Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (33)

32

Стоим в приемната до кабинета на Ронан, на стената срещу нас е обгорената картина, окачена накриво. Никол трепери като лист.

Притиска юмруци до пребледнялото си лице, невярващо се взира в „Чи“, все едно току-що се е натъкнала на пресния гроб на любим човек. Опитва се да каже какво според нея се е случило, но така се задъхва, че не разбирам нито думичка.

Обзема ме паника:

— Никол, добре ли си?

Не мога да се похваля, че умея да се справям в извънредни ситуации.

Никол се мъчи да си поеме въздух. Предлагам й да отидем в кухнята, за да й приготвя чаша чай. Ама че съм загубена — откъде знам, че има кухня?

Обаче тя не забелязва гафа ми, а продължава да отваря и затваря уста като риба на сухо. Сяда на ръба на бюрото, хваща се за сърцето, задъхва се, плаче, гримът се стича по лицето й.

Прегръщам я, моля я да се успокои, обещавам, че всичко ще се оправи. Никол ожесточено клати глава в смисъл, че нищо няма да се оправи, че случилото се ще я съсипе, че Ронан ще бъде покрусен.

Подавам й няколко хартиени кърпички, тя се вкопчва в тях като в спасителен пояс. Мъчи се да проговори, но сякаш в гърдите й се раздува балон, който притиска думите и те излизат от гърлото й като стонове.

Започвам сериозно да се притеснявам. Да му се не види, и аз съм се просълзила! Налага се да взема спешни мерки. Хващам я под мишницата, помагам й да се изправи, подкрепям я, докато вървим към вратата. На прага тя се обръща, сякаш да се увери, че най-страшният й кошмар се е превърнал в действителност.

Завеждам я в кухнята, настанявам я до масата, слагам чайника на котлона, взирам се в него, докато чакам водата да заври. Зад мен Никол продължава тихичко да хлипа. Господи, какво й причиних?

Подавам й чаша с чай, към който съм прибавила мляко и захар. Ръцете й треперят толкова силно, че след секунди върху масата се образува блестяща локвичка от горещ чай, която бързо се уголемява. Слагам ръка на рамото й, тя започва да отпива от чашата. От време на време още потреперва, но общо взето се е поуспокоила.

— Какво смяташ да правиш? — питам.

— Жена му е — изхриптява тя.

— Какво?

— Жена му го е направила!

— Откъде знаеш?

— Кой друг би могъл да го стори? Сигурно е разбрала за… Вече знае за мен и Ронан — добавя и подсмърча.

— Съмнявам се, че жена му е способна на такава постъпка.

— Ами! Съвсем типично е за нея. Не знаеш какво направи в събота.

— Какво?

— Ронан ми каза, че е счупила аквариума им, а рибките се разпилели навсякъде. Включително онези, които му дадох.

— Много жалко.

— Жена му е психопатка.

Свивам рамене:

— Да, най-вероятно й хлопа дъската. Но това не означава, че е унищожила картината. Мисълта ми е… — Посочвам вратата към градината. — Виж дупката.

Никол се обръща да погледне стъклото, което собственоръчно счупих:

— Какво доказва това?

— Че някой е влязъл с взлом. Едва ли е била жена му — тя вероятно има ключ. Повече прилича на деяние на Хари. Предполагам, че те е проследил и е разбрал къде се срещате с Ронан — изказвам предположението равнодушно, все едно сега ми е хрумнало.

— Той щеше да унищожи всичко. Знам на какво е способен.

Прецаках се! Сгафих! Трябваше да послушам вътрешния си глас, да грабна чука и да удрям, докато кабинетът на скъпия ми съпруг заприлича на място, поразено от бомба. Тогава щяха да повярват, че е бил Хари.

Ала тъй като проявих завидно въздържание, ще изляза виновна. Не е честно!

— Предлагам да се обадиш на Ронан и да му кажеш какво се е случило — подхвърлям свръхлукаво.

Никол изважда мобилния си телефон, натиска бутон за бързо избиране, внезапно изключва телефона.

— Не мога — поклаща глава, затваря очи.

— Защо?

— Може да проваля всичко — пътуването до Париж, срещата с галериста…

— Вече е провалено, Никол, погледни истината в очите.

Тя заридава.

— Затова трябва да му кажеш. Ще му позволиш ли да замине за Париж и да води преговори за продажбата на „Чи“, след като картината вече не съществува? Да го изкараш лъжец ли искаш?

— Благодаря за утешението — през сълзи бърбори Никол.

— Както вече казах, трябва да приемеш фактите.

— Не мога… Ронан ще бъде толкова разочарован.

— Нима картината има толкова голямо значение? Според мен любовта е много по-важна. Бъди сигурна, че Ронан ще те разбере. Нали те обича?

— Не знам — стене тя.

— Обади му се.

— Не смея… — става, изтичва в коридора. — Трябва да заминем за Париж. Трябва! Другите ми картини са невредими. Те са единствената ми надежда.

* * *

Закарах Никол и злия Макс до пансиона в Далки, в който тя си ангажира стая.

Докато урежда формалностите с едрата и усмихната собственичка, изпълнявам инструкциите й — отварям клетката, без да докосвам Макс и го изтръсквам на седалката, все едно е гърмяща змия. Проклетникът прилага забележителна техника за меко кацане, изправя се на крака, пъргаво прескача облегалката, приземява се върху багажа на задната седалка и, преценил, че вече е в безопасност, започва да ми се зъби. От цялото му същество се излъчва такава злоба и омраза, че си казвам: „Този котарак има сериозен проблем с доверието. При него се наблюдава латентно потискане на емоциите. Ясно е като бял ден, че спешно му е необходим психотерапевт.“

Затръшвам вратата на колата, при което злобното животно подскача. Взимам куфара на Никол, изкачвам се по стълбището до стаята й на втория етаж.

Веднага забелязвам, че има две легла, представям си за кого е резервното. Ама че съм мнителна — може би само тази стая е била свободна! Обстановката е приятна — сребристи юргани, бели нощни шкафчета, бяла тоалетка, върху която е поставена ваза с червени карамфили, огледало със сребриста рамка, сини завеси, закриващи полегатия прозорец.

Никол сяда до масичката, включва малкия електрически чайник. Закрива с длани лицето си, започва безмълвно да се поклаща напред-назад.

Приближавам се до прозореца, от който се разкрива прекрасна гледка към остров Далки, обкръжен от сивкавия бурен океан. Докъдето погледът ми стига, се простират ниски хълмове, обрасли със зеленина, над които властва кръглата кула Мартело.

Мълчим. Чайникът завира, приготвяме си две чаши чай. Предлагам й пакетче сметана на прах, тя шепнешком ми благодари. Изглежда смазана, както когато я закарах в болницата, само дето сега синините по лицето й почти не личат.

Мълчаливо отпивам от чашата си. Настанила съм се на леглото, Никол, кръстосала крак върху крак, седи на стола и крепи чашата върху дланта си. Дори не си е направила труда да измие размазания си грим. Като хипнотизирана се взира в отворения прозорец, лицето й е безизразно.

Още не е отпила от чая си, който сигурно вече е изстинал. Внезапно се обръща към мен, понечва да заговори, но гласът й изневерява, тя се разридава.

Оставям чашата, коленича до нея, прегръщам я, умолявам я да не се тревожи, повтарям баналната поговорка „Всяко зло за добро.“ Ако щете вярвайте, но съм напълно искрена. Вярвам, че ще й бъде хубаво. Без Ронан. Толкова е красива, мила и добросърдечна, няма начин щастието да не й се усмихне.

— Извинявай — избърборва тя; посърналото й лице прилича на сбръчкано тесто.

— Няма нищо.

— Знам, че искрено ми съчувстваш, Джулиан, но не ме очаква нищо добро.

— Защо? Защо толкова се разстройваш заради една картина?

Никол започва да ми разказва за живота си. Оказва се, че съществуването й е белязано с поредица от злополучни любовни връзки, пред които бледнее дори катастрофата на „Титаник“.

— Неизменно ме захвърлят като употребена носна кърпа — заявява с плачевен тон.

— Не бива да говориш така за себе си.

— И Хари щеше да ме зареже, ако не го бях напуснала.

— Откъде знаеш?

— Знам. Такава ми е съдбата.

Понякога й се струвало, че Ронан я харесва само заради тялото й. В миналото била прекалено доверчива към мъжете. Не била сигурна дали Ронан е искрен, но го обичала както никой мъж досега.

Не знаела как е станало така, че е заживяла с Хари, но с него била пропиляла четири години от живота си. Отнасял се с нея отвратително. Постепенно я принудил да загърби старите приятелства. Унижавал я пред хората, а тя продължавала да му готви и чисти и да поддържа градината.

Имало и нещо друго… много по-сериозно — той безброй пъти заплашвал да нахрани Макс с нейните рибки. При това обяснявал, че няма да го направи от любов към проклетото животно, а за да спести пари от котешка храна. Като го прихванело, ритал котарака, където завари.

За съжаление ритниците не били запазени само за котарака. Хари непрекъснато се оплаквал, че му пречела, като свирела на пианото и пеела, наричал я „бездарница“. А изгубел ли търпение, не пестял шамарите.

— Как да живееш с такъв човек? — проплаква Никол.

— Не ти е било лесно.

Тя прехапва устни, отривисто кима, лицето й отново се сгърчва. Изглежда толкова самотна и беззащитна, че почти ми домъчнява за нея.

— Защо животът ми е такъв провал? — възкликва, неутешимо се разридава.

— Недей така, помисли си за хубавите неща…

— Няма такива.

— Например…

— Какво?

Колата й? Кола като кола, нищо повече. Котаракът? Не, тя иска да го даде някому.

Ронан? Да, изглежда, той е най-хубавото нещо в живота й. От което следва, че тъй нареченият й „живот“ е нещо като бездънна яма, пълна с черна кал.

— Например самата ти, Никол.

— Не разбирам…

— Добродушна си, умееш да предразполагаш.

— О, не, знам какво означава!

— Не го казвам в този смисъл. Със сигурност знам, че умееш да предразполагаш мъжете. Смятат те за много привлекателна.

Никол дълго мълчи, после примигва:

— Какво привлекателно намираш у мен?

Не може да бъде! Тази жена, която е новото „явление“ в живота на моя съпруг, ме кара да я възхвалявам, все едно е най-красивата мацка на света.

— Наистина си много красива.

Ала тя клати глава:

— Не е вярно.

Вбесявам се. Не понасям жени, които се подценяват, дори да имат основание.

Извръщам поглед:

— Важното е, че Ронан те харесва, нали?

— Само ти знаеш за него. Страхувам се да споделя с когото и да било — нито с баща ми, нито със заварената ми майка, нито с приятелки. Няма да ме разберат. Признах за връзката си само пред един от братята ми — Джоуел. Той е душичка, но живее в Амстердам и не може да ми е опора.

За пръв път отпива от чая си, който вероятно е изстинал, но тя сякаш не забелязва, защото отпива още една глътка — прилича на човек, умиращ от жажда в пустинята.

Изваждам цигарите си.

Няма си никого. Освен мен.

И Ронан.

Върхът!

И това ако не е ирония на съдбата! Да утешавам любовницата на съпруга си! Фантастично!

Предлагам й цигара, но тя отказва — нарушавало принципите на фън шуй. Идва ми да прихна, но за щастие се въздържам. Запалвам цигара, издухвам голямо кълбо дим.

— От деня, в който за пръв път видях Ронан, животът ми се промени — замечтано въздиша Никол. — Две седмици след запознанството ни нарисувах „Чи“. Сякаш едва тогава открих истинското си призвание. „Чи“ беше като прослава на връзката ни. Ето защо толкова държах на тази картина. Разбираш ли, Джулиан?

— Да, разбирам.

— А сега е унищожена! — Никол отново се разридава.

Дръпвам от цигарата:

— Не можеш ли да я нарисуваш отново?

— Не знам.

— Разбира се, че можеш!

— Няма да е същото. В нея бях вложила чувствата, които изпитвах тогава, любовта си към Ронан. В живота нищо не се повтаря.

— Съжалявам, Никол, искрено съжалявам.

Колкото и да е странно, не лъжа.

— Ти не си виновна.

Насилвам се да се усмихна, изправям се, включвам чайника:

— Ще ми се да не живееш тук, Никол.

— И на мен.

— Щях да те поканя у нас…

— Не! Не мога да приема!

— … но съпругът ми може да… възрази.

— Разбирам.

— Едва ли.

— Не се безпокой за мен, Джулиан. Всичко ще бъде наред — изведнъж става, заявява, че не може да зареже Макс в колата само защото в пансиона не се допускат домашни животни.

След малко се връща с клетката, слага я на пода.

— Сигурно си гладен, миличък. Какъв късмет, че в чантата имам кутия с бисквитки.

Навежда се, шепне на Макс като любяща майка на детето си. Изненадващо за самата мен изтърсвам:

— Ще го взема, Никол.

Без да става, тя се обръща да ме погледне:

— Какво?

— Размислих. Ще взема котарака.

— Но…

— Няма да ти разрешат да го държиш тук.

— Ама…

— Дай ми го.

— Няма да му стане нищо, ако спи в колата — колебливо подхвърля тя.

— Виж какво, всичко, което ти наговорих по адрес на котките, беше лъжа. Обичам тези животни. Честна дума! Толкова са мили, нежни, чувствителни. Доставят радост на хората. А в Макс направо съм влюбена! Дай ми клетката.

Никол прихва да се смее — толкова силно е облекчението й. Занасям клетката до вратата, за да ми е под ръка, като си тръгна. Никол не се опитва да ми попречи. Приблизително триста пъти ме пита дали съм сигурна. Триста пъти й повтарям, че съм сигурна. Устните й потреперват. Казва, че досега никой не е бил толкова мил с нея.

* * *

Облегнали сме се на перваза на прозореца, взираме се в океана. Прозорецът е толкова тесен, че едва се побираме една до друга. Никол бърза да изпие втория си чай, докато още е горещ.

Постепенно изпадаме в почти хипнотично състояние — толкова успокояваща е гледката; хълмовете, обрасли със зеленина, скалите около кулата Мартело, океанът, който вече не е сивкавосин, а зеленикавожълт. Облаците са избягали от небето. Каменната кула е обагрена отляво с жълто-розова светлина, предвещаваща настъпването на залеза.

След известно време Никол тръсва глава и отново заговаря:

— Знаеш ли, че котките са благоприятни за фън шуй?

— Моля?

— Да имаш котка е добър фън шуей. Не знаеш ли какво е това?

— Смътно ми е познато.

Тя ме зяпва така, сякаш никога не съм чувала за „Спайс Гърлс“. Не може да повярва, че терминът ми е смътно познат. Произнася го буква по буква. А, говори за фън шуй! Разбира се, че съм чувала. Не пропускам да изтъкна, че трябва да се стараем да произнасяме чуждите думи, както се пишат. Никол отново недоумяващо ме зяпва (в подобни мигове е много сладка, но изражението й недвусмислено говори за недостиг на умствен багаж), после обяснява, че „фън шуей“, както упорито го нарича, е основан на чи — невидимото движение на енергията, с което „трябва да се съобразяваме, не да му опонираме.“

Добавя, че именно това бил замисълът, който била вложила в картината със същото название.

— Давам си сметка, че за мнозина моите убеждения са наивни. Обаче не е така. Например, когато започнах да изучавам фън шуей, си купих две оранжеви порцеланови патици. Ако ги поставиш на масичка в югозападния ъгъл на къщата си, те ще върнат романтиката в живота ти. Само след четири месеца се запознах с Ронан.

Свива рамене, като че ли е посочила общовалидна истина. Кимам, отпивам от кафето си, продължавам да се любувам на гледката.

Никол продължава да ме просвещава, дава примери за чи, които ми напомнят за осмоъгълното огледалце, каменните кучета, хармоничното подреждане на дневната и растенията в градината й. Обяснява как чи влияе върху най-незначителните събития в живота ни. Говори за енергията на Луната, която регулира менструалния цикъл на жените, енергията на планетите при различните им конфигурации, вследствие на което китовете се самоубиват, а птиците мигрират.

Тази жена не е с всичкия си. Преди две минути беше емоционална развалина. Сега отново е изпълнена с ентусиазъм. Все едно е пияна или надрусана.

— Чи се предава и от живи същества — продължава тя. — Приемаме енергията на животните около нас. Например, ако в дома си имаш костенурка, има опасност да станеш муден и летаргичен.

— В момента нямам нищо против да бъда костенурка.

— Рибките действат тъкмо обратното — вдъхват жизненост.

— Значи не са за мен.

— Котките са източник на позитивна енергия. Те…

— Чакай, чакай — прекъсвам я намръщено. — Излиза, че като ми даваш Макс, ми правиш услуга, така ли?

— Ами така си е — тя закачливо ме тупва по рамото, жизнерадостно се засмива — тази жена на хилядите настроения, това момиче с ветропоказател в душата си.

В залива десетки платноходки, понесени от вятъра, като разтопена многоцветна дъга се носят по вълните. Усещаме миризмата на водорасли, чуваме тихото плискане на водата в кафеникавите скали в дъното на градината на пансиона.

— Красиво е, нали? — въздиша Никол.

Кимвам.

Чувствам се отвратително. Смазана от умора. Чувствам се като костенурка.

Затварям очи, опитвам се да мисля само за лекия ветрец, който танцува върху лицето ми. Колко е различен от застоялия въздух в града. Полъхът му напомня мелодия, изпълнявана на флейта — вдишвам го с пълни гърди.

Не изпитваме необходимост да говорим.

Отварям очи, пред погледа ми се разстилат светлосиньо мъгляво небе и синьо-зелен канал, прорязван от течения. Никол се е отдалечила от прозореца и разопакова багажа си. Макс неспокойно се върти в клетката си. Тя отново започва да разказва за живота си, за любовника си, за увлечението си по фън шуй. Слушам я и си мисля: „Да му се не види, какво търся тук?“

Само преди два дни си представях как я убивам. После се срещнахме и тя се изповяда пред мен.

Как, мислите, постъпвам?

Съгласявам се да се грижа за котарака й.