Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hotel Riviera, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. Хотел „Ривиера“

Издателство „Калпазанов“, София, 2004

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0216–3

История

  1. — Добавяне

Глава 4
Мис Найтингейл

Моли Найтингейл се влюби в хотел „Ривиера“ още първия път, когато го видя. Влюби се в неговата семплост и непретенциозност и каза, че е като „провинциална къща край морето“, удивена на късмета си. Влюби се и в Лола, която винаги беше приветливо усмихната, макар и да беше много заета. Разбира се, Патрик никога не си правеше труда да хаби чара си заради гостите, защото го спестяваше за чуждите жени. А и, в интерес на истината, през последните две години едва се задържаше тук. А сега съвсем си беше отишъл. Ако не беше очевидната болка на Лола, мис Найтингейл би казала: „Добре е човек да се отърве от стария боклук“, но не искаше да вижда Лола по-наранена, отколкото беше.

Не искаше да повдига въпроса за изневерите на Патрик, защото знаеше, че ако жената е избрала да затваря очите си за този род неща, не може да се направи нищо по въпроса. Но сега Патрик беше изчезнал и тя никак не беше изненадана. Беше изненадана обаче, че просто е излязъл от хотела, без да предяви никакви претенции към него. Като съпрузи, Лола и Патрик имаха равен дял собственост, което не се струваше справедливо на мис Найтингейл, защото вярваше, че Лола е създала хотел „Ривиера“, също толкова твърдо, както вярваше, че Господ е създал човека.

Лола винаги се отнасяше с нея като с любима леля, е, пралеля беше може би по-точно, защото, макар да не искаше да го признае, тя все повече и повече остаряваше. Беше точно на седемдесет и осем години, макар че Лола беше достатъчно учтива да не задава този въпрос, а мис Найтингейл беше достатъчно суетна да не го повдига. И ако мислите, че това означава, че е била стара, да знаете, че духът й беше още бодър и младежки. А умът й все още беше така остър, както когато беше директор на училището за момичета „Кралица Уилхелмина“ в Лондон.

Тя и Лола рядко разменяха прекалено лична информация, така че днешните признания бяха нещо като изненада. Обикновено говореха просто за времето — тема, по която тук не можеше да има никакви разногласия, или за храната и виното, или за местата, които мис Найтингейл беше открила, докато пътува нагоре и надолу по крайбрежието в наетия сребрист автомобил, марка „Веспа“.

Тя беше открила много уютни местенца, които бяха встрани от главните пътища, и които дори Лола никога не беше посещавала. Като например полуразрушената вила близо до Кап Фера, която някога, в началото на века, също била хотел, притежание на екзотична френска певица на име Леони Бахри. Е, Лола никак не приличаше по външност на легендарната Леони, но със своя хотел на Лазурния бряг и с несполучливите си връзки с мъжете все пак имаше нещо общо с нея.

След толкова много години, и мис Найтингейл беше започнала да приема хотел „Ривиера“ като свой дом, макар и далеч от дома.

Мис Найтингейл беше започнала живота си като „дъщерята на господаря на имението“ в малкото селце Блекли в самото сърце на Котсуолдс. Но времената и обстоятелствата се бяха променили и сега тя живееше сама в котиджа, в който някога беше живял градинарят, в същото село, което някога семейството й беше притежавало. За компания в дългите зимни нощи имаше само двете си кученца Йорки и малката Нели. И спомените за любимия си съпруг Том, които я караха да се усмихва. И живееше в очакване на едномесечния си престой в хотел „Ривиера“ в края на френското лято.

И това ми е достатъчно, помисли си тя, като отпи поредната глътка пастис и се усмихна на другите гости, които тъкмо слизаха за вечеря. Макар че нямаше кой знае какво да занимава ума й, а това й липсваше също толкова много, колкото й липсваше и нейният Том.