Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (34)

33

Връщам се у дома, да ме прощавате за израза, чакам Ронан да се прибере. Намислила съм да го накарам под някакъв предлог тази вечер да се отбие в кабинета си.

Тази вечер майка ми е на курс по бридж. Сутринта ми телефонира тъкмо когато бях в съда, за да поискам отлагане на едно дело за телесна повреда. Забравила бях да изключа мобилния си телефон, а залата беше така претъпкана с колеги адвокати, че не можах да изляза. Мама звънеше да ми съобщи, че й е омръзнало да живее сама и че няколко симпатични женени мъже посещавали курса по бридж. Нямах избор, освен да затворя, без дори да кажа „Ало“.

Ах, тази моя майка, няма ли да миряса?

И така, сама съм в жилището, ако не се брои най-противното четириного в целия свят. Въпросното четириного се е настанило на единия край на кухненската маса, преструва се, че не ме забелязва, нагъва котешки бисквити и лочи мляко от чинията. Седя колкото е възможно по-далеч от него, лениво набождам на вилицата парченца ананас, с наслада изсмуквам сока им. От време на време миниатюрният хищник престава да лочи, за да си поеме дъх, очите му шарят из кухнята, преструва се, че не съществувам. Котаракът е единственото същество, което притежава способността да ме накара да се почувствам незначителна, напълно забравена.

Благодаря, че ми обърна внимание, Макс.

Той отново се навежда към чинийката.

Пак вдига глава.

И отново се преструва, че не съществувам.

* * *

Силвана пристига, без да се обади предварително. Влиза в кухнята, поглежда на кръв Макс. Той скача на пода и се наежва.

Разбира се, Силвана не е от хората, които можеш да пренебрегваш.

— Чие е това? — пита с обичайния си повелителен тон.

Не ми се да се впускам в подробности относно господарката на котарака, затова се захващам да приготвя любимите „сандвичи“ на Силвана — намазвам с майонеза солени бисквити, нареждам отгоре фъстъци и сирене.

Тя повтаря въпроса.

— Ами… котаракът на съседите.

— Защо се изчерви, Джули?

— Достатъчна ли е майонезата, или да намажа още?

— Защо…

— Добре де, котаракът е на Никол.

Настъпва злокобна тишина.

Започвам да си тананикам, поръсвам майонезата със сусам.

— Мамка му, какво търси тук котаракът на Никол?

— Даде ми го.

— Моля?

— Обади ми се, настоя да се срещнем. Беше изпаднала в паника, защото скъсала с Хари и нямаше къде да отиде. Взе си стая в пансион, обаче там не допускат домашни животни.

— Ясно. Съжалила си я.

— Не е вярно.

— Съжалила си я, затова си взела животното.

— Предложих й го, защото исках да се грижа за Макс.

— О, да, ти си голяма любителка на дивата природа.

— Именно.

Тя тежко въздиша.

— Силвана, наистина обичам котките.

Приятелката ми се интересува защо тогава съм забранила посещенията на зълва ми, която не се разделя с котката си.

— Макс не е като другите котки.

— Аха.

— По-особен е.

— Ами ако Ронан го познае?

— Той не обръща внимание на котките.

Силвана тихо пита защо се подлагам на такъв тормоз. Не проумявала защо изобщо съм се срещнала с Никол, камо ли защо съм се съгласила да приютя гадното животно.

Обръщам се да я погледна:

— Не се безпокой за мен. Говориш така, сякаш Никол е чудовище. Ако искаш да знаеш, дори е симпатична.

Силвана изригва като вулкан. Отново и обръщам гръб и понеже нямам друго занимание, отново поръсвам със сусам „сандвичите“.

— Вече не е заплаха за мен — обяснявам. — Щом Ронан разбере какво се е случило с картината, която е окачил в зъболекарския кабинет, ще зареже Никол.

— Какво се е случило с картината?

— Изпекох я в микровълновата фурна и отново я окачих на стената.

Силвана се поуспокоява едва след като научава подробностите.

— Никол вярва, че чи е причината с Ронан да бъдат заедно. Смята, че унищожаването на картината „Чи“ ще допринесе за раздялата им.

Приятелката ми презрително изсумтява:

— Аха, значи е от онези!

— От кои?

— Откачалките, запалени по фън шуй.

Свивам рамене. Странно, но ми е неприятно да наричат Никол „откачалка“. Все пак се съгласявам — Силвана е най-добрата ми приятелка:

— Може би имаш право.

— Някои хора завинаги ще си останат деца! Що за фиксидея е да се стремиш към алтернативна форма на душевен мир?

— Няма нищо лошо да търсиш щастието.

— Чрез чи ли? Я не ме разсмивай!

— Да сменим темата, а?

— Тази Никол е жалка, не разбираш ли?

— Смятам, че е много естествена.

— Даваш ли си сметка, че защитаваш жената, с която в момента се чука Ронан?

— В момента тя се намира в един смотан пансион. И то сама.

— Откъде знаеш, че е сама?

Силвана отново се мъчи да ме накара да призная нещо, за което не искам и да си помисля, затова поставям пред нея чинията с бисквитите. След което заявявам, че отивам в банята, и я зарязвам.

* * *

Потопила съм се в топлата уханна вода, бръмченето на джакузито ми действа успокояващо. Довлякох в банята грамадния стереокасетофон, реликва от средата на осемдесетте, класически образец на дизайна от онова време — с никелирана кутия, големи копчета и широка дръжка, та да го преметнеш през рамо и наперено да се разхождаш напред-назад по Графтън стрийт, издокарана с ботуши от тигрова кожа и тясна черна миниполичка.

За да се поразсея, си пускам касета на Фетбой Слим, който обяснява какви гадории могат да се вършат в рая… е, ще ви спестя подробностите.

Силвана се втурва в помещението, изпълнено с гъста пара, с гробовно изражение ми подава мобилния телефон:

— Тя е!

— Мама ли?

— Онази Никол.

Взираме се в телефона така, сякаш е умрял плъх. Колебливо протягам ръка, хлъзгава от сапуна, взимам го. Силвана излиза.

— Да?

— Джулиан!

— Аз съм.

— Обаждам се само да те чуя.

— Хубаво.

— Изглежда, моментът не е подходящ.

— Не се притеснявай. Само дето съм във ваната и шампоанът ми влиза в очите, носа и устата.

За миг Никол не продумва, после избухва в мелодичен смях, звучащ като звън на хиляди камбанки. Започва да се извинява, задето ме е обезпокоила, предлага да се обади по-късно.

Реакцията й е толкова наивна, дори детинска, че гневът ми преминава. Моля я да изчака, оставям телефона на ръба на ваната, поизплаквам лицето си, после отново се изтягам във ваната — със сръчните си пръсти топлата вода масажира раменете ми.

— Нека позная — подхвърлям. — Ронан ти се е обадил.

— Да.

— Кога?

— Преди малко ми позвъни от колата.

— Ще се видите ли довечера?

— Не, тази вечер е длъжен да прекара с жена си.

— Като те слуша човек как говориш, ще си помисли, че за този Ронан бракът е като чистилище.

— Много му е трудно да й угоди. Усилията буквално го изцеждат. В момента е толкова изнервен…

— Каза ли му за картината?

— Не посмях.

— Значи пътуването за Париж не се отлага.

Тя мълчи.

— Отговори, ако обичаш.

— Тръгваме утре сутринта — прошепва Никол, все едно споделя зловеща тайна.

— Не заминавай.

— Моля?

— Не заминавай с него, Никол!

— Но…

— Суеверна ли си?

— Да, обаче…

— Сънувах, че ще се случи нещо лошо.

— Какво? — пита тя след секунда мълчание.

— Самолетът се разби.

— Наистина ли?

— Сънувах, че съм някаква голяма къща, в която нямаше нищо, освен телевизор. Търсех Макс да го нахраня, обиколих всички помещения, накрая влязох в стаята с телевизора. Заварих котарака върху приемника — гледаше извънредна новинарска емисия. Видях на екрана овъглени останки от корпуса на самолет. Но най-страшното беше друго.

— Какво?

— Макс скимтеше.

— Не думай!

— Скимтеше, както скимтят котките, загубили любим човек. Ако щеш вярвай, но беше ужасно…

— Между другото, как е той?

— Никол, забранявам ти да заминаваш за Париж!

— Но…

— Даваш ли си сметка, че сме заобиколени от невидими сили?

— Разбира се.

— Запалена си по фън шуей, нали? (Да му се не види, произнесох го като нея!)

— Да — съгласна ли си, че самолетите са вредни за фън шуй?

— За какво говориш?

Уместен въпрос. Мъча се да си спомня подробности от книжката за фън шуй, която откраднах от дома й. Пълна беше с какви ли не дивотии за котки, рибки, цветове и растения. Обаче и думичка не се споменаваше за самолети.

— Виж какво, Никол, аз съм медиум. Обземат ме предчувствия, имам видения. Чувствам, че нещо лошо ще се случи с този самолет. Не играй на комар със смъртта.

— Божичко, като те слушам, направо ме втресе.

— Способността да предсказвам бъдещето наследих от майка ми — продължавам да лъжа. — И тя беше медиум.

— О, не!

— Досега интуицията не ме е подвела.

— Ама… — тя започва да увърта. — Ами ако самолетът не катастрофира и Ронан уреди другите ми картини да бъдат продадени… тогава ще си кажа: „Глупачка такава, въпреки всичко трябваше да заминеш!“

— Ще съобщя на баща ти, че ходиш с женен мъж — заплашвам — Ще кажа на Хари къде работи Ронан… Ще кажа на жена му… ще…

Никол избухва в истеричен смях. Сигурно си мисли, че съм пияна.

— Толкова си забавна! — възкликва. — Затова си ми по сърце. Съжалявам, че не познавам повече хора като теб.

Мълча.

— Джулиан, чуваш ли ме?

Продължавам да мълча.

— Наистина съм ти благодарна за съветите, но…

— Не заминавай! — прекъсвам я. — Спомни си колко самолети „Боинг“ 747 катастрофираха напоследък.

— Сигурно ме мислиш за безотговорна и глупава…

— Не съм го казала!

— … но ще поверя живота си на…

— Бог. Тъкмо ти ли говориш за Бог?

— Ще поверя живота си на съдбата. Трябва да замина за Париж. Нямам избор.

Умолява ме да й вляза в положението, да я разбера.

Повече не издържам! Изключвам телефона, оставям го на пода, обръщам се по корем, изтягам се на дъното на ваната, все едно съм тропическа риба, заобиколена от сивкав мрак. Трудно е да се плачеш, да бъдеш тъжен, когато топлата вода те поглъща. Колко лека ще бъде тази смърт…

След около минута белите ми дробове сякаш ще се пръснат. Насилвам се да остана под водата. Изведнъж чувам странен звук, напомнящ звънене на мобилен телефон.

Сърцето ми се преобръща, като грамаден кит изплувам на повърхността, по тялото ми се стичат водопади. Задъхвайки се, грабвам телефона, с последни сили отново лягам във ваната. Включвам устройството, изкрещявам:

— Писна ми от теб. Сега какво искаш?

— Пак ли си пила, Джули? — обажда се майка ми.