Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hotel Riviera, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. Хотел „Ривиера“

Издателство „Калпазанов“, София, 2004

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0216–3

История

  1. — Добавяне

Глава 62

Патрик Лафорет беше разорен. В джоба си имаше достатъчно пари за чашка кафе, за закуска, за обяд от един сандвич и може би питие и нещо за хапване вечерта. Евгения беше престанала да му изпраща пари, ядосана, че залага. А той беше загубил по-голямата част от парите, изпратени му от нея, включително тези от перлите и диамантените обеци. За общата сума Патрик не искаше дори да мисли. Беше по-голяма, отколкото беше сметнал първоначално, това поне беше сигурно.

Сега Евгения го държеше изкъсо. Той живееше сам в порутената малка вила сред хълмовете, което уж беше тяхното любовно гнездо. Евгения вече не идваше тук. Не беше го допускала близо до себе си от седмици и той мислеше, че ще полудее. Металиковосиният му „Мерцедес“ също беше продаден, животът в грандхотела в Сан Ремо беше свършил. Беше му останал само моторът „Дукати“. Вече не беше щастлив човек.

Евгения Солис също не беше щастлива. Беше много ядосана, огорчена и опасна. Бяха прекарали следобеда заедно, обядваха в кръчмичката на селцето Ла Турбие, високо в планините над Монте Карло.

Тя седеше срещу него, спокойна и хладна в жълтия си пуловер, защото наистина беше студено там горе. На гърдите й имаше платинена верижка, покрита с диаманти. Тя гледаше чинията с равиоли и дори не вдигаше поглед към него. Той понечи да хване ръката й, но тя го отблъсна.

— Не ме безпокой, Патрик, мисля — сопна му се. Той отпи още една глътка червено вино и каза:

— И за какво мислиш този път?

Чудеше се дали няма да му каже „сбогом“. И ако беше така, какво щеше да прави той? Не можеше да живее без тази жена. Тя беше като вирус, който не можеш да победиш — лош за теб, но ти не искаш да вземеш лекарството, защото ти харесва как болестта те кара да се чувстваш.

— Не можем да продължаваме така — каза Евгения и той кимна смирено. Дори той го разбираше. — Време е да действаме — говореше безгрижно, почти весело. — Планът ни е готов и трябва само да го доведем докрай — той наля още вино и я погледна: толкова красива, толкова зла… Вече не знаеше дали я обича, или я мрази.

— Фалкон ще се обади по телефона — каза тя. — Мъжът, Фарар, ще бъде отстранен. Лола ще дойде сама.

— Наистина ли мислиш, че ще дойде?

Евгения се усмихна.

— Знам, че ще дойде, Патрик. Мисля, че все пак ще дойде да те види.

Патрик втренчи тъжен поглед в чашата. Всичко това беше отишло прекалено далеч, вече нямаше връщане или измъкване. Само че не можеше да го направи.

— Няма аз да карам колата — каза той, все така инатливо втренчен в чашата.

Евгения въздъхна. Патрик беше слаб, винаги го беше знаела.

— Не се тревожи, ще се погрижим и за това. Утре по това време ще бъдеш свободен човек.