Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (40)

Глава 40

Стоях и я гледах, сърцето ми биеше бързо и тежко, устата ми беше пресъхнала от гняв. Скрембъл скочи от ръцете ми и се върна на терасата до саксията с хибискус.

Значи се беше върнал, нали! Нямаше го почти седмица. Къде е бил? Защо замина, без да каже нищо, точно след като правихме любов цяла нощ? Може би не се бях държала като дама, но това беше само една вечер. Ако си мислеше, че просто пак ще нахълта в живота ми, сякаш нищо не се е случило, грешеше. Беше ми дошло до гуша от мъжете. От всички мъже. Включително от Джак Фарар.

Хвърлих се на дивана на верандата. Подпрях главата си на възглавниците и затворих очи. Пожелах си да не ме е грижа. Животът ми беше нанесъл още един удар. Просто не можех да понеса повече.

След малко чух стъпките на Джак по пътеката. Не можех да отворя очи; дори не можах да мръдна. Но гласът му предизвика тръпки по гръбнака ми.

— Лола? Лола, добре ли си?

Усещах, че стои до мен, и чувах дишането му. Представих си как се мръщи, докато ме гледа.

— Върви си — казах аз накрая.

— Но аз току-що дойдох.

— Ха! — изсмях се.

— Хей, какво има, сладка моя?

Отворих очите си съвсем малко. Досега не беше ме наричал „сладка“. Той изглеждаше по същия начин — прекалено добре.

— Току-що се върнах от Щатите — обясни той.

— Ха! Сигурно — бях готова да се обзаложа, че е плавал с приятели по крайбрежието.

Той свали краката ми от дивана, седна до мен и ги опъна през своите колене.

— Имаше злополука в Нюпорт. Карлос беше излязъл с останалата част от екипажа с големия платноход, а ние планирахме плаване до Южна Африка. Незнайно по каква причина, рулят беше изгубен. Имахме и голяма пробойна. Опитали се да помпят, но дупката била прекалено голяма, а водата навлизала много бързо. В лодката беше навлязла вода, висока петдесет стъпки. Трябваше да се върна. Взех първия полет от Ница за Париж, а после за Бостън.

— Карлос добре ли е? А моряците? — сега се гледахме в очите, предпазливо от моя страна.

— Те получиха помощ, спасителните лодки ги извадиха от водата малко след като се намокриха.

— Тогава всичко е наред.

— Да, това са добрите новини. Трябваше да се върна бързо и да организирам поправката, преди отново да я пуснем да плава. Не беше малко работа. И моята хубава лодка е повредена.

Долових мъката в гласа му и казах:

— Съжалявам.

Той взе брадичката ми в твърдата си топла ръка.

— Лола, аз съжалявам, че ти си ядосана и наранена. Опитах се да ти се обадя, но те нямаше. Оставих съобщение на Жан-Пол. Казах му, че има спешен случай и че ще се върна след една седмица.

Усмихнах се кисело.

— Това е влязло през едното ухо на Жан-Пол и е излязло през другото.

— Очевидно. Но не може да си част от живота ми един ден, а на следващия вече да не бъдеш — настоя Джак. — Обещавам, че това няма да се случи. Ти беше в ума ми през целия полет над Атлантика. И на връщане също.

— Наистина ли? — почувствах, че се размеквам. „Топя се“ всъщност беше по-подходяща дума. Лицето му се наведе към моето и устните ни се сключиха в нежна целувка като първата, лека като крилата на пеперуда.

— Беше, и сега си — прошепна той. Галеше краката ми — не секси, просто нежно, приятно.

— Какво мога да направя, за да те накарам да ми простиш?

Свалих си краката долу и бързо се изправих.

— Знам какво можеш да направиш — казах аз с отчаяни искрици в очите. — Всички си тръгнаха, дори мис Найтингейл е на разходка. Трябва да се махна оттук. Защо не изведеш главния готвач на обяд?

— Печелиш — Джак ми се ухили така, че бих могла да се разтопя, дори да бях в Антарктика. Ето, че отново трябваше да събирам парчетата и да не гледам на бъдещето по начина, по който знаех, че трябва. Но някак си, точно сега не ме беше грижа.