Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hotel Riviera, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Елизабет Адлър. Хотел „Ривиера“

Издателство „Калпазанов“, София, 2004

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954–17–0216–3

История

  1. — Добавяне

Глава 29

На следващата сутрин в девет часа моряк в бели шорти и бяла тениска с надпис „Агамемнон“ ни чакаше в Сен Тропе. Трийсет и седемфутовата яхта „Слънчев лъч“ би се сторила много луксозна на всеки, но само докато види „Агамемнон“. Но тя беше закотвена в по-дълбоките води край Монте Карло.

Представете си изключително луксозна яхта, а после удвоете размера. „Агамемнон“ беше дълга двеста и четирийсет фута. На нея бяха кацнали хеликоптер и морски самолет, ескортираха я цяла флотилия мощни лодки, екипажът се състоеше от около петдесет души, включително, както ни каза морякът, няколко главни готвачи. Тук човек можел дори да си има собствена лодка, на която да се оттегли да прави любов.

Радвах се, че бях направила опит да изглеждам по-достойно и по-възрастна. Бях облякла бяла памучна пола, жълта блуза и еспадрили. Бях прибрала косата си в шнола от черупката на костенурка, бях си сложила червило и тъмни очила — в случай, че започна да проявявам прекалени емоции. Мис Найтингейл беше със синьо-белия костюм, в който приличаше на уеджудски порцелан, а Джак беше в обичайните за него шорти, маратонки и смачкана ленена риза, чиито краища не беше прибрал в шортите. Приличахме на група туристи, готови да се забавляват добре.

— Това е плаващ „Риц-Карлтън“ — каза Джак, когато главозамайващата бяла „Агамемнон“ се извиси от водата пред нас. Друг моряк в бяла униформа ни помогна да изкачим стъпалата към онова, което ни се струваше рай, но можеше да се окаже, че е ад. Имах лошо предчувствие, от което ми се свиваше стомахът.

Един стюард ни поведе по дългия коридор, застлан с килим в цветовете на „Агамемнон“ — тъмносин, обсипан със сребърни звезди. После се изкачихме по махагоновото стълбище, което водеше към огромния салон. Предложиха ни освежителни напитки, които, макар да умирахме от жажда, отказахме. Не искахме да бъдем съблазнявани по никакъв начин от врага. Казаха ни, че мосю Солис ще пристигне скоро и ни оставиха да си починем в огромното помещение, пълно с произведения на изкуството.

През големия прозорец се разкриваше голяма част от Монте Карло. Никога преди не бях виждала града от този ъгъл и се изненадах от това, колко зелен и красив изглежда.

Гледах втренчено разпръснатите навсякъде масички от скъпо, почти безценно, дърво, скъпите кожени фотьойли и дивани, достатъчно дълбоки да се изгубиш в тях. Обхванах с поглед картините — всичките на известни майстори, сред които имаше дори две на Пикасо, няколко на Матис, скулптури на Бранкузи и огромната фигура на танцьорка. Забелязах старите венециански огледала и всичките безценни изящни дреболийки, повечето от които — антикварна рядкост. И тръпките на страха запълзяха по гръбнака ми. Нямаше начин да мога да се преборя с този крал на богатството. По някаква странна причина, Солис искаше моя малък хотел и вече не изпитвах никакво съмнение, че може да го получи. Всъщност той би могъл да получи всичко. Загадката беше в това, защо го иска.

Джак посочи фигурата на танцьорката, чийто автор беше Ники де Сен Фал.

— Помниш ли, не всичко е свършило, щом дебелата лейди все още пее — каза той, с което ме накара да се засмея.

И точно в този момент Лорен Солис влезе в салона. На лицето му се изписа изненада, когато чу смеха ни. Тя бързо се смени с усмивка и той забърза към нас с протегната ръка. Беше по-стар, отколкото очаквах и колкото бях преценила от снимката му. Беше огромен мъж, подобен на мечка, със сребърна коса, безупречно облечен в бял ленен костюм и тъмни очила, които не свали.

— Добре дошли, добре дошли на „Агамемнон“ — каза той.

Две стъпки зад него стоеше пищна блондинка, достатъчно млада, за да му бъде внучка, висока над шест фута и облечена така, че дрехите по-скоро да разкрият, отколкото да закрият тялото. Носеше още заслепяващи диаманти — на ушите, около врата, на китката и на три от пръстите си. Хвърлих поглед на мис Найтингейл, за да разбера какво мисли тя, но лицето не издаваше реакциите й. С перлите си, тя наистина много приличаше на английската кралица. Наклони царствено глава, докато се запознаваше със Солис, който след това каза:

— А това е съпругата ми, Евгения.

Евгения дори не си направи труда да кимне с глава. Настани се в едно от скъпите кожени кресла, разположено малко зад това на съпруга й, кръстоса крака, запали цигара и започна нетърпеливо, и дори раздразнено, да ни фиксира с поглед.

Лорен Солис веднага ме избра за своя жертва. Но ми се усмихна, когато взе дланта ми между своите две.

— Мадам Лафорет, очарован съм да се запозная с вас — каза той и, за моя изненада, бях готова да се закълна, че всяка дума е истина. — Толкова е жалко, че обстоятелствата са така… неблагоприятни. Да, много неблагоприятни.

Най-сетне възвърнах гласа си и представих мис Найтингейл. Солис наведе почтително глава над ръката й — като че ли беше истинска кралица.

— А това е мистър Фарар — аз докоснах ръката на Джак, за да получа някаква утеха. — Той е приятел — добавих, като че ли бързах да защитя по някакъв начин нашата връзка, просто в случай, че Солис си задава въпроси.

Солис стисна ръката на Джак, после ни посочи къде да седнем. Всъщност ни нареди един до друг на дивана като редица патки, а светлината от огромния прозорец ни заслепяваше. Той седна непосредствено срещу нас. И така се сдоби с преимуществото да гледа право в очите ни и идеално да наблюдава реакциите ни, докато в същото време остава в сянка.

— Първо — каза той, — нека ви предложа нещо за освежаване. Днес е толкова горещо. Евгения — обърна се той през рамо, — извикай Маноло, кажи му да донесе студени напитки за моите гости. И баклава — обърна се към нас. — Освен ако не предпочитате нещо друго? Вино? Шампанско? Бърбън?

Зад него, Евгения вдигна слушалката на вътрешния телефон и предаде поръчката. После дръпна отново от цигарата си и кръстоса крака, този път — обратно. Солис ме изгледа, все така иззад тъмните стъкла на очилата.

— Каня се да ви разкажа историята на живота си, мадам Лафорет — каза той, без да обръща никакво внимание на другите. — Така ще разберете защо съм това, което съм. Бизнесмен. Ако беше другояче, нямаше да бъда тук днес. Както и вие, мадам.

Той приглади назад гъстата си сребриста коса, направи знак на Маноло, който се появи почти веднага, и аз заподозрях, че е чакал до вратата, а напитките са били вече подредени на таблата. Маноло я остави на масичката до Солис, после застана, сложил ръце, облечени в бели ръкавици, на гърба си, очакващ следващите заповеди на господаря си.

— Мис Найтингейл? — запита Солис. Тя скромно отказа. — Тогава може би малко баклава? — той хвърли алчен поглед към чинията. — Тази ми е любимата, всъщност може да се каже, че ми е слабост.

Маноло взе сребърните щипци, постави квадратно парче баклава върху чиния от крехък китайски порцелан, която остави на малката масичка до мис Найтингейл. Изпълни същото представление и за мен, после и за Джак. Направи крачка назад и отново постави ръце на гърба. Забелязах, че не сервира баклава на господаря си. Ние също не докоснахме нашите парчета.

— Вода с лед за всички — нареди Солис на Маноло с толкова щастлив вид, сякаш ни предлагаше ключовете за царството си. — Позволете да ви кажа, че — баклавата не е от деликатесите, които можех да си позволя да ям като дете. О, не. Минаха години, преди да мога да си позволя да сложа в уста нещо различно от основна, питателна, храна. Хляб, кускус, ориз — той ни намигна иззад тъмните стъкла. — Бях, може да се каже и така, сираче от Третия свят, още преди фразата „Трети свят“ да се беше оформила в съзнанието на когото и да било. И бях сам в този свят на бедност и липса на образование — отпи от водата с лед. — А това не е добра позиция, както може би сте се досетили.

Зад него, Евгения затвори очи — като че ли съпреживяваше болката на съпруга си.

— Нищетата е една и съща, в който и да е град на света — продължи Солис. — Атина, Рио, Каракас… Спиш на улицата, ядеш каквото успееш да откраднеш, живееш с онова, което успееш да изкараш с хитрост, а ако не можеш, ами, тогава, просто умираш на улицата. Животът може да бъде много кратък, а смъртта — особено милостива за бедните — направи пауза, за да отпие още една дълга глътка вода. — Но, разбира се — усмивката му отново се появи, — моята история, както ще можете да чуете, има щастлив край. Макар да не е била щастлива през цялото време. И ще започнем, както би трябвало да е с всички истории, от самото начало.