. Сега има престорено сериозен вид като на снимката, която видях в дома й. Освен това под очите й са вдълбани сенки (виждам ги дори през витрината — приличат на грамадни кални тасове за кола), изглежда ужасно потисната и капнала от умора.

Накратко, не е красавица, която да опишеш в писмо до вкъщи.

Разбира се, давам си сметка, че това не означава нищо. Самата аз не съм гледка невиждана, но ако се съди по „гениталното ухажване“, което получавам на работното място или докато вървя по улицата, човек би си казал, че безброй пичове умират от желание да хванат писалката. Питам се обаче от къде на къде положителната ми самооценка трябва да зависи от — да бъдем откровени — от долните глави на представителите на така наречения „силен пол“?

Въпреки това тази жена трябва да бъде… как да се изразя… развенчана в очите на Ронан. Което ще се случи, ако той я разгледа като мен през витрината. Детронираните жени-богини са силен стимул за мъжката импотентност. Представете си жена от плът и кръв, чийто лек грим не прикрива пъпките по лицето й, която мирише на пот и притежава куп отблъскващи качества като чувства, душевни рани, страхове, надежди, неувереност — ако разбере истинската й същност, Ронан ще си плюе на петите.

Възможност номер едно — да поговоря с тази Никол, за да разбера дали притежава остър ум или е кръгла глупачка. Познавам съпруга си — ниският коефициент на интелигентност влияе на либидото му като скок в студена вода. Жените с мозък обаче са нещо съвсем различно. Ако някоя дама притежава висок коефициент на интелигентност, Ронан може да се влюби в нея, макар тя да прилича на очилата баба Яга.

Добре го познавам — омръзне ли му сексът с любовницата, няма да остане с нея заради личността й, защото за него глупавата жена е и безлична. Защо, мислите, се ожени за мен? Защото умея да му оказвам отпор по начин, който той намира за интелигентен между другото, държиш ли се грубо с него, Ронан решава, че си гениален и става като покорно кученце. Освен това аз съм адвокат, а не лукова глава!

Никол не прилича на жена, която притежава смелостта да му се опъне.

Освен това е най-обикновена служителка в туристическа агенция — непрестижна професия в очите на човек, за когото снобизмът е умствено заболяване.

Възможност номер две — да направя сцена. Ще се приближа до мръсницата, ще бръкна в гърлото й, ще изтръгна вътрешностите й, ще ги окача на таблото за съобщения и ще я посъветвам хубавичко да се огледа.

Възможност номер три — да продължа да вися пред витрината и да се тръшкам. Което ми се струва най-приемливо.

Запалвам цигара. Знам, че е вредно за бъдещите ми бебета, обаче не мога да се въздържа. Няколко пъти дълбоко вдъхвам дима.

Всъщност какво знам за тази жена? Освен че е безскрупулна, неморална, похотлива разгонена кучка.

Към нея се приближава клиент, изражението й мигом се променя, тя внезапно се разхубавява. Косата й е толкова буйна, че лицето й — симпатично като на зайче — е като овална полянка сред гъста гора. Има плътни червени устни. Идеални за фалосна гастрономия.

Струва ми се, че е голямо кречетало. Непрекъснато се усмихва, сервилничи.

Защо не — такава й е професията, за Бога.

Идва ми да прихна. Ама че професия — служителка в туристическа агенция! Бас държа, че нарича себе си „консултантка по екскурзиите“. Както и да се титулува, в никакъв случай не заема високопоставена длъжност в могъща компания. По цял ден трака на клавиатурата на компютъра, прави резервации, говори по телефона, изпраща факсове, получава писма по електронната поща, разпечатва рекламни материали, завежда картотеката и се усмихва на клиентите. О, и приготвя кафе.

Накратко, професионално не може да ми стъпи на малкото пръстче.

Въпреки това нещо ме гризе отвътре. Първо, тя е художничка. Свири на пиано. И пее. Колко културно! Колко изискано! Дори възвишено! Не пасва на образа на шантажа с хидромасажа. Дори ако са верни твърденията на партньора й, че като я слуша да пее, на човек му идва да се скрие вдън земя.

Представям си я заедно с Ронан. В нашата дневна. Осветлението е приглушено, тъмночервеното вино блещука в двете кристални чаши и в гарафата, чиято запушалка още е цяла-целеничка. Никол е по бикини, възседнала е ниската масичка, едрите й гърди са като балони, заплашващи да се спукат от пронизващия похотлив поглед на съпруга ми, седнал на коженото канапе, устните й плътно са прилепнали до мундщука на духовия му инструмент, тя изпълнява любимата му мелодия, демонстрирайки прекрасно вибрато и съвършена техника, а той се облегнал назад като безпомощен кит.

Кой ти мисли за коефициента на интелигентност при подобни романтични обстоятелства?

Господи! Иска ми се да умра!

Никол става, заобикаля бюрото, отива в дъното на залата. Може би е дошъл моментът да поднесе кафето.

Влизам в агенцията. Обстановката е почти луксозна. Грабвам няколко списания, достатъчно големи, за да скрият лицето ми, настанявам се на пружиниращо кресло с подлакътници, които предпазват седящия да отскочи като футболна топка.

След пет минути Никол се появява с поднос с три чаши димящо кафе, които раздава на колегите си. Отново сяда зад бюрото, натиска звънеца да повика следващия клиент.

Няма начин да ме познае, защото Ронан предвидливо беше прибрал моите снимки. Все пак продължавам да държа пред лицето си списанието. Отворила съм го на страница, посветена на пътувания в Гърция, Кипър и Родос — рекламната фотография е на жена с дълга руса коса, позираща гола на брега, на фона е монтирана снимка на Акропола.

Прелиствам на слепващата страница. Бяла гръцка черква с камбани, каквито съм виждала в Испания. Само че отвътре не излиза старица в черно, както бихте предположили; не са фотографирани сватбари, нито свещеник с расо и смешна калимавка, а двойка западноевропейци — младата жена държи географска карта, спътникът й е издокаран с абсурден къс панталон на цветенца (не носят фотоапарати — много хитро, нали?). Но и двамата са толкова красиви, че се питаш защо авторите на брошурата не рекламират само моделите без разни там природни забележителности и църкви.

Надничам иззад брошурата. Клиентката се е изправила. Никол се сбогува с нея, любезно й се усмихва. Посяга към телефона. Напрягам слух, чувам гласа й — мек, приятен. Също като шампоан „Вела“. Говори дружелюбно и загрижено, сякаш е готова да стори всичко за събеседника си.

Изнервям се още повече.

Тази Никол е най-симпатичната жена за тридневно изчукване, която съм виждала.