Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (16)

Глава 16
Мис Найтингейл

Моли Найтингейл все още не можеше да заспи. За това беше виновен разговорът с Лола, реши тя. Споменаването на Том беше грешка. Винаги се случваше така: включваш подсъзнанието си и разговорът изпъква, по-въздействащ, отколкото е бил на живо.

Том беше мъж, който живя живот, изпълнен с опасности, и умря, докато беше в стихията си, точно както беше предрекъл.

„Глупости“, би казал той, отхвърляйки страхове й с презрително свиване на устните, докато седи пред високото махагоново огледало, което някога беше принадлежало на баща й, и завързва вратовръзката си — винаги копринена и на райета, сигурно имаше дузина от тях, всичките в един и същи стил, но в различни цветове. Това беше работата на Моли всяка сутрин — да подбира „цветовете на деня“, които й харесваха и които я караха да се чувства така, все едно споделя живота му. Глупаво, тя знаеше, но така беше между тях.

Том изживя живота си като упорит детектив от Скотланд Ярд с репутацията, че не се страхува да се изложи на опасност. А нейният живот трябваше да премине като изискана учителка, директорка на избрано училище в Лондон за момичета, където спокойствието и благоприличието бяха нещо като лозунг и единствените престъпления бяха тайното пушене в тоалетните и преписването на тестовете.

Нейният живот и този на Том не биха могли да бъдат по-различни и като същества от чужди планети те се срещаха предпазливо на неутрална територия в нейния малък лондонски апартамент или когато Том, работохоликът, не можеше повече да се преструва, че работи и през уикендите, и беше принуден да отиде до котиджа й в Блекли.

През повечето уикенди мис Найтингейл беше съвсем сама в котиджа, потопила се блажено в спокойствието и тишината. Много често я валеше дъжд, докато тя се трудеше ентусиазирано в градината, където изливаше излишеството си от любов и чувства, онази част, която не беше предназначена за Том. Умееше да създава красота и от най-обикновените растения. Засаждаше маргаритките в редици, подрязваше розите и отглеждаше дори глухарчета, чийто яркожълт цвят й напомняше за слънчевата светлина. Та и какво срамно имаше в това, че ги харесва, когато дори Уърдсуърт ги беше възпял? Обичаше да гледа това подобие на слънчева светлина в ранната пролет, когато, за да се стопли, трябваше да облича по няколко пуловера и жилетки. Мислеше, че Уърдсуърт правилно е доловил тяхната красота. После, през лятото, цъфваше най-голямата й радост — розите. Тя особено обичаше пълзящите рози, сорта „Глоар де Дижон“, чийто аромат беше силен и изпълваше приятно въздуха.

— Трудно растение — казваше Том за този сорт рози. — Но като красивата жена, си заслужава допълнителното внимание.

Което пък я караше да се пита какво знае Том за красивите жени, които се нуждаят от допълнително внимание. Те се бяха намерили доста късно в живота, когато тя беше вече на петдесет, а той — две години по-млад. Тя често се питаше какво ли е да си млада и красива и да те ухажва привлекателният и опасен Том Найт. Нейният рицар в бляскави доспехи, така го нарече тя, когато той най-накрая й предложи — на по чаша питие в „Кингс Роуд“, място, с което тя не беше свикнала — да съединят съдбите си.

Тя му каза, през смях разбира се, че това едва ли е възможно, защото тя си има своя живот, а той — неговия. Но на Моли се струваше, че се разбират достатъчно добре. Той й призна, че сега, след като се познават от няколко години, смята, че тя е точно онази жена, която ще придаде равновесие на живота му.

Тя се усмихна и се изчерви, с което придоби цвят като този на роклята, с която беше облечена. И след два месеца се беше оказала в „капана“, както се изразяваше тя, с този мъж с красивите и изразителни очи, с твърдото изражение, което казваше да не му се бърка и да не спори с него, защото той е по-умен, по-издръжлив и по-силен от нея.

„Блекли Мейнър“ беше домът на детството й, но всичко, което мис Найтингейл наследи, след като плати данъците и таксите, беше старият котидж на градинаря, сега наблъскан със съкровищата на семейство Найтингейл от екзотичното минало. Тя и Том прекараха медения си месец в този малък котидж, който трябваше да стане техен „истински“ дом. А накрая се оказа нейният дом. И през по-голямата част от времето тя живя там сама.

С въздишка, мис Найтингейл седна в удобното легло в стаята на Мария Антоанета в хотел „Ривиера“, връщайки се съзнателно към плановете си за следващия ден. И какви точно бяха плановете, питаше се тя, докато напъхваше дебелите си стъпала в розовите си кадифени пантофки и намяташе розовата си памучна роба върху лавандуловата си нощница, купена от „Маркс & Спенсър“. Тя се усмихна, спомняйки си Том да казва как приличала на лятна градина в нейните любими цветове и как по-късно тя се тревожеше дали това е било комплимент или не.

Той беше труден за разбиране. Или поне в началото. По-късно започна да се разкрива пред нея. Забавляваше се от факта, че тя е непретенциозна, или поне така казваше, забавляваше се и от нейния несложен, несветски подход към нещата. И после започна да споделя с нея и другия си живот, живота на детектива, или, както той казваше „неговия истински живот“. И, разбира се, животът на Моли стана по-вълнуващ, когато се сля с неговия, и тя започна понякога да вижда нещата през неговите очи.

Когато за първи път го придума да й разкаже за последния си случай, бяха в къщичката и пиеха бренди след вечеря. Беше студена зимна вечер и двамата се бяха разположили удобно пред огъня. Той й каза ядосано, че случаят бил истински костелив орех. Разследвал убийство, което било ужасно брутално, а уликите никак не били достатъчно. На всичкото отгоре имало замесено и дете, нещо, което би изкарало от търпение всеки полицай, който трябва да се разправи с толкова извращения. Том й беше казал, че непрекъснато мисли за загубата на невинността. Държеше спокойно чашата с бренди в едрите си длани и се взираше замислено в пламъците. После повтори, че от ума му не излиза какво ли е трябвало да преживее бедното дете, преди копелето да го убие. Тя го беше запитала тихо откъде знае, че убиецът е мъж. А Том се беше обърнал и я беше изгледал с присвити, тесни като цепки, очи. „По дяволите, Моли“, беше извикал. — „Знаеш ли какво? Ти си истински гений!“ А след това я помоли да извини грубия му език, стана и се обади на едно-две места, облече анорака си, каза „довиждане“, добави „ще се видим, когато можем“ и излезе забързано в ледената нощ, качи се в колата и пое по шосе Д4 към Лондон.

Оказа се, че убийците са майката и нейният любовник. След това Том често разговаряше с Моли за особено трудните случаи. Тя научи много за жестоките убийства, както и за убийците, за изнасилванията, за поръчковите убийства сред гангстерите — все неща, за които преди само четеше във вестниците. Нейният блестящ ум и незатормозено мислене бяха от голяма помощ за Том. За известно време.

Мис Найтингейл въздъхна отново и вдигна щорите. След това отвори френските прозорци и излезе на малката тераска, за да се порадва на топлата нощ. По небето танцуваха светкавици, а тежкият упойващ аромат на жасмина изпълваше въздуха. Не можеше да отглежда жасмин в Котсуолдс, поне не в малката си градинка, той просто нямаше да преживее студените нощи. Затова сега изпитваше огромно удоволствие да вдишва аромата му и да гледа белите му венчелистчета.

Нейната стая беше най-малката в хотела и защото беше разположена откъм сенчестата страна, и беше доста тъмна. Лола я беше боядисала във весело жълто. Цветът не беше замислен такъв първоначално, но такъв се получи, а Лола никога не съжали за това. Имаше удобно двойно легло с железни табли и леки тюлени завеси, две различни нощни шкафчета, боядисани в средиземноморско синьо, и огледало, което Лола беше открила при една от експедициите си на лов за антики. На малката масичка до прозореца стояха гарафа с вода и чаша, куп книги, плетивото на мис Найтингейл, което в момента представляваше само дълги райета и зимна шапка, която всъщност тя имаше намерение да подари на Лола, когато си тръгнеше.

Удобен стол, тапициран със синьо кадифе, беше поставен близо до прозореца. Две красиви лампи допълваха декора. Тази стая беше най-евтината в хотела, защото се намираше на ъгъла, който гледаше към паркинга. Мис Найтингейл обаче нямаше нищо против това, защото синият навес, който трябваше да пази сянка на леките автомобили, никак не беше грозен. Освен това, ако протегнеше малко врат, както направи сега, можеше да зърне морето, както и зелените и червените светлини на яхтата, която все още беше закотвена там.

Замисли се колко ли е хубаво човек да бъде на борда й и вълните да се плискат до илюминатора на каютата му, морето да те люлее като люлка и да се чувстваш спокоен като бебе. Огромна черна кола влезе в паркинга, спря рязко и изпод гумите й се разхвърча чакъл, който се удари в стената точно под балкона й. Мис Найтингейл се наведе, защото не искаше никой да я види в нощната й роба. Още по-малко искаше някой да види нощната мрежичка на главата й, която трябваше да запази прическата й. Кой ли можеше да идва толкова късно? Колата имаше марсилски номер и със сигурност не беше на никого от гостите.

Вратите се отвориха и излезе огромен мъж в измачкано бяло сако и с панамена шапка на главата. Той не си направи труда да затвори вратата. След него бързо излязоха двама униформени полицаи. Той изсумтя, махна им с ръка да го следват и тръгна по пътечката към котиджа на Лола.

Мис Найтингейл си пое рязко дъх, за да противодейства на шока. Полиция! По това време на нощта със сигурност бяха тук по работа. А това можеше да означава само едно — Патрик. Тя седна на тръстиковия стол на терасата и загледа втренчено след тях. Чакаше и си задаваше множество въпроси. Стори й се, че мина много време, преди да се върнат, и когато чу стъпките им, тя се наведе през перилата на балкона, за да ги разгледа по-добре. Огромният мъж повдигна шапката си и я погледна право в очите. „О, Боже! О, мили Боже!“, каза си тя и се сви до стената. Дори се изчерви от смущение. А после се замисли за Том и за това, как този огромен детектив с измачканото бяло сако и панамената шапка въобще не може да се сравнява с него, възвърна отново достойнството си и влезе безшумно в стаята си. И спусна щорите, с което изолира напълно външния свят.

Изчака ревът на двигателя да заглъхне в далечината. „Лола е сама, помисли си. Само Господ знае какво са й казали току-що. Сигурна съм обаче, че става дума за Патрик. Може би са го открили… Или по-вероятно са открили тялото му.“

Като се загърна плътно в розовата си роба, тя отвори вратата и се запромъква безшумно към антрето. Слезе по стъпалата и излезе през входната врата. Вървеше бързо с безшумните си розови пантофки по пътеката към къщичката на Лола.

Като зави зад гъстия плет от олеандри, мис Найтингейл спря. В къщичката не светеше. Никакъв звук не долиташе отвътре. Тя се поколеба. Дали да почука и да каже: „Аз съм, Лола, Моли Найтингейл, която се пита дали всичко е наред“! Въздъхна отново, поклати глава, обърна се и се заразхожда бавно из градините. Нещо се беше случило, чувстваше го с костите си. А нейните стари кости със сигурност знаеха едно-две неща за проблемите. Обърна се, хвърли последен поглед на къщата със спуснатите щори. Единствените светлини в целия район бяха червените и зелените точици на малката яхта, хвърлила котва в заливчето.