Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hotel Riviera, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. Хотел „Ривиера“

Издателство „Калпазанов“, София, 2004

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0216–3

История

  1. — Добавяне

Глава 50
Евгения

Евгения Солис мина бързо край съпруга си, без дори да го погледне. Облегна се на перилата на палубата и загледа малката лодка, която пореше вълните на спокойното синьо Средиземно море. Чу Солис да застава зад нея, но не се обърна да го поздрави. Тя дори не искаше да го вижда, въпреки че той я притежаваше, така както всеки друг мъж притежава безценно произведение на изкуството. Евгения беше жена на богат мъж, но това не значеше, че тя е богата жена.

Тя се беше родила Евгения Мулдова, в беден квартал на Русия, едно от седемте деца, всичките момичета. Родителите й работеха в местната фабрика и всичките девет члена на семейството живееха в две стаи, което беше лукс според тамошните стандарти. Но не и според Евгения, най-младата и най-красивата. Никой не разбираше точно какъв ген е наследила. Нейните сестри бяха ниски с кафяви коси и бледа нездрава кожа като на родителите им. И всички те последваха родителите си във фабриката.

Евгения дълго мисли за живота им: за дома им и фабриката. Косата й настръхваше от ужас, като си представеше, че и тя може да живее така. Когато навърши петнайсет, си тръгна, без да каже и дума. Никога вече не видя семейството си. Лъжейки за възрастта си, работеше в нощните клубове на Санкт Петербург като танцьорка или домакиня.

Беше й лесно да се среща с мъже. Не срещаше обаче такива, които да искат да й помогнат. Все пак, печелеше пари, а и те заплащаха страстта й с дрехи и някой друг скъп подарък. Подаръците не бяха чак толкова ценни, но понеже тя беше млада и никога досега не беше получавала подаръци, те й доставяха удоволствие.

Най-после успя да прекоси Европа. Помогна й мъж, който често „намираше работа“ на жени като нея. Така тя срещна Лорен Солис. Случи се в нощния клуб на хотел „Библос“ в Сен Тропе. Както винаги, там имаше много народ. Хората бяха толкова нагъсто, че дори не можеха да танцуват. Евгения беше нетърпелива и раздразнителна, защото тълпата я изнервяше. Искаше да танцува, затова се изкачи там, където бяха масите. По-свободно беше около една маса, на която седеше сам, мъж с посивяла коса. Тя затанцува до масата му.

Ясно осъзнаваше какво впечатление прави, и факта, че очите на всички не се отделят от нея. Особено очите на мъжа, до чиято маса беше избрала да застане. Беше отдадена изцяло на музиката, но все пак усещаше присъствието на мъжа. Само един поглед й беше достатъчен да забележи безупречно бялата му ленена риза, тъмните очила, бутилката скъпо шампанско, все още пълна. Забеляза скъпия му часовник и факта, че той заемаше най-хубавата маса в нощния клуб, където главни добродетели бяха парите и високото положение в обществото. Следваха ги луксът и стилът. Той беше доста възрастен, но, изглежда, притежаваше богатство и власт.

Тя престана да танцува и застана с ръце на хълбоци. Залюля се леко в ритъма на музиката, свела поглед към него. Лорен Солис вдигна очи към нея, към русата богиня. Един поглед му беше достатъчен да забележи колко дълги са краката й и колко е млада. Пожела я. Заведе я на яхтата си, демонстрира й богатството и властта си, показа й, че светът може да бъде и неин. А Евгения, която беше достатъчно хитра, отказа да легне с един от най-богатите мъже на Земята, въпреки че той й обеща кожено палто и диамантена огърлица и каквото друго проклето нещо би пожелала. Евгения искаше да сключи брак и го получи.

Онова, което не беше достатъчно умна да получи, защото не познаваше истинския свят на богатите, беше предбрачно споразумение. Такова нямаше. И ето, че сега беше просто „съпруга на богаташ“.

 

 

Беше по-добре, отколкото да е бедна, определено. Имаше неограничен кредит във всички магазини в Монако и Кан, в Париж и Лондон, в Ню Йорк. Можеше да си купи толкова бутикови дрехи, колкото пожелае. Беше редовен клиент и на най-скъпите бижутерии, макар че Солис трябваше да потвърждава покупките, надхвърлящи определени стойности. Той също беше хитър и знаеше, че за да я задържи, трябва да й даде определена свобода. Купи й „Ферари“, но не и личен реактивен самолет, скъпо кожено палто, но не и собствена къща.

Според критериите, на която и да е жена, можеше да се каже, че Евгения е успяла. Нейният ум обаче работеше на по-ниско, първично, ниво. Искаше да вземе от Солис толкова пари, колкото успее, защото не знаеше кога може да му хрумне да я замени с последната красавица, появила се на Ривиерата. Все пак той се беше женил няколко пъти и Евгения беше петата му съпруга. Времето й беше ограничено и беше по-добре да побърза.

Селянка по манталитет, тя започна с дрехите. Купуваше ги на модните ревюта в Париж и Милано, после незабавно ги продаваше, обикновено на половин цена, което, като се имаше предвид как харчи, пак беше стабилна сума. Купи две скъпи коли, после се нацупи сладко и каза на Солис, че повече не ги харесва. Тъй като се беше погрижила да ги купи от свое собствено име, внесе парите от продажбата пак на свое име в банката. После започна да прави същото с бижутата и от тях печелеше повече. Естествено, не каза на Солис, че купува и продава. Пазеше някои от най-скъпите бижута и ги слагаше, когато той искаше да я види в пълния й блясък. Диамантите по нея бяха достатъчно на брой, за да бъде неустоима и да заблуждава Солис. Както и да е, защото за нея бижутата бяха толкова добри, колкото и парите в банката.

Не беше лесно обаче да бъде заблуден Солис. Той беше опасен. Евгения знаеше, че трябва да бъде много предпазлива. На всичко това трябваше да бъде сложен край, защото тя не можеше просто така да открадне всичките му пари. Имаше вече два милиона, но имаше нужда от още. Имаше нужда от „големи пари“. Трябваше да се отърве от Солис. Наистина се замисляше дали да не го бутне извън борда в някоя тъмна нощ. Помнеше как бяха намерили тялото на вестникарския магнат Робърт Максуел да плава в морето. Преди обаче да направи това, трябваше да се погрижи тя да получи лъвския пай от богатството на Солис.

И точно в този момент от живота си Евгения срещна Патрик Лафорет и реши, че той е нейната съдба. И сега Евгения имаше план. Знаеше, че не само Лола му пречи да изпълни онова, което тя желаеше. Беше онзи ужасен малък хотел „Ривиера“. Беше принадлежал на бащата на Патрик, а преди това и на дядо му, може би затова той го обичаше толкова много. Думата „сантименталност“ не съществуваше в речника на Евгения. Ако хотелът го нямаше, земята щеше да е свободна от „семейни спомени“. Така щеше да се освободи и от Лола, защото тя щеше да остане без работа. Щеше да бъде лесно да накарат Лола да изчезне, точно както щяха да постъпят и с хотела. Всъщност можеше да се уреди двете да станат по едно и също време. Всичко, което тя щеше да направи, беше да нанесе първия удар. Фалкон щеше да се погрижи за останалото.

Все така, без да обръща внимание на съпруга си, Евгения прекоси палубата и изкачи няколкото стъпала, които водеха към плувния басейн, като по пътя съблече саронга си и го захвърли.

Солис я последва, вдигна дрехата й и загледа с наслада съвършената извивка на хълбоците й, тънката й талия и деликатната закръгленост на твърдите й гърди. Притисна саронга към ноздрите си и вдъхна аромата й.

Евгения чувстваше погледа му върху себе си като змия, която я поглъща. Спря се за миг, за да може той да я огледа и така да получи нещо срещу парите си. После се гмурна в чистата вода на мраморния басейн.