Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (14)

13

Десет часът е, но аз още съм вкъщи.

Трябваше да бъда в кантората, да преглеждам дела, да разговарям с разни скапаняци. Или да пиша искови молби. Обаче не съм. Защо?

Отдадох се на размишления, докато закусвах с мюсли, препечени филийки, обилно намазани с мармалад, и пиех чай. (Сама съм в апартамента, Ронан е в кабинета си и вероятно почиства нечии зъбни канали.) Ето какво си мислех — знаем, че връзката му с тази жена вероятно е временно увлечение. Тридневно изчукване. Прелюбодейство в ограничено издание. Горкичкият, така са го ударили хормоните, че не е осъзнавал какво прави.

Обаче.

Това не ми пречи да науча нещо повече за онази Никол, нали?

Ето защо вдигам слушалката и набирам номера й, след като се убедих, че го има и в телефонния указател.

С риск да съсипя кучешките си зъби, схрусквам коричката на препечената филийка, намазана с дебел слой мармалад, в този момент чувам плътен мъжки глас:

— Да?

— Ало? Ако обичате, мога ли да говоря с Никол Съмърс?

— Коя сте вие?

Май напоследък всички, с които контактувам, са в отвратително настроение. Този тип може би е кисел, защото в момента никой не обслужва резервните му чаркове.

— Извинете — отговарям наперено, — но кой сте вие?

— Хари. Тя е на работа.

— Всъщност нямам номера й там.

— С кого разговарям? — пита той, като леко смекчава тона.

— Нейна приятелка.

— Приятелка, която не знае къде работи Никол!

— Не сме се виждали отдавна. Още от колежа.

— Тя не е била в колеж.

Стреснато замълчавам, после промърморвам:

— Откакто аз завърших колеж.

— На практика и тя е била в колеж.

Мълча.

— Има музикално образование — кисело добавя непознатият Хари.

О, госпожата била образована! Позволявам си смел блъф:

— Винаги е обичала музиката. Още ли свири на пиано?

— Миналата седмица го продадох. Надуваше ми главата с него. Занимавам се с дърводелска работа. Така удряше по клавишите, че заглушаваше ударите на чука ми.

Продал бил пианото. Извадило е късмет това пиано. С огромно удоволствие щях да го обработя с шилото за лед, щях да накълцам дървото, да прережа кордите…

— Предполагам, че при рисуването не се вдига толкова шум — подхвърлям.

— Ами! Докато рисува, пее.

Засмивам се учтиво, правя му комплимент за духовитата забележка, тонът му поомеква. Поредният наивник!

— Още ли работи в… — казвам, като се надявам той да се хване на въдицата.

— Още е в туристическия бизнес. От няколко дни е в града. Преместиха я. Сега е в „Клиъруей Травъл“ на Марлборо стрийт.

Грижливо съхранявам в съзнанието си ценната информация.

— Винаги е обичала да пътува — изтърсвам, защото не мога да измисля нещо по-оригинално.

— Така си е. Тази седмица беше в Португалия.

— Нима? Чудно — вчера следобед я видях.

— Не може да бъде! Самолетът й пристигна вечерта.

— Сигурна съм, че беше тя. Няма начин да съм сгрешила… дългата й руса коса, очите й — неповторими са. Затова и се обаждам.

— Какво носеше?

— Кремав костюм и обувки в същия цвят, бяла блуза, лимоненожълт… ъъъ, жълти очила.

След това мое изявление разговорът прекъсва в продължение на няколко секунди.

— Къде я видяхте?

— Край реката.

— Какво правеше?

— Седеше на една скамейка.

— Защо не й се обадихте?

— Беше с някакъв мъж.

— Така ли?

— Да. Седеше на скута му, правеха въртеливи движения, човекът изглеждаше така, сякаш изпитва силна болка. Вие брат ли сте на Никол?

Той не отговаря.

— Казах си, че не бива да я безпокоя само за да си поговорим за миналото.

Напрегнатото мълчание продължава.

— Мръсница! — внезапно избумтява в слушалката.

Не можете да си представите какво означава за мен тази морална поддръжка.

— Дано не съм…

— Опишете ми мъжа!

— Много съжалявам, задето ви съобщих такава… печална вест…

— Трябва да се срещнем.

— Ох! Млякото ми изкипя! Трябва да затварям. Дочуване. Натискам червения бутон.

Взимам душ, грижливо се гримирам, обличам се. Сядам зад волана на колата и давам газ.

* * *

На път за „Клиъруей Травъл“ телефонирам на майка ми. Тя вдига слушалката и веднага изтърсва:

— Заета съм.

На мига съжалявам, задето съм я потърсила. Изпадне ли в лошо настроение, става нетърпима. Постоянно го забравям, тъй като съм „широко скроена и незлобива“ — цитатът е на родителката ми. Убедена съм, че тя още преди години ми лепна този етикет, но с определена цел — за да може безнаказано да се посвети на най-голямото удоволствие в живота си — мърморенето и киселите физиономии. Вероятно е знаела, че каквото и да прави, пак ще я обичам. Старая се да прикрия раздразнението си:

— Аз съм.

— Аз съм. Аз съм! Що за представяне? Светът е пълен с хора, които говорят за себе си в първо лице. Имам късмет, че познавам само половината…

Оставям я да мрънка, вслушвам се в гласа й, който с течение на времето става все по-дрезгав и заприличва на гласа на покойния ми дядо.

Вечно е наострена, защото мисли, че я смятам за нещо като кутия на благотворителна организация, в която пускаш лептата си и я забравяш до следващата седмица. Истината е, че много я обичам.

— Е, коя „аз“ се обажда? Ако си ти, Бърди, време е да ти напомня, че с Джон ми дължите пет паунда от последната ни партия бридж. А може би си друга „аз“. Например тази, която никога не почиства зад крановете в банята, въпреки че й плащам щедро да се преструва на чистачка. Или другата, която ми подари за рождения ден плетено капаче за чайник, макар да знаеше, че съм си харесала една гривна. А може би си онази, дето забрави да ме поздрави по случай Деня на майката.

Тук е мястото да кажа, че на времето не беше такава. Мисля, че разпялата й с татко завинаги промени характера й.

Ето защо в подобни случаи гледам да си държа езика зад зъбите. И двете мълчим, после тя неохотно добавя:

— Побърках се от тревога за теб.

Душичка е тази моя майчица!

— Напразно си се тревожила — въздишам. — Бях у Силвана.

— Оставих най-малко две съобщения на телефонния ти секретар.

— Общо четири — майка ми мрази да я дразнят, когато играе ролята на оскърбена и пренебрегната. — Обещавам в бъдеще да бъда по-предана дъщеря — засмивам се.

— Не желая милостиня, Джули. Ако ми потрябва, ще позвъня на благотворителната организация, която изпраща усмихнати младежи да се грижат за изоставени възрастни хора. Ако си забравила, ще ти напомня, че не съм безпомощна и не страдам от старческо оглупяване.

— Разбира се, че не си безпомощна.

— Не го обръщай на смях, скъпа. Шестото чувство ми подсказа, че си в беда.

— Шестото чувство те е излъгало.

— Дори отидох у вас.

— Знам. Ронан ме осведоми.

— Едва издържах цели три часа в компанията на този…

— Ами никой не те е задържал — все пак жилището е негово, нали?

— Кажи му, че не може да се отнася така с гостите си. Повече от очевидно беше, че му е неприятно, задето включих скъпоценния му дигитален телевизор…

— Въобразяваш си.

— … въпреки че тъкмо той ме накара да гледам телевизия, за да се отърве от мен. И знаеш ли какво направи?

— Какво?

— Затвори се в спалнята да чете някаква книга, а в девет часа цъфна и заяви, че иска да гледа новините.

— И?

— Какво „и“? Прекъсна ме по средата на филма.

— Но ти винаги гледаш новините.

— Този път си бях пуснала филм с Уди Алън.

— Ама ти мразиш Уди Алън.

— Да, но мислиш ли, че трябваше да позволя на съпруга ти да се прокрадва на пръсти като Розовата пантера и да ми разваля удоволствието? Категорично отказах да превключа на друг канал. Няма да се оставя да ме командва някакъв невъзпитан младок. Приятелките ми го смятат за много особен.

— Всички зъболекари са особени, мамо.

— Защото по цял ден гледат в устните кухини на пациентите. Сигурно е пагубно за душевното им здраве.

— Но е полезно за здравето на пациентите.

— Теб човек не може да те надприказва. Как изкара почивката?

— Добре.

— Взе ли някакви важни решения?

Знам за какво намеква.

— Ще поотложа още малко създаването на поколение. Първо трябва да изясня това-онова.

— Например?

— Това-онова.

Майка ми млъква, дори по телефона усещам неодобрението й. Иска бебе дори повече от мен. Май се изразих двусмислено — иска аз да имам бебе.

— Не разбирам защо ме подведе — промърморва.

— Моля?

— Накара ме да купя одеялце с мики-маусчета за прекрасното бебче, което обяви, че ще родиш през пролетта.

— Господи! Кажи, че лъжеш. Не си го купила, нали?

— Напротив.

— Много съжалявам. Ще го използваш за нещо друго — примерно да си завиваш краката през зимата. Тъкмо ще спестиш от сметките за отоплението.

— Охо, ясно — тъй като съм стисната и предпочитам да пукна от студ в собствения си дом, имаш право да ме лъжеш, че ще имаш бебе, за да се зарадвам и да пръсна сума ти пари за детско одеялце!

Какво да кажеш?

— И за бебешка количка — безмилостно продължава тя.

— Не! Не си купила количка!

— Купих.

— Може да съм споменала нещо за одеялце, но и дума не е ставало да купуваш количка!

— Много ти е къса паметта. Намекнах, че от финансова гледна точка ще бъде разумно да се купи предварително, а ти не ме опроверга.

— Изрично казах да не я купуваш!

— Защото смяташ, че не мога да си го позволя. За твое сведение още не съм стигнала до просяшка тояга — притежавам скъпа къща и ще я продам. Спокойно мога да купя количка за първото си внуче.

— Ако човек те чуе как говориш, ще си помисли, че ти си бъдещата майка.

— В кой свят живееш? Не си ли чула, че в днешно време именно бабите отглеждат внучетата си?

— Да сменим темата, ако обичаш. Засега разполагаш с ненужна бебешка количка. Можеш да я използваш като декоративен храст — подхвърлям, след което я питам дали наистина възнамерява да продаде къщата. Задавам въпроса, тъй като току-що ми хрумна нещо.

— Да, колко пъти да повтарям? С всяка изминала година става все по-голяма и по-студена. А може би аз се смалявам с напредване на възрастта.

— И излъчваш повече топлина.

— Ще си взема едно уютно апартаментче, а парите, които ще ми останат, за разнообразие ще пръсна само за себе си.

Замълчавам, сетне казвам:

— Мамо?

— Какво? — сопва се тя.

— Имам предложение.

— От кого? Хубав ли е?

— Ще ми се известно време да живееш у нас.

Майка ми обмисля току-що чутото, след което промърморва:

— Не разбирам…

— Нали каза, че твърдо си решила да продадеш къщата?

— Да, обаче…

— Ще се преместиш при нас, докато търсиш друго жилище — тъкмо ще си спестиш нерви и пари.

След като се съвзема от шока, предизвикан от предложението ми, тя отговаря, че за нищо на света няма да живее с нас, дори временно. Леле, колко е опака — отказва, въпреки непрекъснатите си оплаквания, че изобщо не й обръщаме внимание.

— Говоря съвсем сериозно, мамо.

— Но вие двамата сте много заети с работата си.

Наистина е голяма сладурана!

— Не сме толкова заети, че да нямаме време за теб.

— Трогната съм от загрижеността ти, скъпа, но… не искам да ви досаждам — в гласа й прозвучават плачливи нотки. — Млади сте, женени сте сравнително отскоро. Не желая да ви се меся.

— Престани!

— Истина е, миличка. Знам, че греша, като ти опявам за бебето. Каквото и да решиш, знай, че ще те подкрепя.

— Благодаря — измънквам, усещам, че се просълзявам.

— Давам си сметка, че съм несправедлива към Ронан.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм. Причината е, че се безпокоя за теб. Мисля си за баща ти и за скръбта, която ми причини, знам, че и днешните младежи не са цвете за мирисане… тревожа се да не пострадаш като мен.

— Няма такава опасност.

Ненадейно ме жегва чувство за вина. Защо я каня да живее у нас? Знам причината. Честно казано, правя го, за да тормозя Ронан. Това е основният ми мотив. Но и майка ми ще има изгода, нали?

— Държа още днес да се обадиш на агенцията за недвижими имущества и да обявиш къщата за продажба. После незабавно ще се преместиш у нас.

Тя отново започва да протестира, но явно го прави формално, аз пък все по-разпалено настоявам да приеме предложението. Заявявам, че в седем вечерта ще отида у тях, за да й помогна да приготви един-два куфара с най-необходимото.

Мама обявява, че съм прекрасна дъщеря и че не знае какво ще прави без мен. Добавя, че не ме обвинява, задето съм забравила да й изпратя картичка по случай Деня на майката.

Казвам й, че трябва да затварям, прекъсвам връзката.

Мама идва да живее с нас! Ха-ха!

Нямам търпение да съобщя на Ронан хубавата новина.