Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (73)

Глава 73
Лола

„Фиатът“ се разтресе, спря от неправилната страна на шосето и аз се ударих в предното стъкло силно и с ужасен трясък. Главата ме болеше адски, когато се обърнах да видя как е мис Найтингейл. Тя изглеждаше съвсем добре. Прегърнах я и заплаках, сгушила се във врата й, като продължавах да шептя:

— О, мили Боже, толкова съжалявам, толкова съжалявам…

— Всичко е наред, мила моя — каза тя, намести очилата си и потупа косата си, за да я приведе в ред. Предполагах, че и тя, като мен, е очаквала момента, в който сърцето й отново ще започне да бие нормално. — Всичко ще бъде наред сега — добави уверено.

Как ми се искаше да можех да й повярвам.

Хеликоптерът се приземи на двайсет ярда по-надолу по шосето и мъже с оръжия затичаха след Джак, който пък тичаше към нас. Той отвори вратата на колата и ме сграбчи в прегръдките си. Говореше бързо-бързо:

— Слава Богу, любима, о, слава Богу, ти си добре — повтаряше това отново и отново.

Полицията, „Бърза помощ“ и пожарната команда пристигнаха едни след други. Джак ме издърпа от колата и ме накара да седна отстрани на шосето. Смръщи вежди, защото не му харесваше кръвта, която се стичаше от челото в очите ми. Треперех и зъбите ми тракаха от шока. Той съблече ризата си и ме загърна с нея, после изтича обратно да види как е мис Найтингейл.

Помогна и на нея да слезе от колата и взе ръцете й в своите. Втренчи поглед в сините изпъкнали вени по дланите й. Да, ръцете й бяха ръце на старица. На много смела старица. Сведе глава и ги целуна.

— Как бих могъл да ти се отблагодаря?

— Няма нужда, млади човече, доста добре се позабавлявах — каза мис „Н“, но гласът й трепереше.

— Доста разумна глава стои на тези рамене — каза Джак и точно в този момент един войник го сграбчи за ръката.

— Мисля, че е по-добре да ми кажете кой е шофьорът на джипа.

— Когато ми остане минутка свободно време — каза мис „Н“, изтупа праха от дрехите си и намести перлите на врата си. Извади ленена кърпичка от чантата си и избърса потта и праха от лицето си, после дойде и седна до мен встрани от шосето.

Войниците образуваха линия около ръба на скалата и загледаха останките от превозните средства в пропастта. Чухме силен гръм и разбрах, че резервоарът на джипа е експлодирал. Който и да беше шофьорът му, ако по това време не е бил мъртъв, то вече беше.

Немците продължаваха да седят, шокирани, в колата си. Джак каза, че много съжалява, задето ги е забъркал, но, както и сами можели да видят, въпросът бил на живот и смърт. Даде им телефона на хотела и ги помоли да наминат, за да можем да им благодарим, както се полага. После от полицията го сграбчиха, сложиха му белезници и го набутаха на задната седалка на полицейската кола до мен и мис „Н“.

— Никога не съм мислил, че някога ще седна на това място — каза той с усмивка, макар да знаех, че му е неудобно с ръцете на гърба.

Полицаите започнаха да задават въпроси. Отнасяха се с уважение към мис „Н“, защото възрастта й го изискваше. Макар че точно сега, като шофьора на „Фиата“, тя изглеждаше отговорна за смъртта поне на двама души. Тя отговори на въпросите им ясно, каза им точно какво се е случило. Джак разказа своята версия на историята и немците я потвърдиха. За момента бяхме вън от подозрение и свалиха белезниците ни. Като не знаехме какво да правим, върнахме се и пак седнахме встрани от шосето.

Движението и в двете посоки беше спряно. Шофьорите бяха слезли от колите и крачеха напред-назад, гледаха разбитите превозни средства долу, после — часовниците си и тихичко ругаеха. Тези смъртни случаи не ги засягаха, а закъсняваха за собствените си ангажименти. Пристигна още един спасителен камион, хеликоптерът се издигна над бездната и започнаха да оглеждат останките. Съседните на джипа дървета се подпалиха, пожарът започна да се разпространява и бяха необходими още пожарни коли. Полицаите, все така с бележници в ръце, запитаха Джак дали знае кои са жертвите.

— Не знам кой беше шофьорът на джипа — каза Джак и ме погледна, — но мотористът беше Патрик Лафорет.

Опитах се да кажа нещо, да изразя удивлението си как е възможно такова нещо, но от гърлото ми не излезе нито звук. Просто го гледах втренчено. По-късно, наблъскана отново между него и мис „Н“, на път за болницата, за да прегледат раните ни, го попитах:

— Защо Патрик го е направил?

— Патрик е осъзнал точно навреме какво ще се случи. Той спаси живота ти — каза Джак и стисна ръката ми по-силно.

— Много е просто, мила моя — добави мис Найтингейл. — Оказа се, че Патрик те е обичал все пак. По някакъв свой начин.