Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (58)

57

В десет без петнайсет влизаме в „Кафе дьо Флор“. Изпитвам усещането, че сме попаднали на следобедно пиене на чай. В голямата ярко осветена зала е шумно, атмосферата е някак… интелектуална, поразена съм от меките канапенца, тапицирани с яркочервено кадифе, на които са се настанили парижани и оживено бърборят. На ниските правоъгълни масички са поставени солници и панерчета с твърдо сварени яйца. Напуканите стени, боядисани в жълто, са почти скрити от грамадни огледала с потъмняла амалгама. От тавана с гипсови орнаменти висят богато украсени полилеи. Вляво има вита дървена стълба, която вероятно води към тоалетните на горния етаж.

Посетителите са предимно на възраст между двайсет и трийсет години, но има и по-възрастни хора, явно постоянни клиенти — неколцина повеждат оживен разговор със сервитьора, който измъква молива, затъкнат зад ухото му, изважда малък бележник от чантичката на колана си.

Налага се да почакаме, докато се освободи маса. Оставаме до вратата, зад нас се образува опашка от други желаещи.

— Наближава десет, а тях още ги няма — мърморя, оглеждам просторната зала.

— Доколкото познавам Ронан, вероятно обикалят от кафене на кафене.

Скоро ни отвеждат до маса в дъното на помещението. Бързам да седна така, че да виждам вратата. Силвана започва да мърмори, че е с лице към стената, затова й напомням кой завзе леглото до прозореца. Поръчва си кафе, а пък аз — чай, за да не си помисли, че й подражавам.

Очакването ми се струва безкрайно. Очите ми като гвоздеи са приковани към вратата.

Мълчаливо отпиваме от чашите си.

Нищо не се случва. Хората на съседните маси разговарят помежду си, никой не ни обръща внимание. Прави ми впечатление, че всички посетители са красиви като киноартисти. Наблюдавам как изящна жена с големи очи говори на приятеля си и от време на време докосва ръката му, а той задълбочено я слуша и кима. На друга маса разгорещено спорят група студенти.

Мъж с черно кожено яке, чорлава тъмна коса и набола брада чете книга. До него седи друг човек с мазна коса, който обаче поразително прилича на Брад Пит — взира се в една точка, от време на време свежда глава и записва нещо в бележника си — вероятно философските си прозрения.

— Умирам от глад — мърмори Силвана.

— Да се беше сетила по време на полета. Онези двамата може да се появят всеки миг.

— Да, бе! Искаш да се тъпча с пържен бройлер, пюре от моркови и омекнали кисели краставички. Не близвам подобни гадости — тя отново зачита листа с менюто. — Да си поръчам ли omlette au crabe?

— Това е омлет с омари.

— Знам, Джули, но дали го приготвят добре?

— Не ме питай — за нищо на света не бих докоснала подобно ястие.

Аз също преглеждам листа, който е нещо като тънка книжка с твърда подвързия. На първата корица има надпис: „Сен Жермен дьо Пре“ Следва текст: „rendez-vous au… Cafe de Flore“^[1] — цитат от „Пътищата на свободата“ на Жан-Пол Сартр. Отдолу е нарисувана с молив маса, върху която има кана за кафе, чаша и чинийка, вестник, писмо, пакет цигари и пепелник.

От притеснение стомахът започва да ме свива. Запалвам цигара, дръпвам дълбоко. Още не знам какво ще им кажа, когато ги видя. Може би ще е най-добре да действам по интуиция.

— Определено ще си поръчам омлет — заявява Силвана. — Дори с риск да получа хранително отравяне.

Посочва на сервитьора какво си е избрала, прелиства на друга страница, посочва нещо друго и казва на отвратителен френски:

— Et harcots verts frais en salade, s’il vous plait. O, et un biere, un Tuborg s’il vous platt. Merci.^[2]

— Oui madame.^[3]

— Et pour moi, un cafe espresso double s’il vous plait.^[4]

Без да мисля, изваждам мобилния телефон, взирам се в него. Оставям го на масата. За да се занимавам с нещо, отново зачитам менюто: croissants au beurre, pain aux raisins, pain au chocolat, blinis…^[5]

Сервитьорът донася поръчката на Силвана и моето двойно еспресо. Тя си взима от отвратителното наглед ястие. От миризмата на морски дарове ми призлява още повече.

Приятелката ми продължава да се храни, междувременно е разгърнала менюто на страницата с десертите. Тъпче се с омлет като гладно псе, същевременно неодобрително цитира десертите, уж подигравателно бърчи чело: дали да избере „gateau au chocolat Macao“ за десерт? Или „millefeuille“, каквото и да означава това. Или „tarte tatin (en saison)“. Или „patisserie du jour“? Или „cake frais“? Разбира се, всеки от гореизброените сладкиши е пагубен за фигурата й.

Оставям чашата, придърпвам мобилния телефон, набирам номера на Никол. В ресторанта е толкова шумно, че чувам само някакво писукане, което смътно напомня на името Джулиан.

— Да му се не види, къде си? — изкрещявам.

Тя сепнато замълчава, сетне пита:

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ли?

Повтарям сложния въпрос, състоящ се от седем думи, но тъпачката пак твърди, че нищо не разбира.

— Трябваше да бъдеш в „Кафе дьо Флор“. Закъсняваш!

— Ама ние наистина сме в този ресторант — тя се засмива, ала явно започва да се притеснява.

— Какво правиш в тоалетната?

— Моля?

— Какво правиш с часове в тоалетната?

— Джулиан, не сме в тоалетната.

— Чакай, да не е станала грешка? Става въпрос за ресторанта на булевард „Сен Жермен“ с червените канапенца и големите огледала.

— Точно така. На горния етаж сме.

— И горе ли има маси? Мислех, че там са само тоалетните.

— Разбира се, че има. Толкова е хубаво, Джулиан! Ронан пие само да не паднеш — ментов ликьор, аз — бира с ликьор от касис. Поднесоха ни скариди с чеснов сос. Бяха много вкусни, обаче се радвам, че той ми каза какво представляват едва след като свършихме. Френското им название е много смешно. Чакай да ти го прочета…

Изключвам телефона, пъхам го в чантата си.

— Отиваме на горния етаж, Силвана. Зарежи противния омлет и ме следвай.

* * *

Придържаме се за дървеното перило и се изкачваме по скърцащото дървено стълбище покрай картини с изгледи от Париж, окичени на стените. В един момент сме принудени да спрем, за да пропуснем сервитьор с празен поднос. За моя изненада се озоваваме в неголяма зала с маси, около които са насядали посетители и оживено разговарят.

Веднага забелязвам Никол. Седи на дъгообразно канапе под прозореца със стъклопис в дъното на помещението. Изглежда прекрасно — нежна, невинна, сияеща от щастие. Погледът й блуждае, явно се е замечтала. Издокарала се е с широка светлозелена блуза, която подчертава прекрасния й слънчев загар, и кремав панталон. Изпод масата виждам краката й. Носи сандали със златисти каишки. Виждам дори, че е лакирала ноктите си в светлочервено.

Отметнала е през рамо дългата си златиста коса, на ушите й блестят прословутите обици висулки, които Ронан й е купил от „Риволи“.

Тръгвам към масата. Вече виждам профила на Ронан, който чете вестник. Представете си, това е „Фигаро“ — вестник за интелектуалците! Вестник за Ронан — тъпакът-псевдоинтелектуалец.

— Май ще стане голям цирк — шепне Силвана.

Никол му казва нещо и се засмива. Той се усмихва, отпива от зеленикавия ликьор, отново се зачита. Въпреки че гледа към нас, Никол още не ни е видяла, толкова е погълната от мечтите си.

Бавно се приближавам.

Тя се оглежда.

Вдига поглед.

Вижда ме. Облещва се, устните й колебливо потрепват. Изглежда така, сякаш широко ще се усмихне, ала в крайна сметка не успява. Поглежда Ронан, за да й потвърди, че не е полудяла. Учудването й е оправдано — изведнъж се появихме като привидения от „Стар Трек“, но без специалните костюми.

Докосва рамото му. Обаче той е погълнат от четивото. Вече трябваше да е разбрала, че в списъка на приоритетите му тя заема далеч по-задно място от вестник „Фигаро“… Побутва го по-силно. Той отпива от чашата си, понечва да я остави на масата, поглежда към нас. Ръката му застива във въздуха.

Пребледнява, по-скоро посивява. Пристъпваме по-близо, атмосферата толкова се сгъстява, че можеш да я разрежеш с нож.

Никол се изтръгва от хипнотичното си състояние. Скача, прегръща ме, възкликва:

— Господи, как успя да ме заблудиш! Какво правиш тук? Защо не ми каза, че ще пътуваш до Париж? Нямах представа…

Стърча в прегръдките й като твърд килим, навит на руло, но поне успявам да кажа „Здравей.“ Отдръпвам се, за да й дам възможност да прегърне и Силвана, мрачно се взирам в Ронан.

Тя въодушевено възкликва, че не е очаквала такава прекрасна изненада, пита каква е причината за внезапната ни поява.

Не отговарям, Ронан също мълчи, съсредоточено бърчи чело. Така изглежда, когато го прецакат, но не знае кой го е извозил или още не е измислил как да си го върне. Мъчи се да овладее положението, поглежда ту едната, ту другата, очите му се стрелкат като на гущер.

— Господи! Не мога да повярвам, че сте тук! — изчуруликва Никол — усмихва се радостно, наклонила е глава, с длани обгръща лицето си. Бърборенето й донякъде отслабва напрежението. — Ронан, това са новите ми приятелки Джулиана и Имелда, за които ти разказвах. Джулиана ме заведе в болницата след… след онзи инцидент. Не ме гледай така, няма начин да си забравил. Толкова съм ти разказвала за нея! И тя си пада по фън шуй…

Ронан определено не си спомня, освен това изобщо не се интересува от фън шуй.

Той отваря кутия цигари „Житан“.

— Ронан! — Никол го раздрусва за рамото. — Казах ти, че наскоро заедно със съпруга си Хелмут Джулиан се премести в нов апартамент… именно там, на терасата, вчера сутринта започнах да рисувам новата „Чи“. А това е приятелката й Имелда. Вчера се запознахме в зоопарка… Защо гледаш така? Какво ти е, любими?

Любими!

Никол разтревожено повтаря:

— Ронан, какво ти е? Ала той не отговаря.

Забравил е за нея, съсредоточил се е, изчислява вероятностите, преценява вибрациите, търси подходящите думи. И със сигурност ще ги намери.

— Не те слуша — промърморвам.

Никол въздиша.

— Не е от хората, които те изслушват — добавям.

— Не знам какво да кажа! — тя прави опит да се овладее. — Представям ви Ронан! — посочва любовника си, все едно е следващият гост в телевизионно предаване, усмихва се идиотски, сякаш току-що е избягала от лудницата.

Ронан явно още не е измислил подходящ отговор. Странно, но изглежда като олицетворение на спокойствието, невъзмутимо пуши цигарата си. С всяка изминала минута радостното чуруликане на Никол става все по-пресилено. Усмивката й постепенно помръква. Озадачена е, не знае какво да мисли.

— Каква я мислехме, каква стана — промърморва Силвана.

— Здравей, Ронан — казвам учтиво. — Кан наистина е прекрасен град. Само дето времето е прекалено хладно за юли.

Само очите му се движат. Насочват се към мен като две димящи дула на пистолети. Силвана го гледа с презрение. Най-сетне той проговаря. Обръща се към Никол:

— Нямаш представа кои са тези двете, нали?

Тя понечва да каже нещо, но от гърлото й не излиза нито звук. Горкичката! Иска да отвърне, че „тези двете“ са новите й приятелки Имелда и Джулиан.

Ала понякога се боиш да изкажеш на глас очевидното. Страхуваш се, че ако го изтъкнеш, небето внезапно ще се отвори, рояк демони със змийски езици оглушително ще се закискат, надсмивайки се на глупостта ти, на неспособността ти да прозреш истината, която се набива на очи. Разбирам я и я оправдавам.

Ронан се подсмива:

— Поздравления! Джулиан и Имелда! Колко оригинално! Особено името Имелда, което съответства на характера на дамата.

Никол се намръщва:

— Вие… познавате ли се?

— Може да се каже — отговарям.

— Какво става, Джулиан? С Хелмут ли е свързано?

— Не, няма нищо общо.

— Хелмут! — киска се Ронан.

— Хей, хора, плашите ме! Какво става?

Със Силвана сядаме до масата. Ронан дръпва от цигарата, усмихва се, поклаща глава. Невъзмутимо отпива от ликьора, оставя чашата. Изважда от кутията втора цигара, захапва я, небрежно драсва клечка от рекламния кибрит с надпис „Кафе дьо Флор“, издухва голямо кълбо белезникав дим. Обляга се на канапенцето.

Постепенно възвръща самообладанието и самоувереността си. Преценил е положението, вярва, че го владее.

— По-умна си, отколкото предполагах, Джулиан — произнася го, без да ме погледне.

— Не, ти си по-глупав, отколкото очаквахме — срязва го Силвана.

Никол е олицетворение на недоумението. Отчаяно иска някой да й обясни какво се случва. Ала ние сме в плен на ужасно мълчание, което е още по-непоносимо на фона на оживените разговори в едно от най-шумните и посещавани заведения в Париж. Обръщам се към нея, казвам меко:

— Има нещо, което не знаеш.

— Какво?

— Да й кажа ли, Ронан?

— Ако обичаш.

— Благодаря — поемам си въздух. — Никол, китовата фъшкия, която седи до теб, по една случайност е мой съпруг.

Невъзможно е да опиша удовлетворението и въодушевлението, които ме обземат. Сякаш камък пада от сърцето ми. Прекалено дълго пазих тайната в себе си.

— Ще потвърдиш ли, Силвана?

— Какво — за съпруга или за китовата фъшкия?

— И за двете.

Тя се мъчи да потисне усмивката си:

— И двете определения отговарят на истината.

Оковите ми се разкъсват, усещането за свобода е опияняващо.

Да бяхте видели реакцията на Никол! Все едно е героиня от филм на ужасите — буквално позеленява, но не от завист. Изражението й е на човек, който току-що е открил примерно хлебарка в кофичката с кисело мляко. Трепери като лист, изглежда на ръба на нервен срив.

Притиска длани до страните си, обръща се към любимия си, заеква:

— Вярно ли е?

— Номерът им няма да мине — казва той, без да я погледне. — Да, преди две години минах под венчило с тази жена.

— Смята събитието за неприятно преживяване и се стреми да го забрави — казвам на Силвана, която изглежда така, сякаш ръцете я сърбят да го удуши.

— Знам — отговаря тя.

— Не съм съгласен с определението — красноречиво обяснява той.

— Не може да бъде! Сигурно сънувам. Кажете ми, че сънувам кошмар — мълви Никол.

— От известно време събирам смелост да ти го съобщя — казвам.

— Подло е да измамиш доверието на нищо неподозиращи хора — нагло обявява Ронан.

— Тъкмо ти ли го казваш? Какво нахалство! — процежда Силвана.

— Кажете ми, че сънувам кошмар — повтаря Никол. Устните й треперят, гримът се стича по страните й. — Повярвах ти, Джулиан…

— И аз вярвах на съпруга си, гадина такава!

— Ако обичаш, не я обиждай! — скастря ме той.

— Извинявай, че те обидих, Никол! Извинявай, че ми сложи рога. Извинявай, че един ден намерих дрехите на двама ви, разхвърляни на пода, след като се бяхте чукали в леглото ми. Как можах да проявя така несъобразителност и да се прибера по-рано от очакваното? Извини ме, задето се обадих на Хари и той те смаза от бой. Извинявай, че… да видим… о, да, извини ме, задето изпочупих всичко в къщата ти…

Бихте дали мило и драго да видехте израженията им.

— … въпреки че беше адски забавно и изпитах дълбоко удовлетворение, особено когато счупих аквариума.

Никол е зинала (прилича на декоративна рибка), Ронан спокойно ме наблюдава, като че ли съм буболечка под микроскоп. Изведнъж ме побиват тръпки — ами ако попитат за котарака?

— И за да избегнем опасността все пак да ме помислиш за добър човек, Никол — добавям, — категорично заявявам, че любимото ти фън шуй е пълна глупост, по която могат да се паднат само умствено изостанали хора.

— Да не пропуснеш поршето, Джули — подсеща ме Ронан.

— Опитай да компенсираш с виагра загубата му — подхвърля Силвана.

Подлецът невъзмутимо продължава монолога си:

— Нито пък изключително оригиналната рецепта за рибен сос. Не е за вярване, че в днешно време някои хора са способни на по-големи жестокости от варварите. Силвана забелва очи:

— Заслужаваше го, задник такъв!

Ронан обаче упорства:

— Също и картината на Никол, която ти…

— „Чи“ ли?

— Именно.

— На това картина ли му казваш? Беше бездарна цапаница. Никол, слушай внимателно какво ще ти кажа за твоите „произведения на изкуството“ — не си никаква художничка! Докато бях в ателието на тавана, разгледах „творбите“ ти — направо са смехотворни. А копието на „Чи“, което започна да рисуваш на моята тераса, е пълен боклук. Бас държа, че Ронан е на същото мнение, но може би е прекалено възпитан да ти го каже направо.

Той иронично подхвърля:

— Кой знае защо изкуствоведите в Париж не подкрепят становището ти. Да си вървим, Никол. Няма да се върна при нея.

— Смяташ, че съм дошла, за да те върна обратно ли?

Ронан не отговаря.

Ръцете ме сърбят да грабна някоя бутилка и да го цапардосам по слепоочието, само че се страхувам, че стъклото ще се счупи, а главата му — не.

— Тогава защо дойде? — пита той и става.

— За да предупреди горката Никол, че си боклук, както винаги съм подозирала! — намесва се Силвана.

— Теб някой питал ли те е? — процежда Ронан.

— Не ми е необходимо разрешението на един боклук, за да изтъкна очевидното.

Обаче на подлеца и окото му не мига.

— Защо дойде, Джули? — повтаря.

— Мислиш, че съм тук, за да те помоля да се върнеш, а?

Той свива рамене:

— Ако не е така, каква е причината?

Със Силвана се споглеждаме.

— Ронан, ти си зъл и отмъстителен измамник — дори и сега сякаш ти прави удоволствие да ме измъчваш. Дано на Никол не се наложи да изтърпи всичко, на което ти ме подложи, защото я харесвам… въпреки че ми причини много страдания.

Тя опечалено се взира в мен, очите й са замъглени от сълзи. От време на време конвулсивно потръпва.

— Била си път чак до тук, за да ни кажеш, че я харесваш, така ли? — подсмихва се Ронан.

Нещо се пречупва в мен.

Спокойно заявявам, че с брака ни е свършено.

— Добре — той пресушава чашата си.

Изправям се. Силвана също става.

Но преди да им обърна гръб и да се отдалеча, ми хрумва нещо:

— За малко да забравя — поздравления, Ронан.

— За какво?

— Задето си осъществил една от най-големите си цели в живота.

— И каква е тази цел?

— Да станеш баща.

Още щом го изричам, усещам, че съм направила гаф. Няколко секунди Ронан не реагира, после с каменно изражение се обръща към Никол. Тя само свежда поглед.

Обръщам се, със Силвана минаваме покрай няколко маси, без да обръщам внимание на посетителите, които любопитно ни зяпат, защото са станали неволни свидетели на малката ни драма.

Излизаме от ресторанта, тръгваме по ярко осветената улица. Отминаваме кафене „Дьо Маг“, изведнъж спирам. Колко приятно е вътре! Ще ми се да пийна нещо, и то по-силно. Не всеки ден се случва да зарежеш съпруга си — случаят трябва да се полее. И тъй като сме във Франция, ще го отпразнуваме с коняк.

Освен това ще откача, ако не се подкрепя с малко алкохол.

Влизаме, намираме свободна маса до витрината, Силвана поръчва два коняка. Мълчим и гледаме хората, които са насядали около масичките под червения брезентов навес.

След няколко минути пред погледа ми се мярва зелената блуза на Никол. Двамата бързо минават край кафенето, Ронан е навел глава, върви няколко крачки напред. Не ни забелязват. Внезапно ми дожалява за младата жена с размазан грим.

Спират на светофара на ъгъла. Тя хваща Ронан за ръкава, но той се дръпва, прокарва пръсти през косата си.

След миг завиват зад ъгъла, вече не ги виждам.

Дълго се взирам през витрината.

Когато свеждам очи, на масата пред мен има чаша с коняк.