Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (20)

19

Защо го правя?

Оставям колата на паркинга на болницата, прегръщам през кръста Никол, която трепери като лист, и я завеждам в спешното отделение. Дежурната сестра я поглежда и казва, че тук се приемат само пациенти със сериозни травми. Обяснявам, че може би китката на Никол е счупена. Милосърдната сестра, която всъщност е лишена от всякакво милосърдие, заявява с леден тон, че подобна контузия не се смята за сериозна.

Ще ми се да й кажа, че приятелката ми има разкъсване на черния дроб и далака, че е погълнала по погрешка препарат за растителна защита, обаче знам какво ще отговори. Че подобни травми не се смятат за сериозни.

Превеждам новата ми приятелка през лабиринт от коридори, водещи към поликлиниката; междувременно коментирам, че не сме достойни за спешното отделение, при което наранените й устни се разтеглят в лека усмивка.

За щастие се оказва, че за днес има свободен час, въпреки че ще се наложи да чакаме дълго. Сядаме на пластмасовите столове в чакалнята редом с другите пациенти, които изглеждат така, сякаш имат много по-тежки травми от разкъсване на черния дроб и далака.

Счупени глезени, крака, ключици и китки, изгаряния, наранявания, омотани в превръзки и стенещи от болка хора, пищяща стена от децата на едно семейство — май без изключение имат хранително отравяне. Витае усещане за пълно поражение. Накратко, атмосферата е ужасно потискаща.

Трудно е да застанеш лице в лице с нещастието — само след две минути ми призлява. Ставам, казвам на Никол, че отивам да взема кафе. Отново се гмурвам в лабиринта от коридори, в дъното на един се натъквам на автомат за кафе. Натискам бутона за кафе със сметана и с двойно количество захар, наблюдавам как чашите се пълнят със сивкава течност. Подозирам, че вкусът ще бъде като на препарат за миене на съдове.

Толкова ми се повдига, че едва ли ще ми стане по-зле от противната течност.

На връщане се загубвам. Но тъй като съм оставила след себе си диря от изплискано кафе — все едно съм Гретел, но без Хензел и трохички хляб — се връщам до кафе машината, после поемам по друг маршрут и благополучно се озовавам в чакалнята.

Подавам чашата на Никол:

— Само това успях да донеса.

— Няма значение. Обичам кафе.

— Мисълта ми е, че по пътя почти го изплисках.

Ала Никол ме обсипва с благодарности, все едно съм спасила живота й.

Най-накрая млъква. Мълчаливо отпиваме нес кафе от белите пластмасови чаши. Дали като мен и Никол се пита: „Мамка му, какво търся тук?“

Положението е толкова комично, че дори не е забавно. Жената до мен и съпругът ми са влюбени. Какъв майтап, а? Би трябвало да довърша започнатото от Хари. С голи ръце да я смажа от бой.

Може би тогава ще я приемат в спешното отделение.

Подутите й устни се размърдват:

— Трогната съм, че ми помагаш и висиш тук с мен.

— Няма защо да ми благодариш. Харесва ми да гледам как хората страдат.

Тя се засмива — внезапен спонтанен изблик на смях — превива се, притиска длан до корема си. Ето че открих нов начин за причиняване на болка — хумор.

— Все едно съм на най-приказното място в света — добавям.

Моята нова приятелка отново избухва в смях, който хем й причинява агонизираща болка, хем й помага да забрави причиненото от Хари; неколцина от страдалците, насядали в чистилището, осигуряващо само временно облекчение, я поглеждат на кръв, аз забелвам очи. С нетърпение чакам да разкажа всичко на Силвана.

— Защо трябваше да се случи? — изплаква Никол. Навежда глава, започва да се поклаща напред-назад.

— Всъщност защо се случи? — питам внезапно.

Тя промърморва, без да ме погледне:

— Историята едва ли ще ти бъде интересна.

— Напротив. Свързана ли е с човека, който ти е подарил обиците?

Мълчание.

— Може би…

Разбирам я; кой би признал изневярата си пред мен — жена, създаваща впечатлението за почтеност и отговорност? Никой, съхранил поне частица от самоуважението си. Ето едно правило, което трябва да запомните — признавайте смъртните си грехове само пред хора с вид на мърляви хулигани.

— Не се притеснявай, Никол, няма да влизам в ролята на съдница. (Уверение, което е върхът на лицемерието.)

— Хари разбра — избърборва тя и отново навежда глава. — Хари е човекът, с когото живеех.

— Какво е разбрал?

— Ще си помислиш, че съм подла и непочтена…

— Кажи, пък ще видим.

— Срещах се с женен мъж.

— Брей! Значи разговарям с жена, която съсипва бракове. Браво на теб!

— Изпитвам страхотни угризения.

— Престани.

— Омъжена ли си, Джулиан?

— Не… тоест да: „Стегни се, Джули! Няма начин да не е видяла венчалната ти халка“ — упреквам се мислено и добавям: — Обичам съпруга си. Неотразим е. И ти ли го мислиш за неотразим?

— Кого?

— Съпругът.

— Да — тя безпомощно кимва.

— Откога се познавате?

— От януари. Дойде в туристическата агенция, в която работя, за да уреди екскурзия до Амстердам за двамата със…

— Съпругата му ли?

— Да. Обаче тя му е съпруга само формално.

— Формално, така ли?

— На другия ден отново дойде в агенцията, но и дума не спомена за екскурзията.

Много добре си спомням двата почивни дни, които прекарахме в Амстердам. И най-вече странното мечтателно настроение, в което беше изпаднал Ронан. Как е възможно да съм толкова наивна и доверчива? Смятах, че съпругът ми е под въздействието на романтичното изживяване — хванати за ръка, крачехме по калдъръмените улици край водните канали, разхождахме се с моторница, обядвахме в Грахтен, посетихме Държавния музей и мемориала в дома на Ани Франк, с ужас разгледахме уредите за чупене на пръсти и за разрязване на човешки тела в Музея на инквизицията, пиехме коктейли „Тия Мария“ в нощния пиано бар на „Максим“, пушихме трева в „чайните“.

Наивно вярвах, че Ронан е щастлив не само защото видяното му доставя удоволствие, а защото го виждаме заедно. Едва сега разбирам, че през цялото време е мечтал за жената, която седи до мен и отпива от чашата с блудкаво кафе.

— След това ми позвъни по телефона и ме покани на среща. Може би сгреших, че се съгласих.

— Всъщност защо прие?

Тя печално въздиша:

— Не знам. Хари беше свестен, но се запознах с него в труден период от живота ми. Вече не го обичам. Сгреших, че се съгласих да живеем заедно. Ронан е различен…

Произнася името му с благоговение, все едно говори за мистично божество.

— Какво разбираш под „различен“?

— Ами така… различен е — простичко отговаря тя.

Ронантиката замъглява съзнанието, пречи на правилната преценка. Обзалагам се, че ако госпожата прекара няколко седмици в компанията на Ронан, на бърза ръка ще го демитологизира.

— Все пак се помъчи да обясниш — настоявам.

— Много е общителен и разговорлив — замечтано въздиша Никол.

— Хайде, бе!

Тя озадачено се взира в мен. Бързам да замажа положението:

— Че кой мъж умее да общува?

— Обича ме — Никол извръща поглед. — Това е най-важното — улавям се, че кимам отривисто на собствените си мисли. Ронан обича само себе си. Бедната жена! Ако знаеше истината…

— Обича тялото ти, Никол. Не ме гледай така. Имаш фантастично тяло.

Тя поклаща глава:

— Не е само сексът.

Произнася думата така, все едно сексът е нещо долно, мръсно. Все едно връзката й с Ронан е нещо по-възвишено от обикновеното плътско желание. Все едно постъпва благородно, като се съблича гола в моята кухня и се чука със съпруга ми в моето легло.

— Ако не е… само секс, какво е тогава? Духовно общуване на сродни души ли?

— Не знам, обаче съм сигурна, че той ме обича.

— Откъде знаеш?

— Каза ми го.

Сърцето ми се свива.

— Ти ли го попита?

— Не беше необходимо.

— Може би ти го е казал, за да избегне усложненията, ако го попиташ.

— Виж какво, много мило, че ме доведе тук, но…

— Къде бяхте, когато ти го каза? — настоявам.

— Защо е този разпит?

— Опитвам се да разбера дали мами и теб… както съпругата си.

Никол въздиша:

— Вчера отново ми се обясни в любов.

Вцепенявам се за миг, после повтарям:

— Къде бяхте, когато ти го каза?

— Има ли значение?

— Въпросът ми е дали си била облечена, когато ти се е обяснил.

— Може би.

— Не увъртай. Бяхте ли в леглото?

Никол дълго мълчи, след което прошепва:

— Да, но беше прекрасно.

Облягам се назад:

— Значи не се брои — по изражението й разбирам, че дълбоко съм я засегнала, ала връщане назад няма. — Не е говорел той, а пенисът му, Никол. Знай, че пенисите са големи лъжци — готови са да кажат всичко, за да стане тяхното.

— Ама… ние… вече не се любехме. Спомням си го, защото Ронан включи радиочасовника на нощното си шкафче, прозвуча една романтична песен… тогава той ми каза, че ме обича.

Преструвам се на потресена:

— Радиочасовникът на нощното му шкафче ли?

— Да — нима сте се любили в брачното им легло?

— Жена му я нямаше — беше заминала някъде.

— Според теб това ви оправдава, така ли?

Никол се нацупва като разглезено момиченце:

— Той настоя да остана.

— Добре, но на теб не ти ли беше неловко? Що за човек си? Не изпитваш ли угризения, задето разрушаваш брака им?

Никол се разридава. Бог да ми е на помощ!

Изминават няколко минути. Риданията й постепенно заглъхват. Поглеждам я — лицето й, мокро от сълзите, е начумерено, опърничаво.

— Жена му е истинска напаст — заявява.

— Разбира се.

— Изобщо не го заслужава.

— Аха.

— Злоупотребява с добрината му.

Виж ти!

— В какъв смисъл? — питам.

— Защо ме разпитваш? Едва ли те интересува.

— Напротив. Много ме интересува.

— Ами… доколкото разбрах, тя е неуравновесена.

— Неуравновесена ли?

— Ами… — Никол прави физиономия, като че ли знае всичко за съпругата му и не е особено очарована. — Непрекъснато му вади душата за едно или друго.

— Например какво?

— Нали знаеш — тя махва с ръка.

— Какво?

— Заяжда се.

Виж ти! Заяждам се, значи. Нещо друго?

— Сигурно обича и да се налага, а?

— Да. Забранява му да има собствен живот. Буквално го смазва. Много е ревнива.

Долна лъжа! Никога не съм опитвала да му се наложа в това отношение. Дори да съм го правила, с него сме съпрузи, нали? Не става въпрос за ревност, а за поемане на отговорности, върху които се гради здравата връзка. Обаче мръсникът ме представя като Великия инквизитор, а любовницата му приема думите му за чиста монета.

— Казал ти е всичко това, така ли?

Никол кимва:

— Вероятно ще ти падна в очите, задето говоря по неин адрес, защото всъщност нямам право…

— Именно!

— … затова преставам да я коментирам.

— Говори, говори, ще ти олекне.

— Не е редно.

— Няма да си разваля мнението за теб.

Но тя се запъва като магаре на мост и отказва повече да говори на тази тема, което ме вбесява. Ръцете ме сърбят да я хвана за косата и да заудрям главата й в пода, докато направи подробен анализ на недостатъците ми, които според нея дразнят Ронан.

Господи, полудявам!

Изправям се. Ако остана още миг, ще повърна.

— Отивам си — избърборвам, тръгвам по коридора.

Никол хуква след мен. Очевидно се чувства гузна. Благодари ми за грижите, добавя, че се възхищава от откровеността ми. Надрасква на листче хартия номера на телефона си и ми го подава — плахо се усмихва, накланя глава, буйната й коса се разпилява на раменете й. Ненадейно си давам сметка колко дълги са ресниците й — поне доколкото може да се съди по окото, което не е затворено от побоя.

Въпреки че се усмихва, изражението й е неописуемо печално.

Вероятно не й е леко. Като човешко същество тя изпитва скръб и мъка — чувства, на които са способни само хората. Съзнанието ми приема този факт, но стомахът ми вече не издържа.

Грабвам листчето с телефонния номер, втурвам се в тоалетната, където има опашка, затова вместо учтиво да изчакам реда си и да се издрайфам на пода, повръщам в умивалника.