Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (44)

43

Единайсет часът е, аз още съм в леглото. Очертава се един от онези дни, когато заповядвам на света да си го завре там, където цари вечен мрак.

Днес имам дело в съда. Ще го отложа. Първият адвокат да го духа. Ще се обадя, че съм болна. По-точно, че напълно съм превъртяла.

Няма начин да отида на работа. Необходимо е чат-пат да отделиш повече време на това да си нещастен. Шум ли чух? Да, точно така. Стреснато сядам в леглото. В коридора проехтяват стъпки.

— Божичко, Силвана, изкара ми ангелите!

Приятелката ми влиза; носи голям хартиен плик, надменната й физиономия изразява пълно съпричастие с омразата ми към цялото човечество.

Като камък тупвам обратно в леглото.

— Усмихни се, Джули. Виж какво съм ти донесла.

Отваря плика, поднася го пред очите ми. Купила ми е понички, еклери и кафе. Голяма сладурана е. Облягам се на възглавниците, Силвана ми подава картонена чиния, изсипва в нея еклер, последван от няколко отчупени лешничета, връчва ми чаша с поизстинало кафе; отхапвам от сладкиша и шумно отпивам от кафето още преди приятелката ми да седне на леглото и да засърба нейното кафе.

Душичка ми е тя! Можеше да купи от по-евтините еклери с бадеми или с шоколадов или с ягодов крем. Можеше да ми донесе дори от онези противни кифли с конфитюр от боровинки, напомнящи на гадните понички, които едно време се продаваха (и може би още се продават в определени квартали), напълнени с някакъв червен оцветител, дето мирише на лекарство против мазоли и им вкус е като лак за нокти, а минава за крем от пресни ягоди.

Обаче тя ми е купила най-скъпите лешникови еклери.

Подобни жестове говорят много.

Питам се обаче каква е целта на посещението й.

Обзалагам се, че й се иска да поклюкарства. Нещо я човърка да разбере дали съм направила глупостта да се свържа с хора, с които ми е забранила да разговарям.

А еклерите са примамка, с която да ми развърже езика. Това им е опасното на тези сладкиши — правят те лесна жертва.

— Джули — най-сетне казва тя. — Имаме голяма неприятност.

Поглеждам я, натъпквам в устата си поредното голямо парче.

— Преди малко ми позвъни Ронан. Питаше за колата си.

— Този човек е обсебен от автомобила си.

— Настояваше, че знаеш какво е станало.

— Що за нелепо предположение!

Въпреки че изглежда доста разтревожена, Силвана неволно се усмихва — допада й, когато съм в бойко настроение.

— Каза, че по-късно ще дойде у нас. Ако не открие поршето, настоява ти да си там.

— За него автомобилът е заместител на пениса му.

— Какво да му кажа?

— Ще се прибера вкъщи и ще се разбера с него.

— Недей, Джули. Не бива да се срещаш с него.

Взимам си поничка. Хрумва ми, че сигурно Силвана ще ме помисли за много лакома. Поглеждам я — тя намръщено разглежда магнолията в саксия, която си купих вчера.

Обръща се към мен и пита:

— Какво прави това растение на нощното ти шкафче?

— Магнолията разкрасява жените.

— О, не!

— Какво?

— Фън шуй, а?

— Да.

— Постепенно се превръщаш в откачалка, която си пада по тези глупости. Сигурно затова се запаси със свещи, все едно се очаква дълготрайно прекъсване на електричеството. Поела си по опасен път. Безпокоя се за теб.

— Няма страшно. Ако искаш, ще ти дам да прочетеш една книжка по въпроса.

— Ако не внимаваш, ще заприличаш на нея.

— В какъв смисъл?

— На тази жена й хлопа дъската.

— Не съм сигурна… — обръщам се към прозореца. Погледът й сякаш пробожда гърба ми.

— На друго мнение ли си, Джули?

Изчервявам се.

— Ами… — проточвам, отпивам от кафето. — Тя е… посвоему добросърдечна…

— Долавям ли известно съчувствие?

— Не! — отсичам, взимам си втора поничка. В момента не желая да разговарям на тази тема. Въпреки че съм благодарна на Силвана за прекрасната закуска. — Вчера се срещнахме — добавям.

Силвана се усмихва, зарейва поглед в далечината, придава си изражение на търпеливо снизхождение, сякаш очаква да чуе още какви ли не щуротии.

— Никол ми се обади — оправдавам се.

— О, да, това определено променя положението! — присмехулно изрича тя.

— Не бъди толкова мнителна. Искаше само да поговори с някого. Много е объркана. Животът й изобщо не е бил лек.

— Тази Никол е лукава змия, въпреки че в сравнение с благоверния ти е истинска светица.

— Вината не е нейна.

— Джули, какво ти става? И ти ли превъртя?

— Глупости! Съгласих се да се видим, защото исках да науча… да получа информация.

— Възнамеряваш да се върнеш при него, нали?

— Какво си въобразяваш?

Силвана казва, че трябва да се придържам към решението си да започна нов живот в новия си апартамент, да се радвам на свободата си. Дословно да изпълня съветите, които давах на Никол. Забранява ми да се срещам и с двамата. Добавя, че с удоволствие ще посредничи за уреждане на въпроса с поршето.

Трябва час по-скоро да се махна от тук!

Взимам мобилния телефон, проверявам гласовата поща. Ронан е оставил съобщение в девет сутринта — в момента отивал с такси на работа. (Хм, май най-сетне е настъпил моментът да види „Чи“ от друг ъгъл.) Което било абсолютно „неприемливо“, защото: първо, щял да закъснее и пациентите да го чакат, второ, вече си имал кола и се интересувал какво, по дяволите, съм направила с нея.

Виж го ти — вместо да се мъчи да шофира, си пътува с такси, отгоре на всичко се оплаква.

Мама също е оставила съобщение, но един час по-късно от Ронан. Заповядва ми да се прибера и да се разбера със съпруга ми, който ненадейно се върнал от работа и бил в „ужасно гадно“ настроение. Заплашва, че ако не се подчиня и я оставя заложница на този безумец, моите тропически рибки са заплашени от смилане в миксера. Казва го в прав текст! Понякога е толкова забавна.

Отмятам завивките, скачам от леглото.

— Къде отиваш? — пита Силвана.

— Вкъщи.

— Но защо…

— Защото много държа на тропическите рибки.

— За какво говориш?

— Имам среща с Мадлин Олбрайт.