Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (28)

Глава 28

Изведнъж вечерята се превърна в общо събитие. Масите бяха събрани една до друга и моите гости, с изключение на мистър Фалкон, който замина нанякъде с мотора си, се скупчиха един до друг, наляха си вино и предложиха теориите си по изказването на адвокат Дюма, започнаха да разглеждат внимателно законовия документ, да разсъждават за богатството и репутацията на Лорен Солис и да се питат защо ли точно той иска да ми отнеме дома.

— Това тук не е само твоят дом, това е твоето средство за прехрана — напомни ми строго Джери Шауп.

После мис Найтингейл каза:

— В дъното на това стои Патрик, сигурна съм. Джак Фарар, който не познаваше Патрик, каза:

— Това тук се оказа малко по-сложно, отколкото първоначално мислех.

Ред Шауп отвърна, че тези думи са изказването на годината. Шокът за мен беше толкова силен, че въобще не можех да мисля за готвене, така че Мари се справи с вечерята, а Жан-Пол я сервира. И, този път, всички ядоха едно и също ястие. Извиних се, разбира се, но никой нямаше нищо против. Всъщност масата се превърна в нещо като парти, гостите си наляха още вино и си вземаха от ризотото и салатите, после изядоха и малките парчета ябълков пай. След това отново си наляха вино и разговорът се прехвърли на това, каква трябва да бъде следващата ни стъпка.

— Адвокат Дюма беше прав — каза Джак. — Ако искаш да разбереш какво става, трябва да се срещнеш със Солис.

Говореше се, че е направил първата си голяма сума пари, като е продавал оръжие дори на враговете на държавата си. Сега обаче беше „гражданин на света“ и управляваше финансовите си операции, които обхващаха цялото земно кълбо, от луксозната си яхта. Бизнесът му включваше хотели, недвижима собственост и нефт. За Солис се говореше още, че притежава най-голямата флотилия от танкери на света.

Като забелязаха ужаса, изписан на лицето ми, всичките ми гости предложиха да дойдат с мен, но накрая беше решено, че ще ме придружат само мис Найтингейл и Джак. Джак отиде да се обади на адвокат Дюма, но той не беше в хотела си, така че си наляхме още вино и зачакахме той да върне телефонното обаждане.

Беше почти полунощ, когато телефонът звънна. Двойката младоженци вече имаха доста сънен вид, Папагалчето беше сложила момчетата в леглото, а семейство Шауп играеха някаква игра на карти. Спогледахме се мълчаливо един друг и Джак отиде да вдигне телефона. Когато се върна, попитах, останала без дъх:

— Е…?

— Беше адвокат Дюма. Имаме среща със Солис в единайсет часа сутринта на „Агамемнон“, която е закотвена в Монте Карло. Дюма каза, че не можем да не я забележим, защото е най-голямата яхта там.

— „Агамемнон“ — каза замислено мис Найтингейл. — Ето, това се казва интересен избор — грък да кръсти яхтата си на мъж, който е в основата на класическата гръцка трагедия. Агамемнон, както може би знаете, бил цар на Микена и командвал гръцката армия в Троянската война. Взел в плен Касандра, дъщеря на вражеския цар, и тя станала негова любовница. Той се прибрал в Троя заедно с нея, където бил убит от съпругата си, Клитемнестра, и нейния любовник.

Аз не знаех историята за Агамемнон и се зачудих защо Солис е избрал това име. Чувствах, че няма да се зарадвам да срещна мъжа, който беше толкова здраво свързан с тази история.

Джак ме изпрати до вкъщи.

— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре? — попита той, застанал прав с ръце в джобовете на дънките си на моята малка веранда.

— Не — казах, защото вече чувствах, че стомахът ми се свива при мисълта, че ще загубя моя малък хотел.

— Не съм изненадан, защото сигурно щях да изпитвам същото, ако някой просто ми каже, че ще ми вземат къщата.

— Къде всъщност е твоят дом?

— Нюпорт, Роуд Айлънд — той ме погледна и се засмя. — Няма да ти хареса, прекалено е студено.

— Тогава защо още стоиш там?

— Семейството ми винаги е живяло там. Там построих кораба си.

Облегнах се на перилата на верандата, които я отделяха от пътеката. Нямаше луна и морето изглеждаше черно, само танцуващите светлини на яхтата блещукаха в зелено и червено.

— Нюпорт — казах аз. — Богато старо семейство, предполагам.

— Аз си подредих живота така, както исках.

— Аз също.

Той застана до мен, с гръб към морето и със скръстени ръце. Чувствах, че ме гледа.

— Винаги ли си обичала да готвиш? — ме попита.

— Точно така, още когато бях дете. Всъщност баща ми ме научи — засмях се на изненадата му. — Момичетата обикновено не се учат да готвят от бащите си и ако го познаваш, би си помислил дори, че е особняк. Той беше светски човек, красив, с черна коса, сини очи: очарователен мъж на шейсет и две години. Всичките майки на приятелките ми въздишаха по него. Също така и приятелките ми, когато пораснаха достатъчно — загледах се в тъмнината, като виждах красивото лице на баща си да ми се усмихва.

— И ти беше момичето на татко — каза Джак, връщайки ме в настоящето.

— О, така беше! Когато не се чувствах добре, той ми правеше рохко сварени яйца и препечени филийки. Носеше ми ги в леглото и намазваше филийка с жълтък от яйце. Това ме караше да се чувствам като малко птиче и ми ставаше по-добре. Някак си всичко това изглежда така просто, когато си дете — добавих аз. — Просто се обичате един друг и се радваш на живота. Когато татко умря, си помислих, че аз също ще умра.

Ние се гледахме втренчено на слабата светлина, която идваше от прозорците на къщата. Тогава за моя изненада Джак сложи ръце на раменете ми. Той ме погали по цялата дължина на ръката, като ми се усмихваше.

— Съжалявам, нямам препечени филийки, които да те накарат да се почувстваш по-добре тази вечер — каза той. — Ще се видим утре. Девет?

— В девет е чудесно.

Той стисна раменете ми малко по-силно и тръгна по пътеката към плажа.

Аз чаках на верандата, докато видях светлинките да угасват, и тогава легнах в моето самотно легло.