Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (2)

Глава 2

Отидох в трапезарията в задната част на терасата и започнах бързо да проверявам дали масите са готови, да лъскам по някой нож тук и да намествам по някоя чаша там. Проверих дали бутилките с вино се охлаждат, дали ленените салфетки са сгънати правилно, проверих в огледалото как изглежда дългата ми кестеняво червеникава коса, която много бих искала да можех да нарека червена, но не беше точно такава. Още един път си пожелах да имам екзотични бадемови очи вместо моите, които бяха прекалено кръгли, пожелах си да знам рецепта, която да ме отърве завинаги от луничките, да бях по-висока и по-стройна и може би с десет години по-млада. Бях на трийсет и девет години и след случилото се през последните шест месеца мрачно реших, че всяка една година е изписана и по лицето, и по тялото ми.

Май не бях и в много добро настроение, нито пък изглеждах достатъчно добре в широките си и раздърпани готварски панталони и възтясна бяла готварска престилка, без никакво червило и, дори по-лошо, без никаква спирала на прекалено светлите ми, рижи мигли.

Ужасена, осъзнах, че в огледалото виждам точно онова, което голият мъж беше видял през бинокъла.

С тревога си помислих, че наистина трябва да полагам повече усилия, но също, че няма начин той да се заинтересува от мен. После забравих за него и тръгнах към истинското си царство — кухнята.

Когато завесата от мъниста изтрака и се спусна зад мен, наистина бях в най-любимото си място на света, в моята огромна кухня, чийто под беше покрит с блестящи от чистота бели плочки, чийто таван беше от стари дървени греди и която имаше цяла редица отворени прозорци, по които пълзяха лози и цъфтящи растения.

Още първия път, когато я видях, разбрах, че това ще бъде моята кухня. Тя открадна сърцето ми и ми стана по-скъпа дори от вълшебната гледка, която се разкрива от терасата и от виещите се пясъчни пътечки, от сенчестите борове и от дивите, недобре поддържани градини. По-скъпа от хладните стаи с високите прозорци и наклонените щори на горния етаж, от салона на долния етаж с импозантната камина от варовик, която беше прекалено грандиозна за такава скромна крайморска вила. Повече от всяка друга част на вилата, кухнята беше мой дом.

Само тук, на това място, можех да оставя зад себе си всички мисли за изискани градски ресторанти и да се върна към моите здрави корени, свързани преди всичко с храната, към простите удоволствия, произвеждани в областта, и към сезонните плодове и зеленчуци. Тук печах рибата, която плуваше почти в задната част на градината ми, тук подправях блюдата с билки, които растяха току под прозореца ми. Знаех, че тук мога да се отпусна и да бъда самата себе си.

Всичко ми изглеждаше съвършено. Но първо изчезна истинската любов, после изчезна самият Патрик и сега единствената любов, която ми остана, е малкият хотел. О, и Скрембъл, за когото ще ви разкажа по-късно.

Личният ми живот може и да беше истинска каша, но всичко беше наред в кулинарния ми свят. Сосовете къкреха на печката, рибите ухаеха приятно на море, всички повърхности блестяха от чистота, в горещата още фурна беше поставен печен овнешки бут, а индивидуалните блюда от патладжани и домати бяха подправени с вкусен и ароматен зехтин от Ница и също бяха готови за печене.

Под прозорците беше масата от борово дърво, дълга петнайсет фута. Там поставяхме блюдата, за да се охладят. В момента върху нея имаше две тави с кифлички и голяма синя купа нарязани праскови, накиснати във вермут. До тях бяха поставени различни фигурки от захар и чадърчета от хартия, с които обичах да украсявам десертите си, защото ми харесваха виковете „О“ и „А“, с които ги удостояваха гостите ми. О, и както винаги, цяла табла с какаовите ми бисквити, които бяха американският ми специалитет и които обичах да сервирам с кафето.

Тук няма да намерите големи бели чинии, в средата на които да са подредени изящно малки резенчета от това или онова. Храната, която сервираме, е обикновена, но винаги в щедри количества; чиниите, в които я поднасяме, се произвеждат тук — те са по-скоро здрави, отколкото изящни и са с цвета на пчелния мед. Поднесените блюда украсяваме единствено със свежи цветя и билки.

Целунах по бузата помощничката си Надин, докато минавах край нея. Заедно сме още от самото начало, преживя с мен всичките тези травматични шест години и я обичам искрено. Тя е местна жена с тъмна коса и тъмни очи, с маслинена кожа и дрезгав смях, с чувство за хумор, което ни е помогнало да преодолеем доста катастрофи в кухнята. С помощта на сестра си, тя помага и в поддържането на реда в хотела, докато аз се справям с храната, с маркетинга, с менютата и с готвенето. Предполагаше се, че Патрик ще се грижи за крайните сметки в бизнеса ни, но от малката ни банкова сметка не мога да заключа, че се е справял добре със задачата си.

Дребничката и тъмнокоса Мари, дошла при нас направо от кулинарното училище, режеше зеленчуците, а Жан-Пол, седемнайсетгодишен, нашето момче за всичко, беше зает с почистването. Разгарът на сезона беше приключил и нямаше да бъдем много заети през нощта с останалите гости — може би още един или двама, които ще дойдат при нас само за вечеря.

Взех албума на Бари Уайт, който понастоящем беше мой сексидол, поставих го в CD-плейъра, грабнах една бисквитка и минах отново през завесата от мъниста. Едва не се блъснах в Скрембъл. Окей, Скрембъл не е куче, нито котка, нито дори хамстер. Скрембъл е кокошка. Знам, че е нещо необичайно и едва ли не налудничаво, но веднага щом се излюпи от яйцето, още нежно и пухкаво жълто пиленце, тя се сви доверчиво в дланта ми. От тогава я обикнах и вярвах, че и тя ме обича, макар че човек трудно може да бъде сигурен, когато става въпрос за кокошка. Може да си помислите, че е много тъжно, дето дарявам любовта си на нея, вместо на съпруга си, но Скрембъл наистина я заслужава повече от Патрик. Тя ми е вярна, никога дори не поглежда някого другиго и спи в леглото ми всяка нощ.

По онова време беше вече наистина голяма, с мека бяла перушина и жълти крака, с рубинени гърдички и тъмни очи, подобни на мъниста. Тя усилено рови с крачка в голямата теракотена саксия с хибискуса, поставена на терасата до вратата на кухнята, за да се настани там през вечерта или поне до времето, когато аз си легна и тя се шмугне до мен. Погалих я нежно, като минах покрай нея, и тя ме клъвна лекичко по дланта в отговор.

— Неблагодарна птица — казах. — А аз те помня още от времето, когато беше само яйце.

Докато вървях по терасата, хвърлих предпазлив поглед към черната яхта. Светлините й проблясваха, а знамената й се развяваха празнично. Чудех се какво ли е намислил голият мъж и дали няма да се присъедини за вечеря към нас на терасата. Въздъхнах. Бях готова да се обзаложа, че ще стане точно така.