Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (38)

Глава 38

Дните неусетно преминаваха, като обвити в мъгла, в обичайните занимания — готвене и оправяне след гостите ми. Жан-Пол също напусна по-рано. Беше си намерил работа за през зимата в Кан.

— Ще се върна следващото лято, мадам Лафорет — обеща той. Посъветвах го да се върне в училище или да започне работа в добра кухня, където би могъл да се учи и да се издига. Но амбицията не беше в характера му. Странното е, че той ми липсваше.

Знаех, че гостите ми си тръгват. Те стояха в антрето, куфарите им бяха разпръснати около тях, оправяха сметките си с Надин до старата маса и си разменяха адреси, като си обещаваха да се свържат. Помогнах им да натоварят багажа си в колите и се обърнах. Моментът, от който така се страхувах, беше настъпил.

— Дръж брадичката си винаги нагоре — каза Буги Лампсон, а две момчета ме взеха в мечешките си прегръдки и казаха, че ще им липсвам, а също така и моите бисквити с какао. Засмях се и им дадох голям плик, пълен със същите бисквити. Те се качиха ликуващи в колата и започнаха да ги ядат.

— Хей, те бяха за самолета — запротестира Буги, но беше твърде късно и тя си тръгна с усмивка на устни.

— Ще следим какво се случва чрез баща ми — каза господин Меден месец и ме целуна.

А госпожа Меден месец ме прегърна силно и ми каза:

— Ние сме на твоя страна, помни, и, разбира се, ще се върнем следващата година.

Махнах им с ръка за довиждане и се обърнах към Ред Шауп, която стоеше спокойно и ме гледаше.

— И сега какво? — каза тя, отметна назад червените си къдрици и ме погледна в очите. Думите й винаги попадаха в целта, от нея не очаквах фалшива симпатия или обещания, че всичко ще бъде наред.

Свих рамене.

— Точно отивах да видя как върви играта на карти — казах нехайно, като използвах хазартна метафора.

— Това е начинът, — каза тя. — Но позволи ми да ти дам няколко съвета. Вземи си почивка, постави себе си на първо място за малко и престани да се грижиш за хората. Особено за мъжете — тя ми хвърли проницателен поглед. — Така, какво стана с Джак Фарар?

— Той си тръгна.

Тя кимна.

— Не завинаги обаче, мога да ти обещая това — целуна ме и по двете бузи, прегърна ме силно и каза:

— На добър час — и се качи в колата.

Красивият и мил Джери Шауп, който подреждаше багажа и мърмореше за количеството дреболии, които жена му бе успяла да натрупа за един месец, се приближи и ме взе в прегръдките си.

— Ние всички те обичаме, Лола — каза той. — Ти си най-добрата, помни това — качи се в колата и запали. — Ще се видим следващата година — каза Ред, като се подаде от прозореца.

Така се надявах и аз. О, толкова се надявах. В следващия момент вече бяха заминали. Само мис Найтингейл беше останала за още една седмица. Междувременно, тя беше излязла на кратка разходка.

— Нуждаеш се от пространство, скъпа — беше казала. Знаеше какво се беше случило между мен и Джак. — Това ще свърши добре накрая — обеща тя и потегли с малкия „Фиат“, който беше наела.

„О, но дали щеше да е така?“, помислих си докато стоях на празната алея, гледах към внезапно опразнилия се хотел и се чувствах напълно сама.