Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (3)

Глава 3

— Яхтата е малка, но наистина е хубава! — извика мис Найтингейл. — Доста различна от онези, които обикновено плават в тези води, не мислите ли?

— Така е. И се надявам, че няма да пускат високо музика и да прекъсват спокойната ни вечеря — казах аз.

— О, не мисля, че са такива хора, мила, защото лодката им не е от онези, на които стават такива неща. Тя е по-скоро добра моряшка лодка, ако разбираш какво искам да кажа.

Усмихнах се на любимата си гостенка. Моли Найтингейл беше англичанка, пенсионирана учителка и нещо като моя приятелка. Никога нищо не беше казано по въпроса, но просто имаше нещо между нас, някакво топло чувство или нещо като взаимно доверие, не знам. Тя притежаваше някои качества, на които се възхищавах: чудесно чувство за хумор, цялостност на характера, общителност, но и резервираност, която беше равна на моята. Мис Найтингейл си имаше собствен адвокат съветник и знаех много малко за личния й живот. Познавах само онази Моли Найтингейл, която идваше тук, на Ривиерата. И я харесвах.

Тя беше първата ми гостенка и дойде още през първата седмица, след като отворихме. Оттогава идваше всяка година, обикновено късно през сезона, когато цените бяха малко по-ниски и тя можеше да си позволи да остане цял месец, преди да се върне в котиджа си в Котсуолдс за още една дълга английска зима. А, междувременно, тя ежегодно изживяваше тук мечтите си, седнала на маса за един с гарафа от местното червено вино пред себе си и с книга в ръка. И винаги с по някоя мила дума и с усмивка за всички.

Мис Найтингейл беше, предполагам, някъде към края на седемдесетте си години, беше ниска, но жизнена и енергична, а в онази вечер беше облечена в розова рокля с щампирани цветя. Беше наметнала бяла жилетка на раменете си, въпреки че още беше топло, и както винаги, перлите бяха на врата й. Като английската кралица, тя винаги носеше огромна дамска чанта, в която, освен чисти ленени носни кърпички и парите си, слагаше и принадлежностите си за плетене. Е, не съм сигурна дали английската кралица плете, но мис Найтингейл, с нейната сива коса, направена на вълни и къдри, и с проницателните си сини очи зад огромните стъкла на очилата, изглеждаше наистина царствено.

Обикновено слизаше първа за вечеря, за да изпие на спокойствие чаша пастис, малка глезотийка, която, знам, тя очакваше с нетърпение. Смесваше ананасовия ликьор с вода във висока чаша, а после започваше бавно да отпива, за да й стигне, докато стане време за вечеря, която, това също го знам, беше за нея най-важното събитие в деня.

Седях с нея и слушах разказа й за посещението й във вила „Ефрузи“, старата къща на семейство Ротшилд с нейните зрелищни градини, които стигаха почти до нос Кап Фера. Обичаше да ми разказва за градините, които, така смяташе, сама беше открила, защото самата тя беше запалена градинарка и розите, отгледани от ръцете й, бяха спечелили много местни награди. Всъщност човек често можеше да я открие да плеви и в нашите градини, нахлупила решително над очите си широкопола сламена шапка. Понякога кършеше онези клонки на орловите нокти, които заплашваха да завладеят недотам жизнените бугенвилии.

Настанила се до масата, която винаги заемаше, и която се намираше в края на терасата, най-близо до кухнята, с чаша пастис в ръка, тя се наслаждаваше на красивата гледка и въздишаше доволно.

Беше онова специално време привечер на Лазурния бряг, когато ти се струва, че небето и морето се сливат и целият свят придобива сребристосинкав оттенък. В неочаквано настъпилата бездиханна тишина, която винаги придружава превръщането на деня в нощ, от кухнята долитаха ясно високи гласове, разговарящи на френски, а наблизо се чу прошумоляването на гущер, който се спря за малко и ни погледна с жълтите си, подобни на бижута, очи.

— Божествено — прошепна мис Найтингейл. — Сигурно обичаш много това място, мила моя. Как въобще би могла някога да го напуснеш?

Без да го осъзнава, мис Найтингейл беше попаднала точно в сърцето на моята дилема. Аз наистина много обичам това място. Проблемът беше в това, че не обичах съпруга си. А точно в тази минута всичко, което изпитвам към него, е гняв, защото вярвам, че когато онази сутрин замина, Патрик е знаел, че никога няма да се върне. Той просто ме напусна, без да каже и дума, без да ме осведоми къде е, какво му се е случило и дори дали е в безопасност. Ако е избягал с друга жена или е решил просто да се скита по света така, както е свикнал, трябваше поне да ми каже. А ако беше в беда, трябваше да сподели с мен, а не да ме изостави просто така. Без да знам нищо.

— Хотел „Ривиера“ е моят дом — казах на мис Найтингейл. — Това е моят малък собствен рай. И ще бъда тук, дори когато стана стара, стара дама. Все така ще се грижа за гостите си, ще готвя и ще пия розе в тяхната компания и все така ще се удивлявам на кадифената синевина на небето и на цвета, който то придобива, преди да падне здрач. О, не, мис Найтингейл, никога няма да си тръгна оттук, дори ако Патрик никога…

— Ако Патрик никога не се върне — тя ме погледна с искрено съчувствие иззад огромните стъкла. — Мила моя, мислиш ли, че е избягал с друга жена?

Бях мислила за тази възможност толкова много пъти, когато се мятах неспокойно в леглото. И бях решила, че това е единственият възможен отговор.

— Мис Найтингейл — казах аз, наистина в неведение и несигурност, — какво да правя сега?

— Има само един път, по който можеш да поемеш, Лола. И той е просто да продължиш да живееш живота си.

— Но как бих могла? Без да съм открила истината?

Тя ме потупа по ръката, нежно, както би постъпила с разтревожено дете в училище. Почти очаквах да каже: „Хайде, хайде…“, но вместо това, тя каза:

— Отговорът на този въпрос, мила моя, е следният — трябва да намериш Патрик.

Исках да я запитам как би могло да стане това, откъде да започна. Но останалите гости също слязоха да изпият по едно питие преди вечеря и да си побъбрят с Patronne, затова се стегнах, целунах я по напудрената буза и като прошепнах: „Благодаря за разбирането“, отидох да ги поздравя.