Глен Кук
Сребърният клин (46)

XLVI

Кацнахме във Веслоград посред нощ, но не намерихме Глезанка и другите чак до пладне на следващия ден, а и тогава успяхме да ги открием само защото Боманц беше с нас и ги подуши. Не бяха там, където би трябвало да бъдат. Междувременно се натъкнах на двама, които познавах от времето, когато двамата с Гарвана бяхме отседнали във Веслоград, и те искаха да приказваме, да приказваме, да приказваме…

Нищо друго не им оставаше на тукашните хора.

— Работата не ми изглежда добре — заяви Гарвана, докато се мотаехме по улицата и следвахме магьосническия нос на Боманц. — Всички тия хора, наблъскани тук, няма никакъв шанс да се измъкнеш, хранителните запаси сигурно са на привършване, нищо чудно всеки момент да избухне чума. Мястото е назряло. Ако беше разгарът на лятото, когато горещината изяжда толерантността на всеки, градът вече да го няма. Знаеш ли нещо за тези близначки?

Не говореше на мен. Става ли въпрос за магьосници и магии, аз бъкел не разбирам, освен дето не искам да им се пречкам.

— Никога не съм ги чувал — отвърна Боманц. — Но това не значи нищо. Господарката си отглеждаше богата реколта.

— Как мислиш, че можеш да се защитиш от тях?

— Нямам намерение да го науча.

Забелязах бяла роза, нарисувана на една врата.

— Погледнете там.

Те го сториха. И други хора я гледаха, като се опитваха да се прикрият.

— Този проклет кретен, Мълчаливия — ревна Гарвана. — Придумал я е да свърши някоя глупост.

— Ти кого се опитваш да лъжеш? — попитах. — Кога ли някой изобщо е успял да придума Глезанка да направи нещо, което тя не иска?

Той взе да мрънка и продължи по пътя си.

Точно тогава носът на Боманц надуши скривалището им и след размяна на пароли влязохме в мазето, където Глезанка се съвещаваше с банда останки от разгара на Бунта във Веслоград. Нещо ми се видяха съмнителни.

Гарвана изсумтя. Явно също не беше впечатлен. Той докладва за най-важните неща от посещението ни в Могилните земи. Това не отне и минута, дори на езика на знаците. После Глезанка ни описа положението във Веслоград — което отне много повече от минута.

Гарвана искаше да узнае какви ги върши тя, та изографисва бели рози из целия град. Тя отрече да ги е рисувала. Всъщност каза, че никой, свързан по някакъв начин с движението, не признава да го е извършил. Тъй като подобни рози допреди пристигането й липсваха, според нея някой я бе разпознал на улицата и се опитваше да предизвика някакви вълнения.

Нямаше ни трошица доказателство. На мен не ми изглеждаше много вероятно. Всеки, който я познаеше и не се числеше лично предан на каузата, би понечил да я изнудва за наградата, обявена за главата й, поне така смятах аз. Тя би му платила добра цена, Мълчаливия щеше да добави прилична сума и дори братята Торква биха дали някоя пара, която дълго време да ти държи устата затворена.

И Гарвана мислеше по същия начин, но не смяташе да спори с Глезанка, затова попита има ли някакъв напредък в търсенето на сребърния клин.

— Никакъв — отвърна тя със знаци. — Много бяхме заети с обикаляне из старите земи, вече кръстосвани от други ловци, и докато дишахме праха им, не открихме нищо. Междувременно нашите малки съюзници активно следяха другите ловци, които нашите братя по движение ни посочваха.

Боманц искаше имена. Получи ги. Дълга върволица.

— Познаваш ли някого от тях? — попита Гарвана.

— Не. Но те нямаше как да се свържат с мен. Любопитното е, че Кулата не обръща никакво внимание. Това нещо привлича тук всичките долнопробни магьосници, врачки и баячки, притежаващи поне малко амбиция. Тези, близначките, съвсем ясно се целят тъкмо в онова, което човек би очаквал от вещери като тях, когато им се отвори подобна възможност. Такива новини се разпространяват по-бързо от трипера. Сигурно е стигнало до Кулата. Защо не е пристигнал някой от истинската тежка артилерия да виси на главите на тези двете?

— Защото те нямат вятърни китове, които да ги докарат, а летящите им килимчета се опърпаха, ако си спомняш.

— Имат и други ресурси.

Беше безсмислено да си блъскаме главите, защото отговор така и нямаше да получим.

Гарвана искаше да разбере как другите се опитват да намерят клина. Смяташе, че може би проблемът е в това, че ловците го преследваха от погрешна посока.

Глезанка заговори със знаци:

— Паяжината и Воала на няколко пъти са търсили директно. Освен това те провокират и наблюдават другите ловци, които са се съсредоточили върху намирането на мъжете, откраднали клина и донесли го във Веслоград.

— Но откъде да знаем, че това проклето нещо изобщо е тук? — попитах.

— Усеща се като лоша миризма — рече Боманц.

— Но можеш ли да кажеш къде е?

— Съвсем смътно. Точно в момента според мен е някъде на север от нас. Но не успявам да стесня обсега повече от около сто и трийсет градуса на дъгата. — Той вдигна ръце, за да ми покаже какво има предвид. — В природата на това нещо е да засилва максимално злото около себе си. Ако можеше лесно да бъде подушено, за играта на хаоса нямаше да останат много шансове. То не е разумно, ала откликва и отговаря на мрачните чувства и стремежи около него. Един от начините да открием хората, донесли го от Могилните земи, би могъл да е да търсим онези, които не са били в града по време на съответния период от време и които са демонстрирали смяна на модела на поведение. Най-вече дразнеща склонност да се поддават на слабостите, които винаги са притежавали.

Глезанка бе научила това от Мълчаливия. Тя заговори със знаци:

— Този метод е изпробван. Безуспешно. Нападението на Хромия уби толкова много хора и дотолкова обърка останалите, че не може да се събере необходимата информация.

— Все трябва да има начин — заяде се Гарвана.

Един от местните се обади:

— Воала и Паяжината вече са го измислили. Привличаш толкова много от лошите към клина, че крадците трябва да изпаднат в паника и да сторят нещо, с което да се издадат. Рано или късно.

— Тъпо — заключи Гарвана и се ухили доволно. — Остава им само да хванат няколко свободни краища, ако се намерят такива, и да си седят на задниците.

— Тъкмо това правят. А ние мислим. — Мъжът заразказва за някаква много страшна болест, наречена „черната ръка“, която била проследена до лекар, който хладнокръвно бил намушкан с нож, след като близначките затворили града. Дебатите продължавали, ала мнозина мислели, че черната ръка е започнала, когато някой случайно е докоснал клина и после, когато отишъл при лекаря за помощ, го е заразил. Той пък я прехвърлил на клиентите си, а те — на други хора, докато накрая войниците не ги изловили, за да не сеят повече зараза.

— Близначките се придържат към тази теория. Имаме свидетели на убийството на лекаря. Били са двама. Досега самоличността им не е установена и дори липсва добро описание.

Местният продължи да приказва за теории и за това, че никой, болен от черна ръка, нямал общо със заграбването на клина. Близначките веднага проверили. Значи имаше някакъв тип, когото може би докторът е излекувал, и тъкмо по тази линия работеха много от ловците.

— Може би — казах. — Ами ако приятелите му са били достатъчно умни, че да го закопаят?

Като че за това никой не се бе досетил. Свестните хора обикновено мислят, че всички са читави.

— Ами тия рози? — попитах. — Щом не са твоите хора, тогава кой ги рисува? И защо?

— Очевидно е за отвличане на вниманието — рече Гарвана. — Ако успеем да хванем този, който го прави, може и да си починем.

Местният говорител се обади:

— Върви да учиш баба си да смуче яйца, мъжки. Изкарали сме всички наши хора на улиците да успокояват хората и да ги разпитват. Довечера до един ще наблюдават местата, където има вероятност да се появи рисунката. Видим ли някой, още преди да е мигнал, вече ще е тук и ще отговаря на въпроси.

Седнах малко по-настрани и се приготвих да дремна.

— Хайде на бас, че на нищо няма да се натъкнат!