Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (42)

Глава 42

Пътувахме бавно по обратния път край брега. Беше ни доста тясно в моята малка кола и чувствах топлината на тялото му. Изпитах внезапен и силен копнеж да погаля ръката му, да почувствам дори косъмчетата по нея, придобили златист цвят от слънцето. Между двама ни цареше тишина, напрегната, изпълнена с бездиханност и желания. Усещаше се онзи вид вълнение, което води към любовта.

Завихме по сенчестата алея, която водеше към хотела. Джак паркира под дърветата, а аз си помислих, че за първи път ще бъдем наистина сами. Мястото беше изцяло наше. Можехме да вечеряме сами на моята тераса и да гледаме малките гущерчета, така подобни на зелени бижута, да се наслаждаваме на синевината на небето, което се сливаше незабележимо със Средиземно море. Можехме да се държим за ръце и да вдишваме дълбоко чистия и сладък въздух, напоен с аромата на жасмин, и да пием от пивкото вино розе. А ако искахме, можехме да се изкъпем напълно голи в среднощното море. Тази вечер целият свят беше наш.

Слязох от колата със спомена за това, колко грациозно го беше сторила Жизел, но пък, от друга страна, тя беше пътувала в „Ягуар“, а не в „Deux Chevaux“ като мен. Обаче до нея не седеше Джак Фарар. Не знаех дали в ума й се бяха въртели мисли само за секс, както беше в моя.

Тръгнахме бавно към терасата и Джак каза, че е оставил кучето само на лодката и че е по-добре да отиде да го вземе. Усмихна ми се. Беше ме хванал за раменете, както преди. Повдигна брадичката ми и ето, че го гледах право в очите.

— И после, като се върна, ще подновим всичко оттук, докъдето сме спрели — прошепна нежно обещание и погали устните ми със своите.

Гледах го как върви по пътеката към дървения кей, как се обръща до олеандровия плет, за да ми помаха. Събух сандалите си и босите ми крака се зарадваха на топлината на теракотените плочки. Все още се усмихвах, докато вървях по терасата към кухнята, където, странно, все се озовавах, независимо дали имам гости или не, дали имам персонал или не. Мънистата на завесата иззвъняха мелодично, в съгласие с внезапно подухналия бриз. Есента определено приближаваше.

Почувствах нещо мокро и лепкаво под пръстите си и погледнах надолу. Коленичих и го докоснах. Кръв! Огледах втренчено наоколо, защото нямах ни най-малка представа откъде може да идва. И видях Скрембъл да лежи до саксията с хибискуса.

Бяха й прерязали гърлото. Коленичих до нея, опитах се да спра кръвта и да помогна, но беше прекалено късно. Не можех да затворя раната. По бузите ми се застичаха сълзи. Скрембъл беше моята малка любов, моят странен домашен любимец, малкото жълто пиленце, което ме гледаше безстрашно, кацнало на дланта ми. Погалих перата й и тихо заплаках.