Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hotel Riviera, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. Хотел „Ривиера“

Издателство „Калпазанов“, София, 2004

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0216–3

История

  1. — Добавяне

Глава 6
Лола

Следващите, които слязоха за вечеря, бяха Ред и Джери Шауп. Аз ги наричах Шоугърлата и Дипломата, макар те да не бяха нищо подобно, просто изглеждаха подходящи за такива роли. Тя имаше яркочервена коса, за която много й завиждах, и крака, които сякаш никога нямаше да свършат, а той беше с посребрена коса, загорял от слънцето и наистина очарователен. Живееха в красива вила в Дордоните и бяха тук, за да изкарат едномесечен интензивен курс по френски език.

Поздравихме се с целувки и Ред обяви, че никак не я бива във френския и произношението й е ужасно и че тази вечер ще говори само на английски, макар това да противоречи на правилата, за които им говорят в училището, и дали могат да получат тяхното любимо розе „Домейн От“, преди да са припаднали от пълно изтощение.

Аз се усмихнах и настроението ми започна да се повишава, както ставаше винаги, когато гостите ми бяха около мен. Да се грижа за хората, да ги правя щастливи — това беше ролята, която бях избрала в живота.

Появи се Жан-Пол, моето момче за всичко. Беше блед като лилия, защото никога не виждаше слънцето, а само вътрешността на нощните клубове в Сен Тропе, беше тънък като тръстика и с обръсната глава и носеше шест обеци. Беше облечен в бяло-жълтата престилка на хотел „Ривиера“, черни панталони и маратонки и се преструваше, че е келнер, докато носеше чинийките с маслини и салата и кошничките с току-що опечен дъхав хляб с парченца вкусно жълто масло отгоре.

Дочух детски гласчета и високия и пронизителен глас, говорещ на английски, на Камила Лампсон, чийто прякор, кой знае по какви причини, беше Папагалчето.

Папагалчето беше гувернантка на двете малки момчета, които бяха изпратени тук, докато майка им, американска актриса, прекарваше лятото в елегантна вила в Кан с много по-младия си любовник. Папагалчето, която си умира да споделя клюки, ни разказа надълго и нашироко, че актрисата вярва, че когато момчетата са около нея, изглежда по-стара, но всъщност те бяха умни и съвсем нормални деца и по мое мнение всяка жена, която ги гонеше от живота си, трябваше да си прегледа главата. Гледах ги как излизат на бегом иззад ъгъла и си мислех, че бих дала всичко на света, за да имам две такива деца, но поне веднъж проявила здравия си разум, реших за момента да се въздържам от това.

Казах „здравейте“ на момчетата, осигурих им чаши с оранжада и изказах съчувствието си на Папагалчето, която трябваше да изтърпи цял следобед ходене по магазините в Монте Карло с филмовата звезда. Казах на Жан-Пол да й донесе обичайното питие, което беше смес от бяло вино и creme de casis, благоуханния черен ликьор, който произвеждаха в малкия градец Хиерес малко по-надолу по крайбрежието — защото реших, че изглежда така, сякаш има нужда от него — после взех поръчките на всички и се втурнах към кухнята.

Когато излязох отново оттам, бяха дошли и последните ми гости, двойката англичани, които караха тук медения си месец — и двамата толкова млади и привлекателно русокоси, че ми напомняха за малкото пиленце Скрембъл. Бяха така оглупели от любов един за друг, че дори моето в момента закоравяло сърце можеше да омекне. Щяха да си тръгнат на следващата сутрин и изглеждаха така отчаяни, че им изпратих по една безплатна чаша шампанско — подарък от заведението. От усмивките, озарили лицата им, бихте помислили, че съм им дала ключовете за моето царство, така че изпратих Жан-Пол и с останалата част от бутилката, поставена в кофичка с лед, за да ги направя още по-щастливи, ако това въобще беше възможно.

И така, там бяхме всичките: целият състав на хотел „Ривиера“ и моите осем гости — точно като едно голямо щастливо семейство. И тогава чух звънеца на входната врата.

Сигурно се чудите, както и аз в онзи момент, дали това не беше голият мъж, или Джак Фарар, който идва за вечеря и още да ми направи комплимент за моите готварски способности, докато аз му правя комплименти за мускулестото тяло. Ако мислите така, сгрешили сте.

Беше твърде различен човек. Изтрих ръцете си в престилката и побързах да отворя вратата.