Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (39)

Глава 39

Не останах дълго сама. Сребристосиният „Ягуар“ идваше отдолу по алеята с Жизел Кастил на волана. Тя носеше шифонен шал около косата и раменете си и много тъмни слънчеви очила в стила на Грейс Кели във филма „Да хванем крадеца“.

Седях на предните стъпала и гледах как грациозно слиза от колата — първо подаде дългите си елегантни крака, оправи късата си блуза и тогава се плъзна навън, без да показва неща, които не би трябвало. Толкова професионално — като звезда, която слиза от лимузина на холивудска премиера.

Мъжът беше на задната седалка — млад, тъмни очила, бейзболна шапка. Той ме погледна, но не слезе от колата.

— Лола — каза Жизел, като вървеше право към мен, студена и елегантна в семплата си дреха от бял лен.

— Жизел — казах аз. Ние стояхме неловко на стъпалата и се гледахме една друга.

— Трябва да поговорим — каза тя.

Кимнах.

— Моля, влез.

Вътре тя започна да обикаля удобния хол, като вземаше някои неща, за да ги разгледа. Мина през свода в салона, чух токчетата й да тракат по плочките, когато излезе на терасата.

Огледах се и видях това, което тя беше видяла, и изведнъж моят очарователен, малък хотел не изглеждаше достатъчно шик, достатъчно голям. Усещаше се липсата на лукс, но аз винаги съм мислела, че това го прави уютен.

Жизел очевидно не виждаше „чар“. Тя видя доста очукани антики, пъстрите и весели евтини провинциални килими, резките по масата от розово дърво и цветята, поставени в олющената сребърна ваза.

— Така, това е хотел „Ривиера“ — каза тя.

— Да — съгласих се аз.

— Единственият имот на Патрик — добави тя и се разположи на дивана, който уж беше от времето на Луи Не-знам-кой-си, тапициран от мен в плат на жълти и сини шарки.

— Да — отново се съгласих с нея.

— Чух мълвата, че Солис е купил хотела от теб за съпругата си?

Това беше въпрос, а не излагане на фактите. Казах й истината.

— Патрик дължеше пари на Солис. Той искаше имота заради неизплащането на дълга. Солис е в правото си да претендира за хотела. Той реши да го даде на съпругата си.

— А, Евгения — тя ме погледна многозначително с тюркоазните си очи. — И при Патрик нещата винаги стояха така — важеше фразата „търси жената“.

Мис Найтингейл беше казала абсолютно същото. Чудех се дали това беше истина, за Патрик и Евгения? И ако беше така, откъде знаеше Жизел?

— Както и да е, мадам Солис ще трябва да се пребори с мен за хотела. Аз имам списък на парите, които Патрик ми дължи. Винаги му давах чекове. Имам техните номера, както и сумите, за които са били издавани. Всички чекове бяха на негово име. Вярвам, че моето искане ще бъде уважено, а не това на господин Солис. В продължение на много години аз давах пари на Патрик — каза тя.

— Това ли искаше да ми кажеш? — брадичката ми беше вдигната нагоре, както ме беше посъветвала Буги Лампсон. Бях високомерна, студена и ядосана на тази богата и хитра кучка, на която не й стигаше, че беше имала съпруга ми, а искаше и дома ми.

— Това е всичко, скъпа Лола. Освен може би само още едно нещо.

— Добре — казах аз предпазливо, защото животът на Патрик беше по-сложен, отколкото си бях представяла. — Какво е то?

— Кажи ми къде е Патрик — каза тя и ме изненада. — Само ми кажи къде е той и аз ще оттегля искането си. Обещавам.

Изгледах я хладно и с безразличие.

— Нямам представа къде е Патрик.

— О, да, имаш — беше се подпряла на вратата, безупречна в белия си лен, с белия шифонен шал около дългата си черна коса и гледаше невинно като безгрешната Мадона. — Предупредих те — каза тя. — Най-добре за теб ще е да ми кажеш къде е Патрик.

Последвах я до вратата.

— Защо да е в мой интерес? — попитах, сега вече наистина бясна.

— Защото, скъпа Лола, Патрик ми принадлежи. Той винаги е бил мой.

Остави ме да стоя на стълбите с озадачен израз на лицето. Разбира се, когато я срещнах, знаех, че е любовница на Патрик, но да й е принадлежал? Жената беше луда.

Като че ли за да потвърди разсъжденията ми, Скрембъл се появи зад ъгъла. Спря да огледа сцената и тогава с пронизващ крясък се затича към Жизел, като махаше с разтворени криле. Жизел закрещя, размаха ръце в опит да я прогони, но Скрембъл клъвна ръцете и, краката й и всичко, до което успя да се добере.

— Махнете това от мен, махнете го! — викаше, използвайки епитети, които не бяха за една дама. Аз просто стоях там със скръстени ръце и мислех дали да отида при Скрембъл. Сама щях да изкълва очите на Жизел, ако доброто ми възпитание не ме беше спряло.

Младият мъж изскочи от колата. Той грабна Жизел и ритна Скрембъл. Аз я взех и я сложих под ръката си.

— Изчезвайте — казах твърдо. — Не сте желани тук.

Жизел все още викаше, когато тръгваха, но не ме интересуваше. Освен това, имах неприятното чувство, че не я виждам за последен път. Тя щеше да се върне, да търси отмъщение.

Върнах се в хотела. Беше много тихо, толкова тихо, че тишината започваше да лази по нервите. Като стисках Скрембъл, която още крякаше, тръгнах надолу по пътеката към къщичката си. Завих зад олеандровите храсти и я видях. Яхтата отново беше хвърлила котва в моето малко заливче — точно както първия път.