Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (8)

Глава 8
Джак

Лодката се плъзна до разнебитената дървена платформа, която служеше за кей, и Джак завърза въжето около дънера на дървото, което пък служеше за стълб. Изкачи стъпалата, нагоре по скалите и закрачи по виещата се пясъчна алея. И така стигна до розовата къща със старомодната предна веранда. През прозорците успя да зърне част от разхвърляна дневна със старо канапе, тапицирано с плат местно производство, и след като зави зад ъгъла спалня, в която господстваше масивно старо легло с балдахин, изненадващо покрито с лъскав плат.

— Исусе! — измърмори той изумен и се зачуди на вкуса на собственичката. После мина покрай олеандрите и изкачи пътеката, която водеше до предната част на хотела. Погледът му беше привлечен от червения „Харли“, чиито хромирани повърхности блестяха, и той се спря, за да му се възхити.

Запита се дали не е на мис Воайорката, но не: този, който би се шокирал от вида на гол мъж, сигурно кара скромно малко „Рено“.

Входните врати на хотела бяха подканващо отворени. Той влезе и се огледа. Ако малката къщичка принадлежеше на собственичката и тя беше отговорна за декора тук, можеше да й прости за лъскавото ламе върху леглото. Удобно беше думата, която изскочи в ума му, а той беше човек, който ценеше удобствата поне на сушата, ако не и в морето, когато дори не се сещаше за тях. Усети миризмата на лавандула, пчелен восък и цветя — жасмин, може би, — не беше мъж, който знае много за цветята. Ароматът на нещо прекрасно долиташе от посоката, в която сигурно беше кухнята.

Без да си прави труд да натисне звънеца, той прекоси приятното антре и салона. През френските прозорци излезе на терасата, където застана с ръце в джобовете и започна да се оглежда.

Реши, че точно това означава една лятна вечер в Южна Франция — пълна с цветя тераса с изглед към залива и част от дългия полуостров; тихото жужене на разговорите и топлият смях на жените; дрънченето на леда в чашите и звукът от отварянето на бутилките шампанско или дори на някакво друго вино. Реши, че това тук може да мине за истинско съвършенство, но все пак всичко зависеше от рошавата жена. Сега вече изпитваше любопитство към нея, питаше се каква ли е по националност, дали държи под наем бара тук, или наистина е домакинята. И ето, че тя се появи пред него.

— Bonsoir, monsieur — каза Лола с дълбок поглед на кафявите очи изпод дългите мигли, който, кой знае защо, накара тръпки да полазят по гръбнака му. Беше прибрала косата си в конска опашка, но дългите меки къдрици почти докосваха миглите й и обрамчваха сърцевидното й лице. Джак разбра от акцента й, че е американка. Беше и по-висока, отколкото си беше помислил в началото — дълги крака в износени еспадрили, чиито панделки бяха завързани около слабите й глезени. И с престилката на хотел „Ривиера“. Никакви бижута, с изключение на брачна халка. Ха! Значи беше омъжена.

Той също разбра, че тя не го е познала, и й се усмихна в отговор с онази малко наклонена на една страна усмивка, от която бикините на жените сами се събуваха. Но не и на тази. Тя беше самата деловитост.

— Добър вечер — каза той.

— Маса за двама? — запита Лола и погледна в очакване да види жената с него. От погледите, които му хвърляше, той разбра, че тя очаква поне жената с него да е облечена в нещо различно от къси панталони и тениска.

— Сам съм — той я последва до една от масите, където тя дръпна стола му назад, за да може гостът да седне удобно. — Благодаря — каза й мъжът.

Сега вече Лола го погледна, наистина го погледна, и той видя, изумен, че тя се изчервява.

— О! — възкликна тя. — О, мили…

— Да, мисля, че вече сме се срещали — подаде й ръка. — Аз съм Джак Фарар, човекът от яхтата, която е хвърлила котва точно срещу хотела ви.

— Знам кой сте — промълви Лола, вцепенена от смущение. — И искам да ви уверя, че нямах никакво намерение да ви шпионирам. Просто бях любопитна да видя кой ще влезе в моето малко пристанище.

— Извинете? Вашето пристанище? Мислех, че водите са свободни за всички.

— Е, разбира се, така е. Но аз винаги мисля за него като за моето пристанище и никак не обичам груби летовници, които непрекъснато слушат силна музика и крещят и така безпокоят моите гости.

— Добре, обещавам, че няма да бъда груб. Е, а сега ще стиснете ли ръката ми и да сключим примирие? И да ми кажете коя сте.

Лола се съвзе. Отвърна му с най-любезната си усмивка на домакиня и пое ръката му, защото все пак той беше неин гост за вечеря.

— Аз съм Лола Лафорет. Добре дошли в моето малко местенце. А сега, да ви донеса ли питие, може би малко вино? Имаме превъзходни местни вина, а ако предпочитате розе, мога да ви препоръчам „Cuvee Paul Signac“.

Тя стоеше с молив, допрян до тефтера, и го гледаше надменно от горе на долу. Мислеше си, че той е прекалено погълнат от себе си и е прекалено самонадеян и затова не забелязва как тя го гледа със скрито любопитство. Е, тогава и той може да я изгледа така, нали?

— Ще взема бутилка от виното на художника — каза, като улови острия й поглед. Тя вероятно мислеше, че груб моряк като него не е чувал за Синяк, художник, пресъздал на платната си Сен Тропе още когато той е бил само малко рибарско градче.

— Добър избор — каза тя, цялата само професионализъм.

— Вие не ми дадохте такъв.

Тя го погледна.

— Не съм ви дала какво?

— Избор. Препоръчахте само едно вино и аз си поръчах от него.

Сега вече тя го погледна почти гневно.

— В такъв случай, ще изпратя Жан-Пол при вас със списъка на вината и менюто. Той ще се погрижи за вас — и с тези думи, тя се отдалечи.

Джак реши, че гордостта й е впечатляваща. Мислеше за очите и, за това, как дългите й мигли се спускаха над скулите, както става при Бамби в анимационните филмчета на „Дисни“, и колко привлекателно е това. Но, Господи, държанието й наистина си го биваше!

Слабичко момче французойче, бледо като луната, в черни панталони и престилката на хотел „Ривиера“, с половин дузина златни обеци на ухото, дойде при него със списъка на вината, менюто и кошничка хляб с масло от розмарин, който ухаеше примамливо.

— Ти сигурно си Жан-Пол — предположи Джак приятелски, както обикновено.

— Да, мосю, аз съм — отвърна момчето. — Мадам ми каза да взема поръчката ви.

— Ще взема бутилка „Cuvee Paul Signac“ — Джак погледна надолу към написаното на ръка меню.

— Веднага, мосю — Жан-Пол се движеше така, сякаш имаше криле. Джак беше готов да се обзаложи, че това е най-бързото обслужване, което може да се получи в района.

Огледа другите гости. Имаше и няколко празни маси на терасата и много празни в безлюдната малка трапезария. Зачуди се дали е така, защото храната е лоша, а после се сети, че е краят на сезона. Времето, когато цяла Франция се връща отново на работните си места, децата тръгват на училище, студентите отиват в университетите, а туристите — обратно в родните си места. Малко хора можеха като него да обикалят света по своя воля.

Жан-Пол се върна с виното в сребърна кофичка с лед. Беше забележително добро — студено, сочно, леко. Мадам Лола Лафорет имаше добър вкус за вина, както и за декор. Огледа се наоколо с одобрение. С изключение на мъжа, който вечеряше сам на съседната маса и изглеждаше доста нервен, всичко беше в пълна хармония, нежно и привлекателно.

Този мъж пиеше доброкачествено „Домейн Темпиер“, сякаш беше кока-кола, и изглеждаше така, сякаш нямаше търпение да си тръгне. Джак си помисли, че нещо у него му изглежда познато. Човек не би могъл лесно да забрави лице като неговото, тази безстрастност, която не позволява никакво изражение. Нито начина, по който леко се изправи на пръсти, когато стана, със стиснати юмруци, с „напомпани“ бицепси, готов да помете всеки, който му се изпречи на пътя, набиващия се на очи златен часовник, пръстена с розовия диамант, скъпите обувки и дизайнерското спортно облекло. Това очевидно беше мъж, който беше дошъл да се забавлява в Южна Франция. И тогава какво, по дяволите, правеше той в този скромен ресторант?

Проблемът беше в това, че не можеше да го впише в обстановката. Нито пък можеше да си го представи в „Льо Каве дю Рой“, където веднъж самият Джак беше отседнал с Шугар. Всъщност той беше придружил Шугар до там и я беше оставил сама след половин час, защото вече не можеше да понася нивото на децибелите, пък и Шугар си намери компания, естествено. Дали пък това не се беше случило на терасата на „Карлтън“ в Кан, където той разговаряше за бизнес с човек, чиято лодка се канеше да купи и който обичаше лодките толкова много, колкото и самият той?

Ах, по дяволите, може би човекът беше просто част от истинския парад в кафе-бар „Senequier“, където обикновено всички от Сен Тропе завършваха вечерта по едно или друго време.

Хвърли още един дълъг изучаващ поглед на мъжа, когато той мина край него на излизане. Не харесваше този човек, това беше сигурно. След минута чу добре познатия рев на „Харлито“ и шума от чакъла, който изхвърчаше изпод гумите му. Можеше да предположи, че скъпият мотоциклет е негов.

Отново обърна внимание на менюто и си поръча салата от омари с джинджифил и агнешко с патладжани, след което се облегна назад и започна да се наслаждава на виното и на гледката. Много се надяваше, че ще види отново мадам Лафорет — домакинята с очите на Бамби.