Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hotel Riviera, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. Хотел „Ривиера“

Издателство „Калпазанов“, София, 2004

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0216–3

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Мъжът, който стоеше до старата маса, служеща ни за рецепция, беше нисък и набит, с агресивна квадратна брадичка, с огромни бицепси и по моряшки късо подстригана коса, макар веднага да познах, че не е моряк. Беше прекалено издокаран в уж небрежното си, но много скъпо облекло, с часовника, обсипан с диаманти, и скъпите слънчеви очила, които носеше дори вътре. Беше паркирал мотоциклета си, впечатляващ яркочервен „Харли“, точно до входната врата, а чантата си, марка „Луис Вютон“, беше поставил на дивана. Крачеше из антрето и пушеше цигара.

Обърна се, когато влязох и му се усмихнах за добре дошъл. Погледът му ме обходи от главата до петите и обратно.

— Вие ли сте секретарката на рецепцията? — запита той.

Смръзнах се на място.

— Аз съм мадам Лафорет, домакинята, собственичката.

Той се усмихна, сякаш ме разпозна, изтръска пепелта от цигарата си на стария, но красив килим, който бях купила на разпродажба в Париж и който ми струваше повече, отколкото можех да си позволя и се наложи да взема заем от банката. Побутнах пепелника към него.

— Добър вечер — поздравих, като се сетих за добрите маниери и за усмивките, макар на него и наум да не му идваше. — С какво мога да ви помогна?

Той ме гледа дълго през тъмните стъкла и върна спомена за Патрик в момента, в който си тръгна, и за слънчевите очила, които скриваха изражението на очите му. Скръстих ръце на гърди, като че ли да го уплаша или да се защитя, не знам.

— Имам нужда от стая — каза той рязко.

— Разбира се. За колко нощи? — престорих се, че гледам в книгата за резервации, макар прекрасно да знаех, че имаме две свободни стаи.

— Искам най-добрата стая. За три-четири нощи, а може би и повече. Не съм сигурен.

— „Мис трал“ има най-хубава гледка към морето, сигурна съм, че ще ви хареса.

Всичките ни стаи носят имената на известни френски артисти и писатели, обясних му. Не че го интересуваше. Казах му цената и видях как ъгълчетата на устните му се извиват презрително нагоре, и се запитах защо, след като очевидно смята, че неговата класа е над тази на хотел „Ривиера“, не е отседнал в хотел „Карлтън“ в Кан например.

Поисках паспорта му — датски, на името на Йеб Фалкон — и кредитната му карта, после взех ключа за „Мистрал“ от таблото и казах:

— Оттук, мосю Фалкон, моля.

Най-после, той свали очилата си. Хвърли ми още един дълъг поглед, а аз отстъпих назад и зачаках. Очите му бяха скучно черни на светлината на лампата и аз реших, че определено не го харесвам, а още по-малко — студеното му изражение. Той погледна чантата си, после отново — мен. Аз стиснах устни. Ако си мислеше, че ще нося чантата му, беше направил ужасна грешка. Мога да се закълна, че почувствах погледа му да се забива в гърба ми, докато ме следваше нагоре по скърцащите дървени стълби, и бързо му показах стаята, подадох му ключа и му казах подчертано, че вечерята е сервирана на терасата и ако желае, може да се присъедини към нас. Помислих си за знака, на който пишеше: „Нашето посрещане е по-добро от хотела ни“.

Никога не се бях проваляла в това да накарам някой гост да се почувства добре дошъл, но сега слязох по стълбите, като много ми се искаше точно този гост да беше отседнал някъде другаде.