Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (4)

3

Разбира се, той предложи да замина на почивка.

Всичко започна миналата седмица на нашето удобно кожено канапе. Тъкмо щяхме да преминем към по-интензивна фаза на любовната игра, аз внезапно изтърсих:

— Ронан, искам дете.

Той се вцепени. Нежно се освободи от прегръдката ми, поотдръпна се и ме изгледа. След което се изправи. Машинално потърка брадичката си и отново се втренчи в мен, като че ли търсеше признаци на душевно разстройство.

Изтича на терасата и проведе няколко разговора по телефона. Като се върна, го попитах какво е било толкова спешно. Ронан се загледа в синевата на хоризонта и отвърна, че са ми необходими „интензивни лекарски грижи, съчетани с промяна на обстановката“ (с други думи — временна раздяла с него), за да си възвърна душевното равновесие. Тъй като в момента не съм била прекалено натоварена с работа, той бил ангажирал за една седмица стая за двама в „Клиф Касъл“. Трябвало да замина в неделя.

— Какво е това? Санаториум за откачалки ли?

— Хотел плюс здравен център. Ще се почувстваш като нов човек.

Благодарих му, изтъкнах, че за мен е чест, задето съм омъжена за човек, проявяващ подобна трогателна загриженост за душевното ми здраве, накрая добавих:

— Въпросът обаче е, че не искам почивка, а дете.

Ронан се изтъпанчи до френския прозорец, усмихна се снизходително и ми изнесе цяла лекция. Получила съм била стрес от прекалено много работа, затова ми хрумвали абсурдни идеи.

Било естествено, продължи, след като ежедневието ми е изпълнено с „отегчителни юридически проблеми“ (край на цитата), свързани със защитата на психопати и убийци (има романтични схващания по отношение на професията ми), да копнея за нещо по… Замълча, после добави:

— По-първично.

— Искаш да кажеш „примитивно“, така ли?

— Разбирам вроденото ти желание — кимна той.

— Нима?

— Естествено.

Седна до мен, за да продължим разговора — изключително рядък случай. Обикновено, когато сме на канапето, се занимаваме с друга дейност. Заговори нежно, с меден глас — сигурен признак, че е натиснал бутона на дистанционното, включващ целия му чар. Обикновено номерът минава, защото, дори да се държи като най-инатливия и самоуверен гадняр на света, ако го прави с чар, съм готова да сторя всичко за него.

Само че изобщо не е обикновено да искаш бебе.

Освен това забелязах фундаментално противоречие. Той с усмивка изрече:

— Разбира се, че искам деца, Джули — нямам нищо против да помислим по въпроса след година-две, когато ще напреднеш в службата.

Ала погледът му казваше: „Джули, не говориш ти, а хормоните ти. Не прецаквай живота си заради тях!“

Ясно беше, че не е в настроение за бурен секс в мекото ни брачно легло, нито дори на коженото канапе пред погледите на няколко невинни тропически рибки. Изглежда, след моето неочаквано изявление понятието „бурен секс“ за Ронан бе придобило само едно-единствено значение — двайсет ужасни години, посветени на отглеждане на дете.

Невероятно е, че сексът може дотолкова да изнерви един мъж.

Аз обаче отказах да се предам толкова лесно. Застанах до него и приложих тактики, които по принцип действат безотказно. Прегърнах го сластно (поне така си мислех) и взех да мъркам, което обикновено го възбужда. Плъзнах длани под ризата му, започнах да го масажирам, притиснах устни до онова уязвимо място под брадичката му.

Ала той се отдръпна (не грубо — дори в подобни моменти остава джентълмен до мозъка на костите си), приближи се до барчето и си наля бренди. Очевидно тъкмо в този момент не му беше до секс. Казах си, че това не бива да ме тревожи. В крайна сметка съм разумна жена и трябва да му прощавам временните пристъпи на импотентност, които, в интерес на истината, ме поставят в доста неловко положение.

— Джули — той тежко въздъхна, без да откъсва поглед от чашата с бренди. — Прекалено млади сме да направим нещо толкова абсурдно като създаването на поколение.

— На двайсет и девет сме. С течение на времето ще стане още по-абсурдно.

— И двамата имаме хубави професии, трябва да поддържаме образа, който сме си създали. Не ми се ще да го помрачаваме заради някакво бебе.

Засмях се.

— Грижата за децата отнема много време и енергия, необходими са доста средства — продължи той. — Те отнемат душевното ти спокойствие. Повръщат върху килимите, опикават креслата… да не говорим как унищожават седалките на колата. Хилят се като смахнати, дъвчат одеялата. Според последните научни изследвания бебетата са причинители на болести. Накратко, отглеждането им е истински кошмар.

Ронан допи брендито си, извади сребърната си табакера. След поредица от сръчни движения около главата му закръжи ореол от дим. С бавни стъпки той се доближи до френските прозорци и се загледа в океана, всмуквайки с наслада от цигарата си „Кемъл“, аз пък за пореден път се възхитих от неосъзната му грациозност, която французите наричат „Je ne sais quoi.“^[1]

Продължих да се взирам в него — красив мъж, облечен изцяло в черно, чийто силует се очертаваше на фона на притъмняващото виолетово небе, а златният му часовник „Раймон Уейл“ блестеше като миниатюрно слънце на китката му, обрасла с черни косъмчета.

— Както се казва в една песен на Луис Армстронг — замислено добави той, — разполагаме с цялото време на света.

— Ако наистина има такава песен, значи текстът е написан от най-големия наивник на света.

— Не бъди твърдоглава, Джули. Много добре знаеш колко обвързва едно дете. Ще загубя свободата си. Ти ще загубиш стройната си фигура.

— Нито един мъж не иска деца, докато не се родят.

— Нито един мъж не иска деца, когато се родят. Всъщност какво очакваш? Да ти ги доставят с такси ли? Имаш ли представа какво представлява раждането?

— Да.

— Все пак предлагам да прочетеш повече литература по въпроса.

— Книгите са твоето разрешение за всичко.

— Възможно е да се окажат и евтин метод за контрацепция.

— Видиш ли смешното личице и мъничките юмручета на бебето, мигом ще се влюбиш в него.

— Стига ми влюбването в жена, много благодаря.

— То ще промени живота ти…

— Вярно е.

— … ще го обожаваш. Накрая ще престанеш да ми обръщаш внимание. Освен това ще го научиш на всичко, което знаеш.

— Нищо не знам — изсумтя той.

Истината обаче е, че се смята за интелектуалец.

— Имаш вкус към изкуството и философията, Ронан. Не отричай…

— О, да! Още от първия ден след раждането бебето много ще държи да научи за Кант или примерно за светлосенките.

— Моля те само за едно — помисли по въпроса.

— Добре — той въздъхна. — Така или иначе вече съм уредил почивката. Дано изкараш хубаво.

„Да изкараш?“

— Няма ли да бъдем двамата?

Ронан ми обясни, че му е невъзможно да ме придружи — графикът му за пациентите бил запълнен за седмици напред — после подхвърли да взема някоя приятелка.

— Например онази, мъжкараната.

— Неприятно ми е, че наричаш така Силвана.

— Добре, добре. Заминете „по женски“, подновете приятелството си. И на двете ще се отрази прекрасно, гарантирам ти. Представи си само — предлагат сауна, масаж, съчетан с ароматерапия, процедури с водорасли, кални бани, козметични процедури, маникюр, електролиза, ексфолиране…

— Разбира се. Мечтата на всяка жена.

— И без това непрекъснато повтаряш, че ти е необходима почивка, за да се освободиш от стреса.

Наистина съм го казвала много пъти.

— Ронан — измърквам, — знам, че ще бъде прекрасно, но само ако съм с теб.

— Съжалявам, Джули, обаче зъболекарската ми практика е по-важна от любовта.

Честна дума, тъкмо това каза, представяте ли си?

Разбрах, че толкова се е загрижил за мен, само и само за да забравя абсурдното си желание да оплоди яйцеклетката ми. Навярно си мислеше, че желанието да имам бебе е предизвикано от стреса и преумората, ето защо ще бъде потиснато при премахването на дразнителите. Накратко, беше решил да ме изпрати на лечение.

Казах си, че наистина няма да е зле да замина. Да използвам възможността да преоткрия слънчевия оазис на благополучието сред безплодната човешка пустош, наречена „работа“. Ще се освободя от стреса и от отровите, натрупани в организма ми. Ще чета книги и ще опитвам мострите на парфюми, приложени в скъпите женски списания. Ще се храня оскъдно, но ритуалът ще бъде съчетан с приятни разговори и обилно консумиране на алкохол. С приятелката ми ще измислим как да отмъстим на хората, които обичаме да мразим, и как да избягваме онези, които мразим да обичаме, ще споделяме злобни забележки по адрес на останалите. Ще посещаваме местния бар и ще заговорничим като вещиците от „Макбет“, докато затворят заведението. Няма да пропуснем и духовната храна, разбира се — може да се захванем с йога. Ще правим кални бани, ще спим като къпани, ще си купим нови дрехи, а като се върна, ще изглеждам толкова красива, че Ронан няма да ме познае.

Тогава ще го накарам да… забременея. Простичко, но много ефективно.

Той се наведе, целуна ме по челото, подхвърли, че със Силвана ще си изкараме страхотно.

— Много ще й хареса — добави, все едно му пукаше за нея.

Неохотно се съгласих. Ронан се усмихна — мислеше си, че е удържал победа.

А сега?

Знам истината.

Докато ме е нямало, е довел в дома ми малката си уличница. Разменил ме е срещу неколкодневен безплатен анализ на брака ни. Благодарение на богатото си въображение е превърнал тази жена в своя съпруга, всяка секунда я е сравнявал с мен. Дори я е изпробвал на моето легло. Възнамерявал е, ако остане доволен от резултата, да ме зареже.

Простичко, но много ефективно.

* * *

Връщам се в дневната, изваждам от барчето масивната гарафа, пълна с вино. Толкова е тежка, че опъва ръката ми, все едно нося оловна топка. Разбира се, мога да използвам празната бутилка от уискито, но макар че е достатъчно солидна да цапардосаш някого по главата, вероятно ще се счупи от удара, а пък аз не искам парченцата стъкло да се пръснат из жилището ми. Ще го преживея, ако са парченца кост, не и стъкло.

Пъхвам в джоба на сакото си солидната запушалка, затварям вратичките на барчето. Зървам отражението си в стъклото.

Изглеждам ужасно.

Изпитото ми лице е бледо като платно. Устните ми, стиснати от гняв, приличат на тънка линия, очите ми са като малки блестящи дискове. Черната ми коса, дълга до раменете, е подстригана и потъмнена от фризьорката в „Клиф Касъл“. Тъмночервеното червило и лилавите сенки ми придават вид на вампир — липсват ми само дългите кучешки зъби.

Силвана често ми казва, че съм много красива. Обикновено й отговарям, че не е с всичкия си. Тя често добавя, че „Дори мъжете са на това мнение“, обаче знам, че се шегува, затова не ми се налага да забия нож в сърцето й.

Влизам в банята, заставам пред огледалото, избърсвам следите от размазания грим — няма смисъл да приличам на луда, въпреки че съм на границата да обезумея. Няма да допусна мръсницата да види, че съм разстроена, макар да нямам избор, освен да й демонстрирам нова функция на запушалките на кристалните гарафи — а именно, средство за пробиване на дупки в черепа. И то край басейна.

Най-сетне лицето ми е чисто. Прекрасно. Вече се чувствам по-добре. Сигурна съм, че ще оставя дълбока следа в съзнанията им. А най-вече върху нечий череп.

Връщам се в дневната да затворя високите прозорци.

Изведнъж спирам като поразена от гръм.

Изпод канапето се подава виненочервена чанта плик.

Взимам я, слагам я на масичката. Вътре има бележник, писалки в калъфче, мобилен телефон, дневник, някаква брошура, тъмночервено червило, шишенце тоалетна вода „Исей Миаки“ и пакетче презервативи. Опаковката е непокътната. Което означава, че „влюбените“ използват нашите кондоми. Или изобщо не използват.

Натъквам се и на един вестник — от понеделник, който очевидно дори не е разгръщан. Днес е четвъртък. Какво ви говори това?

Удрям с юмрук по масичката. Болка прорязва рамото ми, ала почти не я забелязвам, защото вниманието ми е привлечено от нещо друго. Скицник. Изваждам го. На първите няколко страници откривам подробни скици на рибки, живеещи във водите на тропическия океан. Нима е нарисувала рибките в нашия аквариум? И ако е така, защо има една разновидност, която никога не съм виждала?

Следващите страници са запълнени със скици на мъж. На една той чете вестник. На друга е кръстосал крак върху крак и пуши цигара. Ронан е. Художничката е уловила небрежната му поза и подчертаната му сексуалност, която е негов запазена марка. На друга скица е изобразен в леглото — заспал е и е олицетворение на спокойствието.

Непознатата е пресъздала върху хартията съвършените му пропорции — висок, но не прекалено. Слаб, не и кльощав. Главата и раменете му са пропорционални на тялото му, ръцете и краката му не са нито прекалено дълги, нито прекалено къси. Стилните му дрехи подчертават тази архитектурна хармония.

Следващата скица е на лицето му в едър план. Ако се съди по изражението, Ронан може би гледа телевизия. Съсредоточен е, ала не е напрегнат. Големи очи, продълговато лице, дълъг елегантен нос, плътни, но пропорционални устни, малка брадичка, високо тясно чело, черна коса, която вече оредява, освен на бакенбардите, съвършени уши, гъсти, добре оформени вежди; гладко избръснат е, от ноздрите му не стърчат косъмчета… истинско олицетворение на мъж, който държи на външността си.

Има и пет скици, на които той е гол. Дълго се взирам в тях, после ги връщам в скицника, затварям го и го пъхвам в чантата.

Идва ред на брошурата. Рекламна брошура за Париж на някаква туристическа агенция. Париж, където прекарахме медения ни месец. Любимият град на Ронан.

Отварям бележника, надничам в интимния свят на непознатата. Трябва да науча името й, нищо друго не ме интересува. От вътрешната страна на корицата с химикалки с различни цветове са записани имена, адреси, телефонни номера, надраскани са кратки бележки. Записките на първата страница информират за размери на дрехи, скъпоценни камъни, отговарящи на различните астрални знаци, годишнини от сватбата на една или друга семейна двойка.

Обръщам на следващата страница. Данни за преобразуване в различни системи за измерване.

Трябва ми име, телефонен номер. Каквото и да било!

Препоръчвана дневна диета. Хм, това е малко по-интересно. Фразата „Жена, възрастова група 23–28“ е подчертана със синьо. По-долу откривам, че тя е висока метър и седемдесет. Преглеждам таблицата за калориите; мръсницата е постигнала забележителен резултат — приема само по две хиляди калории дневно.

Биенето на сърцето ми се учестява.

Следващата страница е озаглавена: „Коктейли и газирани напитки“.

По-нататък има страница: „Разстояния“. „Бележки“.

Въпросната страница е запълнена с бележки, направени с нечетлив почерк, и отново с химикалки с различни цветове — черен, син, червен и зелен.

„Информация за пътувания и чуждестранни валути.“

Париж е подчертан със зелено.

Най-сетне стигам до „Лични данни“.

Бинго!

Име — Никол Съмърс. Адрес, телефон, номер на мобилния телефон. Записвам ги на опакото на дланта си.

Пъхвам бележника обратно в чантата плик, оставям я на същото място, грабвам моята чанта и напускам апартамента; кристалната гарафа заплашително се поклаща в ръката ми, все едно е бомба.