Глен Кук
Сребърният клин (70)

LXX

Смедс седеше в ледените сенки и трепереше — не можеше да спре. Стомахът му беше празен и го болеше. Страхуваше се. Надяваше се, че е от студа и глада, но се боеше да не би да е първото ухапване на холерата.

Въздухът бе изпълнен с пушек и воня на изгорели трупове. Смъртта пожънала голяма жътва тази нощ. Малцина от онези, които не бяха войници, се хранеха като хората вече дни наред. Болестта лесно превземаше вече отслабналите тела.

Той гледаше моста над канавката и се чудеше дали Рибока изобщо ще дойде и какво ще прави той тогава. После седна и постепенно се самоубеди, че е последният от четиримата и притежава най-голямото съкровище на света, а е толкова беден, че е принуден да живее в канавката като плъх.

За незнайно кой път прерови торбата си — търсеше някакъв остатък от храна, който случайно можеше да е попаднал в нея. И пак не намери нищо освен златото и среброто, които донесе от Могилните земи. Истинско състояние, но бе готов да го размени цялото за едно добро похапване, топло легло и сигурност, че големите ужаси на света са забравили името му.

Сепна се. Унесен в мечти, не бе забелязал кога двама мъже са се изкачили на моста. Единият приличаше на Рибока. Той даде уговорения сигнал, а после се отдалечи от другия, който си остана на мястото.

Смедс пъхна торбата в една ниша в зида, където камъкът бе изпаднал и придошлата вода дълбаеше пръстта зад него. После се втурна към светлината в долния край, на около стотина крачки.

По средата на пътя се спъна в един труп, доста нагризан от плъховете. Така бе обръгнал на всякакви ужаси, че си продължи, без изобщо да се замисля.

Изскочи от другия край, нагази в натрупалия сняг и забърза към мястото на срещата с Рибока, скрит за човека на моста от купчина пръст, висока един човешки бой. Рибока носеше големичък син чувал от зебло.

— Безопасно ли е? — изграчи Смедс.

— Изглежда, играят честно. Това е първата третина от наградата, заедно с храна, дрехи, одеяла и разни неща, които реших, че може да са ти от полза.

На Смедс му потекоха лигите. Но той попита:

— А сега какво?

— Излизаш на моста, вземаш втората третина и му казваш къде да намери клина. Аз ще го наблюдавам скришом. Ако те прецака, ще го проследя и ще го убия. Давай. Да приключваме с това.

Смедс погледна стареца, сви рамене и тръгна към мъжа на моста. Чувстваше се по-спокоен, отколкото очакваше. Може би свикваше на напрежението. Все още беше доволен от себе си, задето и за миг не се огъна, докато беше в плен на Бунтовниците.

Мъжът на моста стоеше облегнат на перилата, втренчен в нищото. Когато Смедс се приближи, той го погледна без всякакво любопитство. Още един син чувал се опря о крака му. Смедс пристъпи боязливо и опря лакти на перилата от двете страни на чувала.

Мъжът изглеждаше по-млад, отколкото Смедс очакваше, и от раса, която той не бе виждал досега. Личеше си защо е приел името Изгнание.

— Смедс Стал?

— Да. Как така играете толкова честно?

— Открих, че честността и почтеността в дългосрочен план вършат повече работа. Втората третина е в чувала. Имаш ли нещо за мен?

— В градската стена. Сто осемдесет и две крачки източно от Северната порта, под двайсет и шестата амбразура, под хоросана зад каменния блок с вдлъбнатината, в която е закрепена подпората на гредореда.

— Ясно. Благодаря. Приятен ден.

Смедс вдигна чувала и бързо-бързо се изнесе оттам.

— Добре ли мина? — попита Рибока.

— Да. А сега какво?

— Отивам с него да видя дали си казал истината. Ако е така, той ми дава последната трета. Иначе ме убива и тръгва да те търси.

— Мамка му. Защо да не се изнижем? Сигурно това, което вече получихме, ще ни стигне.

— Той игра честно. Според мен ще е умно и ние така да му отвърнем. Доста време още няма да можем да напуснем Веслоград. Хубаво ще е да знаем, че има някой, който няма да ни преследва. Връщай се в скривалището си. Аз отивам пак на моста.

— Дадено.

Смедс тъкмо щеше да се шмугне обратно в канавката, когато из целия град рогове затръбиха тревога.

Хромия бе дошъл.