Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (60)

Глава 60

Изпитах нещо повече от простичкото чувство, че „се завръщам у дома“, когато ръцете на Джак ме обгърнаха на летището в Ница на следващата вечер. Чувствах, че му принадлежа, че мястото ми е при него. Зарових глава на гърдите му и почувствах как мускулите на ръцете му се напрягат, когато ме притисна по-силно към себе си. Няколко секунди останахме така — здраво прегърнати. Мис „Н“ дискретно се правеше на заета с багажа, докато Джак шепнеше в ухото ми.

— Изглеждаш апетитна като ягоди със сметана и дори вече приличаш на англичанка — установи той може би защото бях облякла новия си розов пуловер, а косата ми беше прибрана назад. Поне веднъж бях спретната.

— Ти също изглеждаш много вкусен — отвърнах на свой ред с широка усмивка.

После той отиде да помогне на мис „Н“ с багажа, целуна я по бузата и вдигна чантите, сякаш бяха пълни с перушина. Мис „Н“ въздъхна доволно и каза, че е толкова хубаво да има мъж наоколо, който да се грижи за тези неща, а после всички заедно излязохме на слънчевата светлина, за да потърсим колата. Само че нямаше кола. Вместо това взехме такси до пристанището, където малката лодка чакаше, после се насочихме към яхтата с Лошото куче, песа, заел мястото на аристократичната малка Нел. Главата на Нел беше в скута на мис Найтингейл. Вятърът духаше в платната ни, когато се отправихме към Сен Тропе.

Почти започнах да харесвам лодките.

Джак и аз бяхме седнали на палубата на яхтата и гледахме през водата останките от хотела ми. Цялата страна отпред, където беше кухнята, беше купчина от обгорели греди и нагънати железа. Онова, което беше останало от покрива от тази страна, беше съборено, защото представляваше опасност. Терасата беше пълна с боклуци, а розовите стени бяха почернели от дима. Бугенвилиите обаче смело се бореха, въпреки че беше краят на ноември. Градината беше буйна, като подивяла под лъчите на есенното слънце.

Хотелът беше смисълът на живота ми. Без него аз бях никой. Нямах гости, за да се грижа за тях, нямаше за кого да готвя, нямаше на кого да се оплача в края на дългия ден, че краката ме болят и че не знам какво да правя с Жан-Пол, който не се е появил на работа. Как копнеех да си върна всичко това, всяко мрънкане, всяко оплакване, всяка част на тежката работа, която обичах.

— Изглежда ужасно — промълвих аз. — Толкова неугледно и сиво. Къде отиде всичкият му чар?

— Все още е тук — възрази Джак. — Направи хотел „Ривиера“, какъвто беше. Успяла си веднъж, можеш отново да го направиш. Всичко, от което се нуждае, е малко ремонт, боядисване и лъскане.

— Ха, и пари. Много пари.

— Застрахователната компания ще плати. Бащата на мистър Меден месец е в Авиньон и е с тях всеки ден. Ще видиш, скоро ще получиш чек.

Помислих си, колко много време ми беше необходимо, за да създам хотела. Спомних си как работниците по конструкцията влизаха и излизаха месеци наред, борбата, която водих, докато местните власти не одобриха плана ми, бюрокрацията, която стопяваше търпението ми и ме изнервяше, любовта и удоволствието, с които обзаведох всяка стая, като неуморно обикалях търговете, находките, които приличаха на отделни части от пъзел. Замислих се за хубавата си кухня и реших, че никога не може да бъде създадена отново в този си вид. Да, бях вложила доста любов в хотел „Ривиера“, но той също ми беше отговорил с любов. Отчаях се. Нещо, което беше част от мен, беше изгоряло в пламъците и се съмнявах, че някога ще го открия отново.

— Не мога да го направя — казах. — Просто не мога. Всичката тази къртовска работа отново.

Почувствах как Джак ме гледа дълго и преценяващо.

— Съжалявам, че чувстваш нещата по този начин. Хотелът наистина беше част от твоя живот.

— А вече дори не знам дали аз го притежавам — казах с горчивина.

— Притежаваш го дотогава, докато съдът не се произнесе в противното. Съмнявам се обаче, че ще стане така сега, когато сме по следите на Патрик. А и нали ти казах, че процесът може да отнеме години.

— Няма да го построя отново, за да може Евгения да живее тук щастливо след това.

Обърнах се и го погледнах, седнал на палубата до мен, с присвити колене, с ръце, скръстени на гърдите. Изглеждаше твърд като скала, силен, човек, на когото можеш да се опреш и на когото можеш да разчиташ, прекалено хубав, за да бъде истински… Не можеше да бъде мой, това беше сигурно.

— Страхувам се — казах. — Страхувам се да се върна в собствената си къща. Страхувам се до смърт от Патрик.

— Не е необходимо да се връщаш, можеш да останеш тук, на яхтата.

Не мислех, че говори сериозно. Сигурно просто се опитваше да бъде мил.

— Благодаря ти — измърморих, — но мразя всичко, което плава по вода. Предполагам, че ще се оправя и накрая всичко ще бъде Окей. Мис Найтингейл ще остане известно време с мен — засмях се. — Сега вече сме като двойка стари моми приятелки. Познаваме се толкова добре след всичките онези чаши чай преди лягане — погледнах го. — Наистина я обичам. Тя е такава приятелка, каквато всяка жена трябва да има — протегнах се и хванах ръката му. — Такъв си и ти за мен, Джак Фарар. Добър приятел, който непрекъснато кръстосва между Съединените щати и Европа, за да ми помага, когато всъщност трябва да си, бъде у дома, да поправя яхтата си и да се подготвя за пътуване.

— Върнах се, защото исках да те видя — той стисна здраво ръката ми. — И защото искам да ти помогна да се измъкнеш от тази каша. Аз също се страхувам от онова, което Патрик може да направи.

Чудех се коя от всичките тези причини ми харесва най-много. Нямах обаче много време за мислене, защото той ме прегърна и аз вдъхнах познатата негова мъжка миризма. Наболата по брадичката му брада одраска бузата ми.

— Липсваше ми, Лола — каза той, а аз се усмихнах и го целунах. Въпреки че не каза, че ме обича и това, че му липсвам, ми стигаше засега.

Правихме любов на онова малко твърдо легло в каютата, а в ушите ни звучаха крясъците на чайките и шумът на морето.

— Изглеждаш различна — каза Джак, докато събличаше розовия ми кашмирен пуловер. — Косата ти е по-дълга, очите ти са с цвета на доброкачествено уиски, кожата ти е по-светла.

— Но не ме ли чувстваш по същия начин? — ръцете и краката ми го обгръщаха здраво.

— О, да! — каза той. — Спомням си допира до кожата ти, мечтаех да те докосна по време на онези дълги трансатлантически полети, нима не ти го казах?

— Не точно — прошепнах и загризах леко ухото му, докато ръцете му правеха чудеса от вътрешната страна на бедрата ми. Той седна на пети и загали тялото ми, започна да ми се възхищава, без да откъсва поглед от моя, а после съединихме телата си в нежния чувствен танц на любовта.

Никога преди не бях любена така, никога с толкова нежен мъж, толкова загрижен за мен, толкова сигурен в онова, което прави с тялото ми и в удоволствието, което бих могла да получа от ласките му. Когато Джак влезе в мен, ми се стори, че се издигам към звездите. Извиках високо от щастие и той ме притисна към гърдите си. Почувствах сърцето му да бие тежко до моето, докато лежахме хлъзгави от потта и все още прегърнати.