Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (10)

Глава 10

Беше вече късно, когато излязох от кухнята отново. Трябва да си призная, че нарочно се забавих, защото никак не исках да разговарям отново с мистър Фарар, тоест с Джак. Когато се върнах на терасата, той си беше тръгнал. Обаче беше оставил бележка до листчето със сметката, която беше платил в брой.

„Скъпа мадам Главна Готвачке,

Омарите ви бяха хубави, агнешкото ви — сочно, патладжаните ви — истинска мечта, а виното на художника — като донесено от рая. Но бисквитите ви ме накараха да изпитам носталгия по дома и си позволих да сложа няколко в джоба си. Моите комплименти за готвачите.“

Засмях се високо. Може би Джак Фарар беше приятен човек все пак.

Точно сега всички, освен мис Найтингейл бяха отишли да си почиват, така че аз свалих престилката си, налях две чаши коняк и ги изнесох на терасата. Подадох едната на мис Найтингейл и седнах срещу нея.

— О, скъпа — каза тя, затваряйки книгата си. Еднакво удоволствие й доставяха и компанията, и конякът. — Колко хубаво. Благодаря ти и наздраве.

Ние чукнахме чашите си, отпихме от брендито замислено, като и двете се наслаждавахме на спокойното време след натоварването.

След малко аз казах:

— Видях, че се запознахте с новия ни гост, мистър Фалкон.

Мис Найтингейл изсумтя след малко.

— Ами, едва ли. Той не е много дружелюбен.

— Не е достатъчно любезен и общителен е още по-точно определение.

Тя ме гледа доста продължително.

— Бъди внимателна — каза ми. — Той е опасен.

Аз също я погледнах изненадана.

— А вие какво знаете за опасните мъже, мис Найтингейл?

— Доста много, мила моя — погледът й срещна моя. — Бях омъжена за един от тях — и после зарея спокоен поглед над морските води.

Не знам много за личния живот на мис Найтингейл, но съпруг? И при това опасен? Не би могла да ми каже нещо по-изненадващо.

— Не знаех, че си била омъжена — казах аз, като си умирах от любопитство.

— Много малко хора го знаят. Той беше детектив от Скотланд Ярд. И при това — доста известен. Запазих собственото си име, защото така ме знаеха в училището, където преподавах, нали разбираш. Мисля, че изпреварих малко феминистките, но винаги съм чувствала, че трябва да си пробия път в живота, без помощта, на който и да е мъж. И че хората трябва да ме познават като самостоятелна личност, а не като половинката от цяло. Бях мис Моли Найтингейл, директорка на девическото училище „Кралица Уилхелмина“ и имах намерение да остана точно това.

— О, Боже Господи, мис Моли! — казах с усмивка и я накарах да се засмее. Импулсивно взех ръката й в своята. — Толкова се радвам, че си тук!

— Благодаря ти, мила моя — тя отново ме гледа дълго и проницателно. — Винаги е хубаво да имаш приятел.

Кимнах, защото в сърцето ми наистина имаше топло чувство към нея.

— А забеляза ли другия ни гост тази вечер? — запитах уж между другото. Май прекалих, защото мис Найтингейл усети тона ми и повдигна въпросително вежди.

— Привлекателният мъж ли? Кой би могъл да не го забележи?

— Не е чак толкова привлекателен.

Тя се замисли.

— Може би не, но си струва, както биха казали момичетата от моето училище. Всъщност притежава сексапил, както биха казали дамите от моето поколение, а това не е нещо лошо.

Бях малко шокирана да чуя мис Найтингейл да говори за детективи от Скотланд Ярд и сексапилни мъже, но трябваше да призная, че точно такъв е Джак Фарар.

— Не и за мен обаче — казах. — Помниш ли, аз съм изоставената съпруга, онази, която е все още омъжена, но без съпруг.

— Не си затваряй очите за някоя възможна връзка само заради Патрик — каза ми тя строго. — Живей собствения си живот, Лола.

Въздъхнах.

— Трудно е. Понякога не знам какво съм вече или къде е мястото ми в живота.

— Е, а коя точно мислиш, че си, мила моя?

Аз я погледнах изумена.

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи ми коя си? Кажи ми коя е Лола Марч Лафорет?

Поколебах се, защото все още се питах какво ли има предвид.

— Ами… Жена съм. На трийсет и девет години съм и скоро ще стана на четирийсет. И съм главна готвачка. И съм като втора майка на своите гости. Искам ваканцията им да бъде такава, че всичките им мечти да се сбъднат, да им осигуря малко магия тук, в хотел „Ривиера“ — погледнах я. — Мисля, че това е всичко.

— Мисли за онова, което току-що ми каза. Ти си всичките тези прекрасни неща, Лола, и наистина си като магия за гостите си. На нас ни харесва тук, и то заради теб. Никога не забравяй коя си, Лола, защото си наистина специална. Ти се докосваш до нашия живот и ние се чувстваме по-добре само защото те познаваме. А това никак не е малко, мила моя.

И след това тя пресуши чашата си, взе отново книгата си, хвърли последен дълъг поглед на нощното море, където яхтата „Лошото куче“ все още беше на котва, и ми пожела лека нощ.