Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Feng-Shui Junkie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Брайън Галахър. Фън шуй откачалки

ИК „Фокус“ ООД, София, 2004

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 954–783–026–0

История

  1. — Добавяне

30

Името на Ронан Фицджералд — специалист стоматолог, е написано със златни букви на изискана табелка, намираща се редом с не толкова изисканите табелки на общопрактикуващи лекари и педикюристка. Кабинетът му е в пристройката в дъното на сградата, заобиколена от градина. Има чакалня за пациентите, кухничка и баня с душ кабина.

Отключвам входната врата (използвам ключа, който Ронан ми даде преди много време), влизам в кабинета. Обгръща ме миризмата, която очаквах — на дезинфекциращо средство, използвано от зъболекарите. Случвало ми се е да усетя същата миризма в службата — мнозина колеги мислят, че ако се нажабуркат с ментоловата течност, ще си изкарат безплатно чукане.

Грижливо заключвам вратата.

Зъболекари! Причинявали са ми само болка — почистване с противната бормашина, умъртвяване, изваждане на нерви… Никога не съм ги харесвала.

Цяло чудо е, че се омъжих за човек с такава професия.

* * *

Именно тук се състоя третата ни среща. Ронан явно искаше да ми направи впечатление, като проникне в най-загнилите дълбини на зъбите ми. Бог знае защо се съгласих на безплатен преглед. Сигурно си въобразявах, че той ще изглежда много секси, като облече бялата престилка. Ронан ме въведе в стаята за изтезания, воняща на дезинфектант, и взе да ми обяснява предназначението на всеки инструмент, докато аз умирах да го просна на стола и да го възседна. Само че стана тъкмо обратното — той ме настани на стола и си сложи предпазната маска, все едно се страхуваше да не пипне някой вирус. Пъхна в устата ми противните метални инструменти, които дрънчат при всяко докосване на зъбите. Съсредоточено и безмълвно започна да изследва възможно най-неромантичните кътчета на устната ми кухина. Осъзнах, че почти ме е забравил.

Инжектира ми упойка, пломбира долния ми кътник. Проговори едва на края на процедурата, като каза да плюя; думите ми се сториха толкова двусмислени, че избухнах в смях. Ронан дори не се усмихна — стоматолозите са сериозни хора, нямат време за глупости.

Казах си, че ще му помогна да се поотпусне. Преди да отидем на обяд, го притиснах до вратата, свалих му ризата, колана, панталона, всичко. И буквално го изнасилих.

Оттогава той запълва дупките ми.

* * *

Внимателно разглеждам бюрото в кабинета му — интересно дали са останали следи от случилото се в петък? Примерно драскотини от камък на пръстен или от катарами на обувки, вдлъбнатини от гривна. Повърхността е гладка като огледало. Все едно бурната любовна сцена не се е случила. Всичко е толкова нормално и… делово — телефонът и факсът на Ронан, неговият нов компютър и принтер, неговата картотека.

Обръщам се към платното на Никол. Току-що забелязах нещо, което съм пропуснала при предишното си посещение. Най-долу вдясно с мънички букви е написано названието на картината. „Чи“!

По-късно ще обърна специално внимание на гениалната творба, сега имам по-важна работа. Едно след друго отварям трите чекмеджета на бюрото, преглеждам съдържанието им… В най-горното има разписки, фактури за доставени стоки.

Във второто са напъхани брошури на Дружеството на стоматолозите с график за предстоящите конференции и лекции. Както и листовки с информация за нови продукти, технологии, лекарствени средства, наръчници.

Предполагам, че тези боклуци причиняват почти физическа болка на естета Ронан.

В третото чекмедже при визитните картички на пациенти и изрезките от вестник във връзка с дело за отнемане лекарските права на стоматолог от нашия град, намирам снимка на Никол. Тя е наклонила глава, усмихва се подкупващо. Носи бяло вълнено поло, около шията й е увит дълъг жълт шал, чиито краища небрежно е преметнала през рамото си.

Ръцете ме сърбят да взема снимката и да я наплескам с кучешки изпражнения.

Обаче не го правя, а внимателно я пъхам обратно в чекмеджето.

От картотеката изваждам всички папки под буквата М. Почти веднага намирам каквото ме интересува. Изваждам писмо, носещо подписа на Люсиен Морел, който навремето е преподавал на Ронан естетика в Сорбоната. Ама че непредпазлив е този мой съпруг!

Посланието е с дата 5 юли, изпратено е на адреса на зъболекарския кабинет. Написано е на английски. Отвратителен английски, но все пак разбираем.

„Галерия «Ришельо Рю дьо Екол» №47 75005 Париж 5 юни

Скъпи Ронан,

С огромно задоволство използвам тази възможност да ти съобщя, че Жорж (галерия «Лафайет») е уредил изложба на творбата на прекрасната мадмоазел Съмърс. Изложбата ще бъде от началото на септември и ще се съсредоточи около нейната много оригинална творба, назована «Чи». Снимките на платната «Ембрион» «Пъпна връв» и «Захвърлени дрехи», събудиха известен интерес, но именно «Чи» предизвика нещо като мълния в небето.

Жорж прие да се срещне с художничката през следващите няколко седмици, за да разгледа гореспоменатите творби предвид възможното им включване в изложбата през септември. Естествено ще има разходи — за включване в изложбата плюс моята скромна комисиона, обаче аз съм убеден, че именно нашата страна и по-конкретно галерия «Лафайет» ще бъде трамплинът, който, тъй да се каже, ще изстреля мадмоазел Съмърс в звездна орбита.

Ако от нейно име се съгласиш да обсъдим продажбата на «Чи» смятам, че това ще бъде ползотворна тема.

Моля, когато ти е удобно, ти да ми позвъниш в Сорбоната, където прекарвам по-голямата част от деня си, за да уговорим дата през юни, когато двамата ще можете да ни посетите с единствената цел да организираме програма за излагане на картините на твоята клиентка. Четвъртък, 21 юни, е най-удобното време за мене, така че ме осведоми, ако е удобно и за теб.

Моля, приеми най-сърдечните ми поздрави.

С уважение:

Люсиен Морел“

Връщам писмото в съответната папка, затварям картотеката, тръсвам се на стола пред бюрото. 21 юни. Средата на лятото.

Дълго не помръдвам, не издавам нито звук; вслушвам се ръмженето на колите отвън, които с плясък преминават през дълбоките локви, които се образуват по съвременните пътища.

Вдигам поглед, дълго се взирам в картината на Никол, на която са изобразени разноцветни тропически рибки. Това е пропускът на Ронан към света на изкуството. Платното, което може да промени съдбата му. Съдбата на Никол.

Моята съдба.

От друга страна, аз притежавам способността да променя съдбата на картината.

Свалям я от стената, занасям я в кухнята, хвърлям я на масата.

Тъй като днес не съм хапнала нито залък, отварям хладилника.

Зареден е с храна. Или секретарката, или самата Никол се грижи за зареждането. Има всичко, за което може да мечтае изгладнял човек — кашкавал, масло, яйца, пай с ябълки, хляб, йогурт, лешников сладкиш. Отварям картонена опаковка с диетичен прасковен йогурт, прохладната течност действа на пресъхналото ми гърло като балсам.

С ножа за хляб си отрязвам от лешниковия сладкиш.

След пет хапки парчето изчезва.

Господи, гладна съм като вълк! Хляб. Кашкавал. Масло.

Готова съм да убия човек за сандвич с кашкавал.

Изваждам от пакета две филии хляб, обилно ги намазвам с масло, отрязвам две дебели парчета кашкавал, слагам ги върху хляба. Пъхвам ги в микровълновата печка, завъртам термостата на подходящата температура, включвам я.

В шкафа под умивалника намирам неначената опаковка от шест бири. С треперещи ръце изваждам една, дръпвам халката, жадно отпивам направо от кутията. Сядам на дървения стол до масата, за да довърша бирата. Критично оглеждам картината пред мен. Признавам, че изпитвам неописуем гняв и омраза към хората, които смятат картината на Никол за „много оригинална творба“.

Преглъщам — от миризмата на препечения кашкавал устата ми се е напълнила със слюнка.

Отварям си втора кутийка бира.

„Чи“!

Вдигам платното, отдалечавам го, мъча се да проумея какво му е оригиналното.

Не. Не разбирам. Или съм невежа, или съм сляпа. Или пък картината наистина е пълен боклук. Завъртам я обратно. Да, сега изглежда много по-интересна.

Отново я оставям на масата и хуквам към микровълновата печка, преди сандвичите ми да се овъглят. Било е на косъм — филийките са почернели по краищата, но кашкавалът е спасен. Изваждам ги в чиния, откъсвам си парченце — толкова е вкусно, няма значение, че кашкавалът прилича на гума и полепва по зъбите ми. Отварям трета бира.

Внезапно ми хрумва гениална идея, все едно мълния прорязва съзнанието ми. Изваждам рулетката, която видях в чекмеджето с приборите за хранене, измервам картината. Трийсет и девет сантиметра по диагонал. Добре.

Измервам и фурната. Четирийсет и пет сантиметра.

Пъхам вътре платното, включвам нагревателя.

Облягам се назад, сключвам пръсти на тила си, преспокойно наблюдавам как печката си върши работата. Толкова съм възбудена и изплашена, че ми прилошава.

Какво пък толкова — можеше да нанеса много по-сериозни поражения. Обзавеждането на кабинета струва цяло състояние. Със сумата, платена за стола, произведен в Хонконг, бих могла да си купя по-нов модел кола; специалното осветително тяло, напомнящо ръка на робот, струва колкото пътуване за двама до Барбадос; ако не беше апаратът за рентгенови снимки, можехме заедно с приятели да си купим вила, където да почиваме всяко лято; в сравнение с тези колосални разходи сумите, отделени за лосиони, лекарствени препарати, инструменти, остъклени шкафове и плювалник, ми се струват направо нищожни.

Като си спомня, че зърнах голям чук в шкафа под умивалника… Ронан е късметлия. Правя му неоценима услуга, като препичам във фурната една по-дебела филия.

Освен това спасявам брака му.

Вой на сирена едва не ме проглушава. Противопожарната аларма! Откачвам от стената непослушната машинка, хвърлям я на масата, грабвам чука и няколко пъти го стоварвам върху нея, за да я усмиря. Размахвам ръце да прогоня гъстия дим и отвратителната миризма, изваждам картината от фурната, хвърлям я на дъската за изцеждане.

Навремето имаше филм със заглавие „И се роди звезда“. Онова, което съм постигнала, би могло да се нарече „И се роди ужасяваща красота“.

Занасям в кабинета овъглените останки от платното, без да обръщам внимание на гъстия черен дим, който се стеле след мен. Отново окачвам „картината“, и то накриво.

Отдалечавам се, за да разгледам моята изпълнена с алюзии интерпретация на шедьовъра на Никол.

Би трябвало да съм гузна, но не изпитвам абсолютно никакво чувство за вина.

Разбирате ли, не ми е достатъчно метафорично да избия зъбите на неверния ми съпруг. Правя го от шейсет часа насам, но като инатливо магаре той отказа да реагира на намеците ми. Тоест, лиши ме от неописуемото задоволство, което обикновено изпитваш, когато избиваш зъбите на неверния си съпруг.

Ето защо бях принудена да предприема по-решителна стъпка и да унищожа онова, което е най-скъпо за Ронан. „Чи“ вече не съществува.

Преди да тръгна, правя оглед на кухнята. Чиния с трохи и разтопено масло, три кутийки от бира, картонена опаковка от йогурт. Няма смисъл да разчиствам. Ронан никога няма да свърже храната с мен. Ще предположи, че Хари си е устроил пиршество, докато е наблюдавал изгарянето на картината.

Откаченият Хари. Горкичкият Ронан — газ ще пикае, като види какво се случило!

Преди да изляза, с чука разбивам стъклото на прозореца до задната врата, отключвам я.

Напускам кабинета, два пъти превъртам ключа.

* * *

Намирам се на горния етаж на автобуса, който пъхти по крайбрежното шосе, напечено от слънцето. Само мокрият паваж напомня за скорошната буря. Слънцето грее толкова ярко, че не мога без моите шикозни тъмни очила „Калвин Клайн“, с които изглеждам адски съблазнителна.

Прозорците са отворени, ала жегата е непоносима. Топлият вятър, примесен със соления дъх на море, разваля прекрасната ми прическа, но човек не може да има всичко, нали?

Взирам се в жестокото великолепие на сините води, достигащи линията на хоризонта, обтегната до скъсване, постепенно ме обзема спокойствие. Замислям се за случилото се през последния час. Да, беше изпълнен със знаменателни събития.

И ми донесе удовлетворение.

Отново имам някаква надежда.

Всъщност не мога да престана да се усмихвам. Неколцина от спътниците ми — съмнителни, зле облечени типове, ме поглеждат така, все едно съм извънземна. Да му се не види, чувстваш се толкова тъпо в автобус, когато ти е весело, а на хората около теб са потънали гемиите!

След вечерното забавление съм изпълнена с неописуемо задоволство, иска ми се усещането никога да не ме напуска.