Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (20)

Глава 20
Лола

Моли Найтингейл вървеше право към нас с нахлупена над очите сламена шапка и притискаше дамската си чанта до гърдите в случай, че из тълпата има джебчии. Тя ме погледна тревожно, озадачена от смутеното ми изражение, а после изгледа строго Джак.

— Тази млада жена има достатъчно проблеми и без вие да се добавяте към тях — каза тя.

— Мадам, разбрали сте погрешно. Аз съм нейният спасител.

— Разтревожих се заради полицията — побързах да го спася от нейните подозрения. — Пазарувах, но изтървах чантата си и Лошото куче изяде сиренето от руладата ми, после Джак чу инспектор Мерсие да ми казва, че не трябва да напускам града, затова казах на Джак, че, според полицията, аз съм убила Патрик и той ми купи кафе и бренди, а ето, че аз изядох всички кроасани и през това време му разказах за изчезването на Патрик, или поне това, което знам… Е, признах, че не знам какво трябва да направя. Освен че, ако намеря Патрик, ще разберат, че съм невинна — всичките тези думи успях да произнеса на един дъх.

Мис Найтингейл се обърна към келнера.

— Три кафета и ги направете силни — поръча тя. После се обърна към нас: — Разбира се, ако бяхме в Англия, щях да поръчам цяла каничка чай. Няма нищо друго на света, което може така добре да помогне на човек да разреши проблемите си…

Джак, развеселен, й подаде ръка.

— Казвам се Джак Фарар.

— А аз — Моли Найтингейл. Бивша директорка на девическото училище „Кралица Уилхелмина“, най-доброто в Лондон — тя отпи от кафето си и ме подтикна да направя същото, след което хвърли поглед на Джак над ръба на чашката си. — А вие с какво се занимавате, мистър Фарар?

Той се усмихна широко.

— Нима този въпрос не се смята за неучтив в Англия? Нима не е грубо да се питат хората как си изкарват прехраната?

— Може би, но вие сигурно разбирате, че много ми се иска да разбера кой сте и какъв сте.

Джак се изправи.

— Истината, мис Найтингейл, е, че нямам личен интерес в изчезването на Патрик, освен дето моето куче изяде сиренето на съпругата му. И тъй като ролята ми в това събитие е вече приключена, аз ще бъда много щастлив да си тръгна.

— Не толкова бързо — мис Найтингейл раздразнено му махна с ръка да седне отново. Най-вероятно Джак не се беше чувствал по този начин от времето, когато е бил десетгодишен и са го викали при директора, ако е драскал по чина.

Мис Найтингейл побутна очилата по-нагоре по носа си, за да може да го огледа по-добре отгоре до долу и после обратно. Хареса онова, което видя, и кимна, после отпи пак от кафето си и каза:

— Лола е в сериозна беда и има нужда от всичката помощ, която може да получи. Мистър Фарар, аз може и да изглеждам като съвсем обикновена старица, но искам да знаете, че бях омъжена за детектив от Скотланд Ярд — тя го изгледа втренчено над ръба на чашката — за кой ли път. — А това никак не е малко, както биха казали янките. Той беше силен човек, моят Том, и притежаваше власт. Беше също смел човек, защото никога не мислеше за собствената си безопасност. Том често разговаряше с мен за престъпните умове и споделяше теориите си за това, как работят те. Казваше, че не всичко е чак толкова трудно. Защото престъпните умове мислели донякъде еднотипно, а и повечето престъпници не били чак толкова умни, макар да имало и изключения, по-голямата част от които в корпоративния свят. Както и да е, помогнах на Том да разреши няколко случая, като винаги оставах зад сцената, защото, разбира се, никой мъж не иска съпругата му да бъде смятана за по-умна от него, нали така?

Светлосините й очи гледаха толкова невинно иззад очилата, че и двамата избухнахме в смях.

— Както и да е — каза пак мис Найтингейл, — предлагам на Лола моята помощ и моите познания в тази област. Независимо какво се е случило на Патрик, трябва да го открием. И ако е избягал с друга жена, моят най-добър съвет към теб, Лола, е, да се отървеш от него. А ако е… най-лошото — тя се изрази възможно най-деликатно — тогава наша работа ще бъде да открием кой го е извършил.

Беше ми толкова добре да имам някого на своя страна, някой, който вярва в мен, някой, който да ми помогне. Наведох се напред и стиснах ръката на мис Найтингейл.

— Благодаря ви. Отново — казах аз, а мис Найтингейл ме потупа успокоително по дланта.

— Е, е, дете — каза тя, както сигурно е казвала хиляди пъти на своите ученици, — всичко ще бъде наред накрая, обещавам ти.

Джак Фарар ни гледаше и очевидно се питаше как се е забъркал в това. И, без съмнение, се питаше как да се измъкне. Все още не знам какво го накара, но той каза:

— Окей, значи трябва да намерим Патрик. Бройте ме и мен.