Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (11)

Глава 11

Знаете ли, никак не е лесно да се справиш с едно разбито сърце, макар моето да беше наранено доста отдавна. Всъщност много преди Патрик да ме напусне. Понякога толкова се натъжавам от това, че съм загубила бляскавата любов, че прекарвам целия си ден в кухнята и опитвам нови рецепти. И оттук идват няколкото излишни килограми на някога стройната ми фигура. Понякога си позволявам да изпитвам гняв. Тогава фуча и беснея и съм подла с всички. Знам, че не е честно, но просто не мога да го преодолея. И винаги след това съжалявам. А после идват отново дългите, дълги самотни нощи, когато плача, заровила глава във възглавницата, и се питам къде ли е отишъл той, притискам кокошката до сърцето си, а тя кудкудяка, защото само така може да изрази съчувствието си. Но пък нали никой никога не е твърдял, че е лесно да си жена.

А всичко беше започнало толкова красиво с Патрик, толкова бляскаво, толкова романтично с чаша вино и хайвер. Работех в Лас Вегас като сладкар в ресторанта на един от най-грандиозните хотели и имах свободата да приготвям каквото си пожелая. Разполагах с голяма и просторна, удобна кухня. Обичах работата си, бях щастлива там, макар да имах малко време за личен живот. Бях решила да не се занимавам много с мъже, защото нямах голям късмет с тях.

Беше трийсет и третият ми рожден ден и приготвях собствената си торта, шоколадова, разбира се, с лек и вкусен пълнеж. След като и последните гости на ресторанта си тръгнеха, щях да я споделя с колегите си, щях да захвърля онези широки бели готварски панталони и да облека прилепналите си дънки. Щях да облека също, много смело от моя страна, черна блуза от шифон от онези, които висят доста сексапилно от раменете. Бях си я купила импулсивно като подарък от един от най-изисканите бутици в Лас Вегас. Бях изумена от астрономическата цена, но после твърдо си казах, че това е моят рожден ден и никой друг няма да ми купи екстравагантен и романтичен подарък.

Огледах се тревожно в огледалото, понаместих плата на раменете си, защото се плъзгаше надолу, подръпнах и деколтето малко нагоре и осъзнах колко глупаво съм постъпила да похарча толкова много, защото нямаше кой да ме види. И все пак беше моят рожден ден и твърдо бях решила да изляза да се поразвлека. Сложих черна спирала на светлите си мигли и вчесах грижливо дългата си права коса. Пъхнах краката си, които много ме боляха, в черните велурени обувки с високи токчета, грабнах дамската си чантичка и тръгнах към казино „Беладжио“.

Мотаех се около масите за „Блек Джек“ и pai gow, където хората се мъчеха, в кръговете ярка светлина, да избягат от реалния живот. Чудех се на сръчността на крупиетата и напрегнатата мълчаливост на играчите. Питах се дали не залагат бъдещето си или пък целите си богатства за последен път. Бедните глупаци, мислех си, без ни най-малко да знам, че след малко аз ще започна да играя хазарт със самата съдба.

Умората ме завладя. Бях на крака от часове и тези обувки щяха да причинят смъртта ми. Бяха огромна грешка. Както и идването ми тук. Не исках да бъда тук сама, облечена добре, но без да има къде и с кого да отида. Исках да се прибера у дома и да си легна в леглото с хубава книга в ръка. Веднага! Обърнах се рязко и буквално се блъснах в него.

— Извинете, госпожице, извинете… — каза той.

— Извинете ме, толкова съжалявам — смотолевих и аз. После ръцете му ме обгърнаха, помогнаха ми да стъпя здраво на земята и открих, че гледам право в очите му.

Той беше, без никакво съмнение, най-привлекателният мъж, който някога ме беше държал в ръцете си. Всъщност попадаше във всички клишета: висок, тъмнокос, красив и, в добавка към всичко това, беше французин. Как бих могла да устоя?

— Добре ли сте? — запита с ужасно романтичен френски акцент. — Изглеждате леко разстроена.

Смутена, не можех да измисля какво да кажа. Едната ми обувка се беше изхлузила при сблъсъка и сега непознатият забеляза това.

— Пепеляшка? — той ме погледна. После коленичи до мен, хвана нежно глезена ми и постави обувката на стъпалото ми. Беше толкова секси, че дъхът ми спря.

— О! О! Благодаря ви! — вътрешно изстенах, защото това никак не беше особено умен и свързан диалог. — Съжалявам — добавих, като все още не можех да си поема дъх.

— Аз съм този, който би трябвало да съжалява, защото не гледах къде вървя. Моля ви, ще ми позволите ли да ви купя питие? Само за да се уверя, че сте добре?

Поколебах се, макар само един Господ да знаеше защо — а може би това беше предзнаменование за предстоящата катастрофа, — но после казах „да“. Чувствах дланта му хладна на лакътя си, докато ме водеше към меко осветения лоби бар.

— Шампанско? — каза той. Усмихнах се.

— Защо не? Все пак днес е рожденият ми ден.

Той повдигна едната си тъмна и красива вежда, а аз се почувствах глупава и наивна и пожелах да не бях споделяла това с него. Той направи знак на келнера.

— В такъв случай, мила, трябва да поръчаме и хайвер.

Седях на крайчеца на стола си и се опитвах да изглеждам хладна и спокойна, докато той обсъждаше видовете хайвер с келнера. Беше дори още по-красив на втори поглед, в безупречно скроен тъмен костюм, риза от мек памук в онзи така приятен моряшко син цвят и скъпа копринена вратовръзка. По опаката част на загорялата му длан имаше тъмни косъмчета, а по твърдата му челюст беше оставена едва набола брада — както беше модерно. Почувствах познатото свиване на стомаха. Той се обърна към мен и ме погледна въпросително.

— Да се запознаем. Аз съм Патрик Лафорет от Франция.

— А аз съм Лола Марч и съм от Лос Анджелис. Е, от Енкино, ако искаме да бъдем по-точни, от долината Сан Франциско.

— Enchante de faire voire connaissance, Лола Марч — каза той и ние чукнахме чаши и вдигнахме тост за моя рожден ден с „Дом Периньон“, много доволни един от друг. После той се наведе напред, погледна дълбоко в моите очи и каза: — Но коя си ти наистина, Лола Марч? Разкажи ми за себе си.

Е, жените не получават много често такава възможност, така че, разбира се, аз се възползвах от нея. Казах му, че не съм искала да уча в колеж (не беше най-добрият ми ход, но, както ще видите, аз непрекъснато правя грешни ходове), а вместо това съм избрала кулинарното училище, където, просто съм знаела, ще покажа по-голям талант. Казах му, че съм работила в няколко големи ресторанта, и се похвалих с прогреса си и с това, че сладкишите ми са получили добрата оценка на няколко известни кулинари.

— Правя най-хубавите бисквити с какао във Вегас — казах най-накрая, защото не исках да си мисли, че нищо не знам и нищо не умея. А той се засмя и каза, че обожава какаови бисквити.

— Но сигурно не чак толкова, колкото аз обожавам този хайвер — казах и аз и взех поредната лъжичка „Белуга“, който размазах върху препечената филийка. Видях, че той се забавлява от факта, че очите ми бяха станали кръгли от учудване колко вкусен може да бъде хайверът.

После дойде редът на Патрик. Той се наведе по-близо до мен, подпрял лакти на коленете си, с длани, допрени една до друга пред тялото, и ми разказа, че поколения наред семейството му били рибари в Марсилия. Вече всички били покойници и той бил последният от рода Лафорет. Баща му му оставил малко земя близо до Сен Тропе, където имал и малък хотел. Каза, че изпитва сантиментални чувства към него и че никога няма да го продаде поради „семейни причини“ и че винаги прекарва лятото там. А през останалата част от годината живеел като номад и се скитал по света.

По-късно, когато отново мислих за това, осъзнах, че не ми беше казал как така си позволява този скъп номадски начин на живот, но тогава това като че ли нямаше значение. Просто предположих, че семейството му има пари.

Той ми разказа за Лазурния бряг и за различните нюанси синьо на морето, за мириса на жасмин и кристалната яснота на въздуха, колко много обичал дългите и топли летни нощи, когато Луната хвърляла сребристата си сянка върху водата. Разказа ми за малкото лозе, което притежавал и което се намирало на малък песъчлив хълм, и какво чувство изпитвал, когато отидел там в ранните есенни утрини, а гроздовете висели, натежали от сок, готови за беритба. Разказа ми за горещите следобеди, които било по-добре да се прекарват „всред хладните чаршафи“ при спуснати щори и „разбира се, не сам“. А аз просто седях и слушах с широко отворени очи като дете, на което разказват вълшебна приказка, напълно очарована.

Той умееше да сътворява мечти, моят Патрик, и в онази нощ ние сътворихме идеалната мечта за малък хотел на Лазурния бряг, за слънчева светлина и цветя, за студено вино и топлия, страстен мъж.

Влюбих се веднага, безразсъдно и силно, в това нямаше никакво съмнение. И макар да беше противно на всяка предпазливост, завършихме нощта в леглото, полудели от страст един по друг. И поддали се на още по-луд и неразумен импулс, се оженихме един месец по-късно и аз станах Лола Лафорет. Още си спомням колко объркана и смутена бях, когато чух новото си име за първи път и как ми се искаше да нося много по-обикновеното име Джейн, защото Джейн Лафорет нямаше да звучи така, сякаш съм стриптийзьорка.

Денят, в който станахме съпруг и съпруга, беше особено горещ. Венча ни среброкос ласвегаски съдия. Патрик беше прекалено красив в кремавия си ленен костюм и приличаше на младоженец повече от мен, която бях грабнала от гардероба си евтина бежова копринена блуза. Защото женитбата ни беше съвсем спонтанна и непредвидена и аз нямах време да пазарувам в булчинските бутици. Както винаги, обувките ми стискаха и ми идеше да умра, а булчинският ми букет беше от обикновени розови рози, цвят, който мразех, набрани набързо до бензиностанцията и вече почти увехнали от горещината.

Въпреки всичко, аз все още пазя евтината си булчинска премяна, всред нафталин и мека хартия. Все още сантиментално пазя и онзи тъжен букет, притиснат между страниците на албума ми, в който има една-единствена снимка от сватбата, направена от нашия единствен свидетел, секретарката на съдията. На нея Патрик изглежда извънредно сериозен, а аз някак си смътно разтревожена, с повдигнати вежди и широко ококорени очи, като че ли неразбираща какво става. Или какво предстои.

Разбира се, сега вече знам, че съм искала нещо повече от самия Патрик. Искала съм да се докосна до романтичната атмосфера на Южна Франция, до вината, храната, до любенето под звездите. И осъзнах, прекалено късно, че звездите са били само в моите очи, а не в лятното небе над морската вода.

Така че, виждате, истината е, че съм толкова уязвима, колкото и всяка друга жена, когато въпросът стигне до любов и връзки с мъже.